Имението "Winehouse"

Заглавие: Имението "Winehouse" Чет Сеп 08, 2011 4:51 pm

First topic message reminder :

ИМЕНИЕТО ОТВЪН
Имението "Winehouse" - Page 3 Tumblr_lp2dryDopK1qb0fw4o1_500_large

Spoiler:

Лекси? Какво правеше тя тук? Ето откъде се беше появила неприятната енергия. Преди векове тя беше една от най-добрите приятелки на Фред, но ние с нея никога не сме били толкова близки. Често спорехме и се карахме, а и честно казано аз завиждах на Фред. Винаги беше мила с него, даваше му съвети, говореха си, смееха се. По-късно разбрах, че тя е била влюбена в него и по тази причина е било това държание. А след това осъзнах, че Фред също е бил влюбен в нея. Тогава ми беше трудно да го приема, но сега... Сега нещата май бяха наред.
Само ако можеше искрата между тях отново да пламне и брака с Виктория ще е дотук. А моята изгода от цялата работа е, че Виктория ще бъде свободна и ще заживее с мен, защото иначе ще остане сама.
- Лекси! Добре дошла, скъпа приятелко! - Веднага използвах лицемерния тон и я поздравих, когато се настани на масата.

Я, виж ти! Джордж е станал много учтив... определено е намислил нещо. Въобразява си, че няма да разгадая какво е.
Настаних се на масата точно срещу Джордж, до Фред. Усмихнах се на Виктория. Изглеждаше доста приятна, предполагам, че с нея щяхме да се разбираме добре. И въпреки това още в първия момент, когато я видях ми се стори страшно позната. Сякаш я бях виждала преди... Взрях се в тъмните очи на Виктория и в този момент пред мен изникна Италия. Изплашено оттърсих глава и отклоних погледа си. Какво ми ставаше? Определено имаше нещо странно в нея, нещо, което не бях виждала никога преди. Може би и тя е вампир, както братята Уайнхаус. Въпреки всичко в съзнанието ми изникваше нещо друго... тя беше нещо повече от вампир.
Налях си в една чаша от чая и отпих малка глътка.
- Виктория, поздравявам те. Много добър избор на мъж. - Засмях се и се усмихнах на Фред, поглеждайки с крайчеца на окото си Джордж.

Стана ми много приятно, когато видях, че Лекси и Виктория се разбират добре. Току-виж станат доста добри приятелки.
- Благодаря ти, Лекси. - Усмихнах и се и погледнах към Джордж. - Станал си много рано тази сутрин. Явно доста си бързал щом дори не си обърнал внимание на външния си вид, братко.
Той разроши косата си, а Виктория се засмя.
- И така Лекси... въпросът ми. Какво те води насам? Разкажи как върви в лагера. Каза, че имаш да ни разказваш много неща.

- Най-добрият избор, който мога да направя. - Усмихнах се и погледнах предизвикателно към Джордж. Дълбоко в очите му проблясваха пламъчета.
Побързах да отклоня поглед от него веднага след като и той се вторачи в мен. Обиколих с поглед масата и всичките ястия на нея, но погледът ми се спря на кутията цигари Marlboro, която стоеше до чинията на Джордж. Никога досега не бях проявявала толкова голямо желание към цигарите. Да, честно казано бях запален пушач и това беше единственият ми порок.. но напоследък сякаш желанието ми към тях се усилваше повече.
Протегнах се към Джордж и грабнах кутията с цигари. Отворих я и отвътре извадих една цигара.
- Запалка? - Кимнах към Джордж, но ми услужи Лекси. Усмихнах ѝ се и погледнах към Фред, който ме гледаше странно, сякаш правех нещо нередно. Точно тогава осъзнах какво правя. Нарушавах едно от "главните" правила на семейство Уайнхаус, което гласеше "Без цигари на закуска!".. Правилото всъщност се отнасяше за Джордж и Дейв, но май и аз влизах в списъка на нарушителите.

Виж ти... явно не съм единственият, който нарушава правилата, създадени от Фред. Подсмихнах се лукаво, когато видях погледа му, прикован в кутията с цигари. Гледаше я така, сакяш беше нещо, което носеше голямо нещастие.
Изведнъж Фред се изправи. Погледна към Лекси и излезе от стаята. С Виктория се спогледахме и за един момент през съзнанието ми мина мисълта, че тя е човекът, който наистина съм обичал истински някога.

