Имението "Ленър"

Държах с ехидна усмивка домашният телефон и въртях косата на пръста си. Седнах на близкия диван и започнах да се смея още по-ехидно, докато от вратата не се подаде сериозното и безмълвно, както винаги лице на дъщеря ми Виктория. Затворих телефона и я погледнах в очакване.
- Кой пак се опитваш да измамиш? - попита ме тя.
Погледнах я ядосано. Беше ми омръзнало да се прави на мис Недостъпната. Щях да я науча тази капризна госпожичка....
- Как реши, че ще мамя някой? Просто усещам, че любовтта отново обикаля около семейство Ленър и това ще е решително.
Тя се намуси и ме погледна с отвращение, след това се изсмя.

- И мислиш, че ме интересува? Мразиш ме и аз те мразя. Заради теб трябваше да се омъжа за баща ти! Не заради друг, а заради теб! Остави ме на крехка възраст с дете на ръце! И какво очаква? Да му бъда вярна? Не миличка. Да не се мисли за еиднствен той? Това беше една малка авантюра! Нямаше нищо общо с любов, никога не съм го обичала. НИКОГА не съм обичала и теб, глупачке. - започнах да говоря високо, радвайки се погледа й, на насълзените й очи, бузите й върху които скоро щяха да рукнат ледени сълзи. - Колкото и да си мислиш, че си дъщеря на баща си, ти си моя дъщеря. Приличаш на мен, разбираш ли ме? Ако аз съм кучка, тогава ти си кучка колкото мен. - стиснах я здраво и я заведах пред огледалото. - ТИ СИ МОЯ ДЪЩЕРЯ! СЪЩАТА КАТО МЕН!
Сълзи рукнаха от очите й. Бях постигнала целта си.
- Ако не ме слушаш ще отидеш да гниеш при онзи старец баща ти в гроба.

- Сега трябва да си поговорим. - казах аз с решителен тон, но все така насмешлив.
Тя понечи да стане и да си тръгне, но аз рязко хванах ръката й и не я пуснах да си отиде. Посочих й мястото срещу мен, за да седне. Тя ме послуша... за пръв път!
- Какво искаш? - попита тя все така безизразно, сякаш преди секунди от очите й не се рониха сълзи.
- Искам да поговорим. Не знам дали забелязваш, но има нещо изключително интересно понятие. Сигурно определено си чула за семейство Зиягел. Тя отклони поглед с отвращение, но поне остана на мястото си.
- Сигурно познаваш Фред Зиягел. Много интересен мъж. Дали нещо може да се получи между нас? Усещам странна искра.
Очаквах да ми се разкрещи, но Виктория се изсмя. Наистина приличаше на мен....

Стреснах се и веднага се преоблякох. Знаех, че е дошъл за да се оженим. Така беше най-правилно. Станах и го поканих на дървената масичка зад басейна. Повиках прислужниците. Поръчах за двама ни кафе, а Виктория искаше кока-кола. Питах я за другата ми дъщеря Алида, но разбрах, че е излязла. Жалко, щеше да пропусне хубавия момент. Виктория ми отправи изпитващ поглед, но аз само се подсмихнах и пооправих изумруденото колие, което висеше на врата ми.
- Та, Фред. Наистина какво те води насам? Много се радваме, че дойде. Отдавна не сме се виждали наистина, но нали се чухме по телефона. О, колко се радвам! За нас е чест да ни гостуваш! Наистина съм въудошевена! Пък и правилно. Знам, че говорехме да се видим на ресторант, но разбира се по-добре тук. Да си поговорим за нашето бъдеще....
Виктория се засмя гръмогласно и отпийна от колата си.

