Имението "Ленър"

Дълго време се чудех дали бе уместно да я последвам в имението й. Самата идея, че ме канеше там, беше странна. Все пак аз се бях опитал да я убия, подготвих й засада и горях от желание тя да бъде първия вампирски труп, паднал в краката ми. Но въпреки всичко, Алида ме покани у тях. Нима ми се беше доверила? На нейно място аз не бих го сторил. Бях объркан, сам не знаех как да постъпя. Не бях съгласен със съществуването на такива същества, бях обучен да ги убивам и трябваше да го направя.
Но имаше нещо в мен, което не ми позволяваше да предам отново доверието й. Просто вътрешно знаех, че това би било голяма грешка.
Тя открехна входната врата на една внушителна малка сграда. Беше тъмно и трудно забелязах, че наоколо има още много такива, наподобяващи панелки, но с прекрасен викториански стил. Влязох вътре и огледах помещението.
- Това място е невероятно. - Казах й възхитено - Наистина ли това е твоят дом?

Никога преди през живота си не бях влизал в такъв дом, никога не съм виждал такъв богат запас от храна.
Имаше най-различни неща, наредени в големия поднос. От най-прост хляб, през качествено говеждо, внушителна италианска пица, чудесно изглеждащ омлет и чак до прекрасни десерти, толкова сладки, че чак може да ти прилошее.
Отпих отново от чая си. Почувствах се неловко, когато видях цялата тази храна. Бях отраснал в бедно семейство, никога не бяхме имали възможността да си позволим това. Когато тръгнах сам по пътя на живота, също не получих тази възможност... до днес.
Но въпреки това не смеех да сложа дори залък в устата си. Чувствах се като натрапник, като някакъв жалък бедняк, който някаква примадона богаташка е приютила в дома си.
Насилих се да възпра изгарящия глад и за да не изглежда неучтиво опитах омлета. За съжаление това се оказа грешка. Гладът започна да става нечовешки. Може би беше така, тъй като наближаваше пълнолуние.
Оставих вилицата тромаво и се опитах да се усмихна.
- Колко смешно точно изглеждам? - Попитах я, когато осъзнах, че ме е наблюдавала през цялото време.

Успокоих се малко, когато тя отговори на въпроса ми, но въпреки това все още протривах пръстите на ръцете си едни в други. Хапнах още малко, опитвайки се да изглеждам възпитан, учтив и да не обръщам чак такова внимание на подноса, стоящ пред мен.
След няколко минути тя ми зададе въпрос. Не разбирах защо толкова се интересуваше от мен. Аз бях просто един натрапник, объркан скитник, който пожела да я убие в една от тъмните улички на града. Кой нормален човек, добре де демон, би обърнал внимание на такъв човек? Тя беше много по-силна от мен, един обикновен върколак, който не разграничава една раса от друга.
- Дойдох тук за отмъщение. - Казах й и наведох поглед надолу към калните си обувки - Точно заради това исках да те убия. От осем години се обучавам за това. Ходих при повече от двайсет опитни ловци. Дадоха ми най-различни билки, добре издялкани колове от разнообразни дървета, общо взето получих всичко. Но не и вампир, който да убия. Може би ти се струва глупаво, но ги ненавиждам. От дъното на душата си. И искам телата им да изгният така, както повече от десет години гние тялото на най-добрия ми приятел.

- Права си. - Отвърнах аз след като изслушах нейните размишления и съветите, които ми даде - Може би тази моя странна цел ме е променила и заради това изобщо не се замислих, когато те нападнах тази вечер. Въпросният вампир дори не беше жена и това още повече показва, че съм изгубил ума си. Но ти едва ли би ме разбрала... отчаян съм. Не смятам, че някога ще го намеря и като цяло започвам да се чудя дали мога да променя нещо. Чувствам се виновен, разбираш ли? За всичко. За онова, че не успях да го предпазя, а можех. Или дори и да не можех, струвало си е поне да опитам.
Докато говорех, гледах надолу към земята. След като завърших я погледнах тъжно и се насилих да се усмихна.
Не исках да развалям и нейното настроение.