- Изглежда доста напрегнат. Да не би аз да съм причината? - Погледнах притеснено към Джорджи и Виктория, но те кимнаха отрицателно. - Съжалявам, че пристигнах така изведнъж и ви се натресох. Надявам се наистина да не съм аз причината.
Грабнах кутията с цигари на Джорджи и извадих една. Запалих я и погледнах към Джордж, който отново беше лепнал лукавата си усмивка.
- Знам какво искаш, но няма да ти се получи. - Опитах се да изимитирам неговата физиономия, а след това станах от масата. - Имам да свърша някои важни неща. По-късно пак ще се върна и ще си говорим повече.

- Е, останахме само двамата. - изкоментирах, когато чух хлопването на входната врата от Лекси. Тази жена беше много странна. Самото ѝ поведение беше недостойно за нашата компания. Въпреки това, за съвсем кратък период ми стана много приятна.
Загасих цигарата си и я хвърлих в пепелника, който прислугата беше донесла преди няколко минути. След това се пресегнах и взех една ябълка от купата с плодове.
- Има ли някакъв шанс днес да бъдеш извън имението? - Казах го с нотка на безразличие, но в момента се опитвах да уредя да останем сами с Фред.
Отхапах от ябълката и погледнах към отворения прозорец.
- Е? - Напомних му въпроса си. Стори ми се, че мислеше какво да отговори.

- Да бъда извън имението... Хм, странно. Може ли да ми кажеш какво си намислила? - Наведох се към нея и прошепнах в ухото й. - Предлагам ти днес да отидем някъде само двамата.
Тя ме погледна и се засмя.
- И без това твоят Фред не може да остане цял ден вкъщи. По-късно ще трябва да се връща на работа. Не ти ли омръзна да се правиш на послушната съпруга?
Тя отклони погледа си и се направи, че не ме слуша. Аз хванах рязко ръката й и я стиснах здраво, за да не може да се отдръпне.
- Ти не си такава. Защо по дяволите живееш с някой, който не обичаш? Защо сама разваляш живота си?

И тази сутрин се събудих доста по-рано отколкото обикновено. Знаех, че никой не е станал в шест часа и реших да седна на компютъра и да вися четири часа в социалната мрежа фейсбук. Времето мина неусетно и когато погледнах часовника вече беше десет и половина. Забързано излязох от стаята си и се запътих към всекидневната, където обикновено беше закуската.
Точно когато щях да вляза чух гласа на Джордж и надникнах леко в стаята за да видя с кой говори.
- .......който не обичаш? Защо сама разваляш живота си?
За какво ли говореха? Дали не говореха за татко?
Влязох в стаята и явно наруших спокойствието им, защото и двамата млъкнаха.

Крачех бавно в коридора пред стаята ни с Виктория. Бяхме скарани от седмици. Знаех, че не може да се продължава така. Трябваше да поговоря с нея.
Най-накрая се осмелих да почукам. Никакъв отговор. Почуках още веднъж малко по-силно. Отново без отговор.
- Виктория. Там ли си? - Попитах. Изчаках няколко минути, но не получих отговор. Със сигурност не беше излязла. Ако беше станало така прислужниците щяха да знаят. Може би спеше... Не е възможно. Виктория обичаше да спи повече, но никога толкова дълбоко и непробудно. Събуждаше се и от най-малкия шум.
Решително сграбчих дръжката на вратата и отворих бавно. Погледнах към леглото. То беше оправено, сякаш през нощта там не е спал никой. Точно когато възнамерявах да затворя вратата с мисълта, че не се е прибрала я видях. Беше облечена с черната си сатенена нощница, която ясно очертаваше всяка една извивка на тялото й. Беше седнала на бялото канапе и гледаше вторачено в прозореца.
- Виктория, какво има? - Попитах я и се доближих до нея.
Лицето й беше зачервено. От лявото й око се търкулна сълза.

