Плажът край залива

First topic message reminder :

Плажът край залива - Page 2 Palm_beach_boat

Цял ден си говорих ме. Стана много късно вече се стъмваше, а аз исках толкова да я целуна. Казах ме си чао и аз я целунах по устата и беше толкова велико много се радвах. Тя се отдръпна и ме погледна странно и пак ме целуна не можех да повярвам. Тръгнах ме си и отидохме в нас и там..... [img]

[/img]
[url]Jacob[/url]

Неделя. Прекрасно време, изключително подходящо за разходка с най-добрата ти приятелка.
Бях се прибрала за празниците в Мистик Фолс.
Рядко го правех. Предпочитах да избягвам досадните караници с майка ми и обикновено оставах в лагера. Едва ли при нормални обстоятелства бих се върнала дори за ден в този град.
Но имаше едно прекрасно същество, което ме връщаше обратно тук. Алисън Рийд. Моята най-добра приятелка.
Веднага щом пристигнах с до болка познатия микробус на лагера, звъннах на Али и се уговорихме да се видим на плажа в три часа и двадесет минути. Имахме толкова много теми, които да обсъдим. Все още не ѝ бях разказала за Люк, нито за наскоро открития ми полубрат.
Непременно трябваше да намеря начин да ѝ се реванширам..
Три часа петнадесет минути. Жаркото слънце се бе издигнало високо в небето, заплашващо да убие всеки случаен минувач с парещите си пипала.
Огледах няколко пъти хоризонта, но нито веднъж не зърнах познатата фигура на Али. Веднага си припомних, че тя имаше навика да закъснява почти винаги, и се засмях на глас.

Три и седемнайсет, а аз още не бях тръгнала от вкъщи. Талия сигурно вече ме чакаше на плажа и ако се забавех още малко, щеше да се изнерви. Имах навика да се влача до последния момент и винаги за всичко закъснявах. Обух се, грабнах плажната си чанта и излетях от апартамента си. Заключих и понечих да прибера ключовете в чантата, но се изплъзнаха от ръката ми и паднаха на земята. След два неуспешни опита, най-накрая пръстите ми се сключиха около проклетите ключове и ги пуснах в чантата. Бях ужасно непохватна и такива неща се случваха винаги, когато бързах. Хвърлих бърз поглед към белия си силиконов часовник, слизайки по стълбите. Имах още две минути до и двайсет, когато всъщност трябваше да съм на плажа, задушавайки най-добрата ми приятелка от мечешки прегръдки. Спънах се два пъти, докато изляза от блока, и още веднъж, бързайки към уреченото място. Сградата, в която се намираше апартаментът ми, беше на около десет минути от плажа с нормално темпо. Стигнах след пет минути без повече инциденти, което си беше цял рекорд, предвид колко спъната бях по принцип. Стъпалата ми потънаха в горещия пясък и залитнах. Дотук с рекорда. Събух джапанките си, хванах ги в ръка, и опитвайки се да пазя равновесие, докато вървя по пясъка, се огледах за Талия. Слънцето печеше в очите ми и ми беше трудно да фокусирам каквото и да е пред мен, а аз, естествено, бях забравила слънчевите си очила вкъщи. Накрая успях да различа фигурата на най-добрата си приятелка из тези на другите хора и се затичах, ухилена до ушите, което бе огромна грешка. Още след втората стъпка се спънах в заровен в пясъка камък и паднах. По дяволите. Успешно се изложих пред всички без абсолютно никакви усилия. Чух смеха на Талия, и когато се изправих, смутена, тя беше на метър от мен. Тогава забравих, че до преди секунди съм лежала по корем на пясъка, изпищях и се вкопчих в нея, сякаш беше въпрос на живот и смърт. Сигурно й бях изкарала въздуха, но не ми пукаше. След около половин минута отпуснах хватката си, все пак не исках да я убия, но сигурно все още й бе трудно да диша.
- Имаш ли представа колко много ми липсваше? - попитах, държейки я в желязна хватка, след като престанахме да се смеем.
Представих си как изглеждахме в очите на другите хора и отново ме напуши смях. Пуснах приятелката си и едва тогава я огледах. С всеки път ставаше все по-красива, ако това изобщо бе възможно.
- Обичам те. - казах тихо и отново я прегърнах, но много по-нежно от задушаващото стискане преди минути.