- За дъщеря ми? Та това е най-добрата шега, която съм чувала. - каза Елизабет, мислейки, че това е първата стъпка, за да й предложи. - Наистина добра шега. - каза тя през смях.
- Г-жо Ленър, това не е шега. - каза той с укор.
Погледнах го. наистина не беше шега. Този човек беше полудял. Определено. Идваше ми тук и си мислеше, че ще му дам дъщеря си. Погледнах към Виктория. Тя не спираше да се хили на изражението ми.
- Вие сте полудял! - извиках. - Махайте се от тук, веднага! Да не би да казахте, че искате дъщеря ми за жена? Шегувате ли се? Човек с две деца, да иска момиче с десет години, по - младо от него? Та вие чувате ли се? Луд ли сте? Пиян ли сте? Не искам такива неща в дома си! Чувствата му били сериозни! Глупак! Махайте се! Веднага!

Веднага след като козметикът ми си тръгна побързах да разгледам списанието, за което бяхме абонирани. Очаквах както обикновено на първа страница да бъда аз, заснета в магазин SVAROVSKI, купувайки най-скъпите бижута. Но всъщност останах изненадана. Имаше снимки на една от дъщерите ми... Алида. И най-интересно не беше сама... с върколак.
- АЛИДА! - Изкрещях.
По стълбите се чуха стъпки и след няколко секунди Алида беше при мен.
- Какво означава това? - Размахах списанието пред очите й.

- Какво си мисля аз ли? На теб и сестра ти някога интересувало ли ви е какво си мисля аз? Сестра ти добре направи. Омъжи се за богаташ и си уреди живота, а ти искаш да опозориш моя! Как е възможно дъщерята на най-интелигентната и богата дама в града да излиза с върколак? Знаеш ли какво означава това за мен? Знаеш ли колко много ще говорят всички за твоите глупави наивни сценки? - Едвам си поемах въздух. Бях много ядосана. - ЗНАЕШ ЛИ? НЕ МОЖЕШ ЛИ ДА ГО РАЗБЕРЕШ? ЗАЩО НЕ СИ ПОМИСЛИ ПОНЕ ВЕДНЪЖ КАК ЩЕ СЕ ПОЧУВСТВА МАЙКА ТИ СЛЕД КАТО ВИДИ ТОВА? СЕГА ВСИЧКИ ЩЕ ГОВОРЯТ! ОМРЪЗНА МИ ОТ ТЕБ И ОТ СЕСТРА ТИ.

- Добре, добре. - Догоних я до стълбите. - Можеш да се виждаш стига да не си прекалено близка с него. Ще измисля някакъв начин да платя на пресата и да не говорят много. Сега искам да поговорим за нещо друго.
Хванах я за ръката и я дръпнах към дивана. След това аз се настаних и посочих празното място до мен.
- Няма да те занимавам със себе си. Става въпрос за сестра ти. Снощи като говорих с нея последно звучеше странно. Явно имат някакъв проблем с Фред. Звучи притеснена и тъжна. Сега след като говорихме с теб осъзнах, че за мен е най-важно вие да сте щастливи. Ще те помоля да разбереш какво става, защото на мен нищо няма да ми каже. Ако имат някакъв проблем с Фред винаги е добре дошла в нашето имение.

- ПО ДЯВОЛИТЕ! - Изкрещях и размахах списанието пред очите на дъщеря ми Алида. - Платих им 10000 долара, за да разкарат това от корицата, но сега започна да се разпространява и по останалите издателства! Виждаш ли колко много правя за теб и сестра ти! А вие нищо не оценявате... особено ти. Вместо да си намериш свестен мъж и да заживеете нормално ти се скиториш с разни утрепки по улицата! Не мога да повярвам, че си моя дъщеря! Направо ви се учудвам на днешното поколение... до къде сме стигнали с такива деца не знам!

"...ти се скиташ с някакви утрепки по улицата", "...до куде сме стигнали с такива деца...", бла бла бла бла блаа. Направо ми идваше да я убия. Това дърдорене ме подлудяваше. Чудех се как до сега още не и бях забила някой кол в сърцето.
Подминах я без да и обръщам внимание и се насочих към западното крило на имението, където се намираше и подземието. Когато стигнах, слязих долу и влязох в стаята в която беше пълният с банки кръв фризер. Извадих две и се върнах при майка ми, която все още стоеше права втренчена в онова тъпо списание.
Седнах на едно от креслата и отворих едната банка инапълних две чаши за вино. С другата банка и с останалото от първата напълних едно стъклено шише, затворих го и го оставих на масата. Взех чашити, отидох до все още четящата ми майка и пъхнах едната чаша между нея и списанието. Започнах бавнода я приближавам до носа и. Най накарая я взе.
Седнах на дивна и отпих две глътки. Погледнах към майка си и със смущение забелязах, че отново бе заила поглед в списанието. Изпих съдържанието на чашата си и излязох спокойно от имението, но на пук на майка си треснах вратата зад гърба си.