Дълго време не успях да заспя. Не можех да живея така. Нещата се бяха объркали толкова много. Защо трябваше да се намесвам отново в живота на Фред и Джордж? Защото копнеех за отмъщение. Преди месеци исках да отмъстя на Фред, Джордж, Дейв и Елена за неща, за които дори не бяха виновни. Никога не си бях представяла, че ще имам угризения за всичко, което съм сторила през живота си. Никога.. но ето, че имах..
Седнах на канапето в спалнята и погледнах през отворения прозорец. Снегът се беше превърнал в слаб дъжд. Ето такъв беше животът ми..
Студен, трогателен, суров..
Винаги досега бях търсила позитивното в живота си, но него вече го нямаше. Бях допуснала толкова много грешки, че вече не можех да се измъкна от тях. Те ме преследваха навсякъде, където и да отидех щяха да бъдат с мен. Винаги бях обвинявала другите за пораженията си, макар да осъзнавах, че вината е у мен.
Трябваше ли отново да затворя очи и да премина на следващата страница? Трябваше ли да продължа да живея в лъжа до края на живота си? Трябваше ли отново да се затворя в себе си и да чакам смъртта си?
Отговорът беше не. Заклех се, че това няма да се повтори.
Избързах поредната сълза от лицето си.
- Всичко ще бъде наред. - казах си тихо без да откъсвам поглед от дъждът, който тропаше по ламарината на прозореца.
Не зная колко часа стоях в това положение. Дори не бях усетила кога Фред е влязъл в стаята. Отклоних поглед от прозореца и се вгледах в зелените му очи. По тях се четеше притеснение.
- Нищо ми няма. - отговорих и избърсах сълзата си - Трябва да поговорим. Знам, че и ти го искаш.

Изглеждаше много разстроена. Точно в този миг в мен проблясна някаква искра. Познавах Виктория отпреди. Бях виждал това разплакано изражение и преди, но сякаш не беше в този живот.
Когато се опитах да си спомня повече усетих остра болка в главата си и се отказах.
- Имаш право. Наистина трябва да поговорим. - Казах й. Отдавна исках да говоря с нея, но още дори не знаех как точно да й кажа какво изпитвам към Елена. - Когато се оженихме изпитвах много любов и щастие. Сега нещата малко се измениха. Как да ти го обясня... Обичам те.
Хванах ръката й. Погледите ни се преплетоха. Ръката й беше ледена, както никога досега.
- Но изпитвам смесени чувства. Не мога да ти го обясня точно. Чувствам се ужасно. Сякаш погубвам себе си. Но в същото време те обичам. Не знам какво да правя, Виктория. Сигурно ме мислиш за луд, но това чувствам аз.

- Аз.. - прекъснах го. Сънувах ли или това наистина се случваше? - .. разбирам те.
Той ме погледна сякаш беше от камък. Не беше очаквал да реагирам така. Не трябваше да се отказвам от това, което искам. Трябваше да продължа напред с истината, нали така?
- Чувствам се по същия начин. Въртим се в омагьосан кръг без изход. Не остана нищо, което да живее в нас. Връщаме се отново там, търсейки някаква част от себе си. Опитваме се да поправим всяка грешка и да запазим живота си, който представлява една голяма лъжа.
Погледнах към прозореца. По лицето ми отново се търкулна сълза.
- Не мога да те чакам вечно, Фред. Опитах се, но не става. Ти винаги си зает, нямаш време за семейството си. - Стиснах здраво ръката му и го погледнах отново в очите. - Мечтах за нас, но бях сама. Плаках, но нямаше кой да ми даде упора.
Поех си дълбоко въздух и стиснах още по-здраво ръката му.
- Обичам те, Фред. Но и двамата знаем, че връзката ни е обречена. Не можем да продължим напред.
Пуснах ръката му и излетях от стаята. Знаех, че това не беше най-доброто решение, но не можех да остана и секунда повече в тази стая. Заслизах забързано по стълбите към входната вратата.

Днес ми се стори много скучен ден, още в мига, в който отворих очи. Грабнах бутилката с вино от нощното шкафче и отпих солидна глътка. След това станах от леглото и се насочих към банята. Взех си горещ душ и излязох от стаята по кърпа. Минах със забързан ход покрай стаята на Спенсър, която най-вероятно беше станала, но нямах никакво желание да я срещам в момента. В този момент покрай мен минаха две прислужници и ме изгледаха странно. Зачудих се какво ми има и това се досетих, че съм само по кърпа. Да, тези мацки не бяха свикнали да ме виждат така. Когато отминаха дочух, че си говореха за брат ми Фред. Казаха, че той бил излязъл сам рано сутринта. Сам... значи Виктория беше тук.
Без да се замислям заслизах надолу по стълбите към спалнята на Виктория и Фред. Не си направих труда да почукам. Натиснах дръжката и вратата рязко се отвори.
Виктория стоеше на бялото канапе до прозореца. Изглеждаше така, сякаш беше плакала дълго време. Тя погледна по посока на вратата. Когато ме видя се усмихна игриво.
Затворих вратата и отидох при нея. Седнах на канапето и я погледнах. Погалих лицето й и прокарах пръст по устните й.