- И аз те обичам толкова много, Али. - прошепнах след всичко и прехапах долната си устна - Почти бях приела мисълта, че няма да дойдеш.
Алисън свъси вежди в недоумение. Това ме притесни още повече, тъй като така или иначе бях ужасно нервна и се чудех дали за нея все още аз съм най-добрата ѝ приятелка. Не смятам, че някога съм заслужавала истински тази титла. Освен това конкуренцията винаги е била голяма. Никога не разбрах защо Али избра невзрачно момиче като мен.
Още в трети клас двете веднага се залепихме една за друга, давайки си обещание, че никой не ще успее да развали приятелството ни.
Но аз го правех.
И то постоянно.
Али се стараеше да балансира. Споделяше ми своите преживявания, разказваше ми за нормалния тинейджърски живот, който води и ме даряваше с внимание, което не заслужавах. Исках да бъда нормална. Тя не спираше да ми повтаря, че не се различавам по нищо от нея, но някъде вътре в себе си знаех, че това е невъзможно. Не и след като научих, че съм дъщеря на Зевс.
И до ден днешен не съм убедена, че Али вярва на нещата, които ѝ разказвам. Те звучаха налудничаво и напълно я разбирах. Понякога аз самата се чудех кое е реалност, и кое не е.
Дълго време не поддържах контакт с нея и умишлено оставах през празниците в лагера, но вътрешно желаех да разчупя тези ледове. Исках да премахна решетките на този затвор и да живея нормално като всички останали тинейджъри на моята възраст.
Като Алисън.
- Съжалявам, че не ти се обаждах толкова дълго време. В лагера се случиха доста неща. - поех си въздух, подготвяйки себе си да премина на по-сериозната част - Може би ще ме сметнеш за луда след всичко, което чуеш, но трябва да го споделя с някого. Но първо.. разкажи ми за теб.

Думите на Талия ме изненадаха. Тя идеално знаеше, че редовно си закъснявах, защо си беше помислила, че няма да отида? А и аз закъснях с три-четири минути, това не беше кой знае колко.. На всичкото отгоре, тя прехапа долната си устна. Правеше го само, когато беше нервна. Ставаше нещо и Тали не искаше да ми каже. Мразех, когато прави така. Сега това щеше да ме рови отвътре и да го мисля с дни. Не исках да позволявам на нещо такова да развали прекрасното ми настроение, затова го пропъдих от ума си. Щях да го мисля после.
Да разкажа за себе си. Хм. Нямаше нищо особено интересно, без Талия беше ужасно скучно и доста често еднообразно.
- Няма кой знае какво за разказване при мен. Няма нови любовни истории и в момента за нищо интересно не се сещам. Общо взето е все едно и също.. Разказвай ти, твоят живот със сигурност е много по-вълнуващ от моя. - казах и се усмихнах, докато бавно крачехме по пясъка.

Имах неприятното усещане, че ми спестява някаква информация, при това в доста големи размери. Дали нещо не ѝ се е случило? Дали не са идвали да я търсят?
Изтръпнах при тази мисъл. Знаех колко е рисковано да споделям с обикновени хора информация за лагера. Но аз го направих и продължавах да го правя. И така не само обричах приятелството ни, но и заплашвах живота ѝ.
Какво, по дяволите, си мислех, че правя? Изобщо не биваше да я викам тук. Това е грешка и трябва да оправя нещата веднага.
Вече бе твърде късно да променя темата на разговора, а дори и да успея да го осъществя за кратко, тя след това отново щеше да я захване. Нали именно заради това я бях извикала.
- Имам брат. - изрекох полугласно, прехапвайки устна - Знам, че трябваше да ти кажа по-рано и наистина ужасно съжалявам. Аз самата все още не мога да го осмисля.
Алисън ме погледна с изражение, което не можах да отгатна.
Непознато изражение.
- Али, наистина съжалявам. Не исках да рискувам живота ти. Страхувах се, че ще те изгубя.
Най-вероятно вече ме мислеше за умопобъркана. И аз самата бих се сметнала за такава. Първо бягам и се отчуждавам, след това ѝ се обаждам и уговорям среща, за да ѝ наговоря куп глупости, които звучат налудничаво от която и страна да ги погледнеш. Не бих я винила, ако избере да ме изостави.