Дълго време се чудех какво да правя. Първоначално си мислех да се усамотя ня някое самотно местенце, но после си спомних за моята Алида и осъзнах, че копнея да я срещна отново. Опитах се да й звънна по телефона, но даваше свободно. Може би не искаше да говори с мен? Не знам защо, но това ме притесни.
Излязох от къщи и завих по малката уличка. Имението трябваше да е някъде тук. Не бях идвал тук никога, защото не ми се беше налагало, но сега това едва ли не стана любимото ми място.
Спрях. Бях стигнал до края на улицата. Няма начин да съм подминал такова голямо имение като това на рода Ленър. Точно тогава го видях. Простираше се на голяма площ. Може би поне двайсет пъти колкото моята къща. Запътих се натам, копнеейки за Алида.
На входа ме посрещна охраната.
- Канен съм нагости от г-ца Алида Ленър. - казах внимателно със силен британски акцент. - Името ми е Иън.
Мъжът ме погледна подозрително и набра някакви цифри на телефона си. Най-вероятно звънеше на Алида или на майка й... Дано беше Алида.

Телефонът в стаята м ииззвъня. Станах с нежелание от мекият диван до прозореца и отидох да вдигна. оказа се охраната. Гласът му беше толкова плътен, че не разбрах почти нищо от това, което каза. Помолих го даповтори:
- Канила ли сте мъж на име Иън - сега разбрах. Иън беше тук.
- Да, пусни го да влезе - отговорих и затворих телефона.
Тръгнах бързо към вратата и посегнах да я отворя и да сляза долу, но се спрях. Погледнах към раната си, която не беше напълно зарастала. Стоеше вече около седмица. Изведнъж се сетих за къде бях тръгнала, покрих раната с ръкава на черната си блуза, отворих вратата и тръгнак надолу по стълбите. Иън вече беше влязъл. За две секунди вече бях долу. Прегърнах силно.

Подадох й розата, която бях купил на идване специално за нея. Точно когато ме прегърна в мен изникна образът на ухапването, което беше получила от мен. Погледнах към дясната й, ръка където беше раната, но тя сега беше покрита с черната й блуза.
- Аз... - казах и се опитах да откъсна поглед от мястото, където се намираше раната й. - ....дойдох да те поканя да отидем заедно на бала по случай свети Валентин.
Тя ме погледна смаяна и аз усетих как страните ми почервеняват от притеснение. Алида беше единствената, която обичах и не исках да я загубя.
- Може би не е добра идея... - пророних тихо с лека тъга в гласа. - Какво си мислех? Едва ли би забравила всичко това, което ти сторих. Не беше добра идея да идвам тук.
Обърнах се готов да си тръгна.

- Нека отидем - усмихнах му се.
Честно казано бях се влюбила в него и сега наистина исках да отидем заедно на бала. Знаех,че чувстваше вина за това, че ме беше ухапал, но също знаех, че не беше нарочно. Всъщност аз сама си бях виновна. Вместо да бягам, аз седях втрнчена в него като най голямата глупачка или по-скоро като малко дете, което никога не е виждало сладолед. Той не беше виновен за случилото се.
Оставих Иън в гостната и отидох да се преоблека. Имах една червена рокля,която бях купила наскоро. Нея бях обличала до сега и реших,че е време да излезе от вкъщи. Облякох я и обух едни обувки в комплект с малка сива чантичка, които също не носех често. Не бях фен на високите токчета. Пуснах косата си да си виси свободно - още нещо, което не правех често, обикновено я връзвах, защото ми пречеше, но не й сега.
Слязох долу и с Иън тръгнахме...