Бавно бях започнала да осъзнавам това, което се беше случило преди малко. Обичах Фред и Джордж от векове. И точно когато всичко беше наред, аз избрах да приключа връзката ни. Знам, че ви звучи нереално и глупаво, защото и аз самата не мога да си обясня защо го направих. Това ми подсказа сърцето и реших да го послушам за пореден път. Вече не ме интересуваше дали съм сгрешила или не. Фред не беше за мен и аз знаех това от векове. Така ще е по-добре и за двама ни.
Разпуснах вързаната си коса и отново погледнах през прозореца. За моя изненада дъждът беше спрял. Градинарят отвън косеше мократа трева и се грижеше за цветята в градината. Седнах обратно на канапето и се замислих за всичките ни хубави спомени с Фред. Хубавото беше, че се разделихме по нормален начин. Без скандали, без викове.. с много, много обич.
Вратата изскърца и се отвори. Погледнах натам. Джордж беше нахълтал в стаята без да почука. Освен това беше полугол. Само по хавлия от кръста надолу. Усмихнах му се предизвикателно. Той се приближи и седна до мен на канапето. Погали лицето ми и докосна устните ми с пръст.
Хванах ръката му и се усмихнах. Доближих се още повече към него и целунах страстно устните му. Плъзнах ръце по извивките на гърба му и започнах да го целувам по врата.
- Липсваше ми. - прошепнах в ухото му.

- И ти на мен. - Казах й, докосвайки врата й с език. - Нямаш представа от кога мечтая за този момент.
Придърпах я в скута си с лице към мен и започнах да я дарявам със страстни целувки навсякъде по тялото й, докато тя целуваше врата ми.
Виктория кръстоса краката си около кръста ми и аз се изправих. Опрях я на стената на гардероба, целувайки я. След това отпуснах хватката си и тя стъпи на земята. Дръпнах я рязко към спалнята и я бутнах на леглото. Надвесих се над нея и започнах да я обсипвам с целувки.
- Всеки път, когато си била с Фред си искала мен, нали така? Съжаляваш, че се омъжи за него. Никога не си го обичала, Виктория. Лъжеше го дори през 1864г. Целия онзи цирк беше само и единствено за да ме дразниш. През всичките тези векове не престанах да мисля за теб, Виктория. Винаги ще те обичам.

Кръвта ми се смрази когато чух споменаването на 1864 година. През онази далечна година се бях запознала и с двамата братя. През онова далечно лято те се превърнаха във вампири и всичко това дължаха на мен. Но нямаше как да помнят това.. Жената, за която трябваше да се ожени за Фред беше вещица. Тя се погрижи да забравят за мен завинаги. Не беше възможно да са се досетили..
Рязко се отдръпнах от него, поглеждайки го съмнително.
- Откъде знаеш за 1864 година? - Той понечи да хване ръката ми, но аз побързах да я преместя. Нямаше как да се е досетил. Не беше възможно да си спомня за мен. Нима Ребека се беше завърнала и беше развалила заклинанието? Или пък заклинанието беше отслабнало? Не, няма как да е възможно. Преди векове, тя беше много могъца вещица, а заклинанията ѝ определено бяха едни от най-силните, които съм срещала през живота си. Няма как то да се е развалило. Единствената, която можеше да го унищожи беше самата тя. Значи се е завърнала.. или е умряла.
- Всичко ли си спомняш? - попитах го.
Той затвори очи и веднага след това изстена от болка. Заклинанието още не беше разрушено. Причиняваше му болка, когато мислеше за онази година.
- Върви си, Джордж. - прошепнах тихо.
Не исках да си тръгва, но за мен тази новина беше като гръм от ясно небе. Не се страхувах, че ще си спомни всичко, което сме правили заедно. Сега той беше вампир. Щеше да види, че той никога не е бил единствен в сърцето ми.. и в леглото ми.