Тя имаше брат. Добре, това пределено ми дойде като гръм от ясно небе. Бях очаквала всичко, но не и това, и ми отне малко повече време от обикновено да възприема думите й напълно. Погледнах я с каменно лице, не бях сигурна как точно трябваше да реагирам. Бях изненадана, радостна, въодушевена, объркана и тъжна едновременно. Наистина нямах идея как бе възможно да чувствам толкова противоречиви емоции в един и същи момент. Предполагам, че се бях взирала безизразно в Тали прекалено дълго, защото погледът й, пълен с надежда, изведнъж стана отчужден и примирен, сякаш си мислеше, че не й вярвам. Това ме притесни, навяваше ми мисли, които гонех от дълго време. Дали все още ми имаше пълно доверие? Дали не си беше намерила друга най-добра приятелка в лагера? Дали Тали си беше.. Тали? Отново пропъдих тези мисли от главата си, сега не му беше времето да ги мисля. Талия имаше нужда от подкрепата ми и аз щях да й я дам.
Усмихнах се широко и я прегърнах.
- Ако е толкова прекрасен, колкото си и ти, непременно трябва да ни запознаеш. – казах като че ли прекалено весело, но облекчението в очите на Талия ми беше достатъчно, за да се успокоя и аз. Усмивката й малко по малко прогонваше всички мрачни мисли от главата ми, освобождавайки място на далеч по-приятни. – Как се казва? На колко години е? Хубав ли е? – при последния въпрос веждите ми подскочиха два пъти, карайки Тали да се засмее. В този момент бях сигурна, че си беше тя, най-добрата ми приятелка.

Не знаех как винаги успяваше да ме развесели, да ми вдъхне кураж и да ми даде всичко, от което се нуждая, за да се почувствам като нормален човек.
- Всъщност е малко странен. - отвърнах, но след това побързах да се усмихна - Истината е, че не се познаваме толкова добре. Струва ми се твърде затворен, но го разбирам. Помниш, че самата аз преживях тежко онази новина. Но трябва да призная, че едва ли бих се справила сама с това. Може би той не притежава някого като теб, и е твърде самотен. А може би това е причината, поради която му е толкова трудно да се приспособи и да забележи положителната страна на този хаос.
Али ме дари с онази прекрасна грижовна усмивка, с която всеки път ме изпращаше на седмото небе от щастие.
- Името му е Едуард, колкото нас е. - обобщих и усетих как котвата, заседнала от месеци в гърлото ми, изчезна. Как е възможно да съм била толкова глупава? Ако някой можеше да ме разбере, то това е тя. Алисън Рийд. - Някой ден непременно ще ви запозная, но нека не говорим за тези неща сега..
Прехапах долната си устна, чудейки се дали да я попитам онова, което ме измъчваше, откакто се върнах в Мистик Фолс.
- Чух нещо, което майка ми се опита да скрие от мен, когато се върнах. Онази теория с онзи хищник, който никой не е в състояние да улови.. онзи, който постоянно нападаше невинни хора, изпиваше кръвта им и разкъсваше телата им.. той.. той върнал ли се е?
Изражението на най-добрата ми приятелка изведнъж помръкна. Не знаех какво да очаквам.

Усмивката мигновено се стопи от лицето ми, отстъпвайки място на мрачно изражение. Всичко вървеше перфектно, докато Талия не зададе този ужасен въпрос. Защо искаше да развали момента?
Знаех, че трябваше да бъда честна с нея. Ако я излъжех, тя веднага щеше да разбере. Познаваше ме прекалено добре. Запазих мълчание, докато трескаво се опитвах да измисля как да й го кажа така, че да не звучи толкова ужасяващо, колкото всъщност беше.
- Ами.. Да, може да се каже. Но нападенията са много по-редки от преди и са главно в бедняшките квартали. Не е нещо, за което да се тревожиш.
Спестих й, че обикновено намерените тела бяха напълно обезобразени, често разчленени и без капка кръв. Не исках да я изплаша и да живее в страх. Реших, че е най-добре да отметна темата, за да избегна повече въпроси.
- Та.. Как е в лагера? Сигурна съм, че си си намерила много нови приятели.

Онова ужасно мрачно изражение, което много рядко се появяваше върху красивото лице на най-добрата ми приятелка, застана на мястото на сияещата ѝ усмивка. След това последва неловкото мълчание, което всеки път ме караше да се замисля къде точно греша.
Но този път беше различно. Поне за мен.
Имаше някакво зловещо сияние, което сякаш бе пленило атмосферата около нас. Знаех, че прикрива истината от мен, а това ме объркваше безкрайно. Ненавиждах лъжата повече от всичко друго на света, още повече изречена от хора, които толкова много обичам.
В продължение на няколко секунди не можех да си събера мислите. Не знаех как да се държа с Алисън, с майка ми.. в този момент тези хора ми изглеждаха толкова чужди, сякаш бяха просто случайни минувачи, преминаващи по коварния път на живота.
- Защо ме лъжеш? - чух се да казвам - Защо всички ми спестявате някакви уж незначителни детайли? Знаеш ли какво? Омръзна ми от това. Писна ми някой вечно да определя какво е нужно да знам и какво не е. Намерете си някой друг, който да командвате. Аз се отказвам от тази роля.
Без изобщо да се замислям се обърнах назад, откъдето бях дошла по-рано, нетърпелива да се върна обратно в лагера, където очевидно се намираше истинското ми семейство.