- Не, няма да си тръгна. - Казах решително и хванах ръката й. - Онази година няма да промени нищо. Още се чудя защо превърнахте във вампир и брат, а не само мен. Няма значение. Това не ме интересува, Виктория. В момента ме интересуваш само и единствено ти. Никой друг.
Тя ме гледаше невярващо. В очите й проблясваха пламъчета, които бях виждал и преди. Да, бях ги виждал през 1864 година. Реших да не мисля сега за това.
Дръпнах я за ръката и я прегърнах нежно.
- 1864 година да върви по дяволите. Обичам те. - Прошепнах и прокарах ръка под тънката сатенена материя на нощницата й. Рядко признавах истинските си чувства, но при нея нямаше как да не стане, защото в мига, в който я видех излизах извън контрол.

Знаех, че Джордж няма да се откаже да търси истината. Това беше в кръвта му. Познавах го много добре и осъзнавах какво щеше да направи.
- Не ти вярвам, Джордж. - прошепнах тихо и разроших косата му.
Той се усмихна игриво, а аз го придърпах към себе си. Целунах нежно врата му. Спомени нахлуха в главата ми и си припомних как той беше станал вампир. Без да се усетя го ухапах и кръвта му се разля по устните ми. Отдавна не бях пила кръв. Не се и нуждаех толкова много от нея, защото не бях вампир. За един демон да пиеш кръв представляваше нещо като удовлетворение. Доста по-приятно усещане от това, да приемаш кръвта като храна. Оставих се в ръцете му и облизах раната с език.
- Бях забравила колко вкусна е кръвта ти. - казах му и го преобърнах, за да мога аз да бъда върху него.
Дръпнах одеалото в края на леглото и с него покрих себе си и Джордж. Заех се провокиращо да обхождам с ръце тялото му, стигайки кърпата, която беше вързана на кръстта му.
Точно в този миг на вратата се почука. Вдигнах глава и с Джордж се спогледахме.
- Виктория! Трябва да поговорим.
Веднага разпознах гласа. Беше Дейв.
- Веднага. В банята. - прошепнах на Джордж, замятайки халата си върху нощницата.
След като се уверих, че Джордж се е заключил вътре се доближих до вратата и я отворих.

През нощта сънувах себе си и Виктория в Италия. Колко хубаво ни беше заедно, как се забавлявахме, колко много я обичах... Но тя сега беше омъжена за Фред.
Събудих се рязко. Този кошмар се повтаряше всяка нощ. Станах все още сънен от леглото и излязох от стаята. Трябваше непременно да говоря с нея. Трябваше да й кажа всичко това, което исках да й кажа от толкова много време.
Тръгнах надолу към стаята на Фред и Виктория. Надявах се Фред да е излязал, но дори и да не беше все щях да измисля нещо.
Почуках на вратата и зачаках някой да отвори. Отвътре се чуха шумове и няколко секунди след това вратата се отвори. Виктория стоеше на прага с разпусната коса, черна съблазвителна нощница и черен халат.
Погледнах зад нея и видях, че Фред го няма. Най-вероятно беше излязъл по-рано тази сутрин. Без да се замислям я хванах през кръстта и впих устните си в нейните.

Нямах никаква представа какво правеше Дейв тук. Най-малко исках Джордж да разбере, че съм имала общо минало и с Дейв. Трябваше да измисля нещо, за да го накарам да си тръгне.
Още преди да му кажа нещо той ме сграбчи и ме целуна страстно по устните. Опитах се да го бутна назад, но хватката му беше прекалено силна, а аз бях твърде изморена, за да му се противопоставям.
- Какво искаш? - попитах го и отново се опитах да го избутам от себе си.
Той не отговори. Бутна ме на леглото и започна да разкопчава дънките си. Погледнах към банята и видях, че вратата беше леко открехната. Затворих очи и стиснах ръцете си в юмрук. Изправих се бързо от леглото и бутнах Дейв с всичка сила назад към гардероба. В следващата секунда той лежеше на земята и ме гледаше гневно.
- Върви си. Веднага! - извиках без да се съобразявам, че Джордж ме е чул, както и прислугата в коридора.
Той се изправи, а аз побързах да отворя вратата. И, разбира се да я затворя след него. Въздъхнах облекчено и се обърнах назад. Замалко да се блъсна в Джордж.

» Имението "Уайнхаус"
» Имението "Ленър"
» Имението Дейвис
» Имението Джаксън