Скалните рисунки

Не знам защо бях решил да отида под земята,но може би ми харесваше да бъда сам,а не заобиколен от идиоти.Отидох точно на мястото със скалните рисунки.Започнах да ги гледам с намръщен и неразбирателен поглед.
- Що за глупост е това!
Промърморих под носа си.Продължих да ходя по тунелите.Беше ми интересно къде ще ме отведат.
След дълго време скитане из пустите тунели чех звук.Се едно някой ме следеше или искаше нещо от мен.
- Излез..за да не те накарам аз дъ излизиш!
Провикнах се студенокръвно и се обърнах,но явно този някой искаше да играем грубо.
- Последен шанс..
Завъртях очи и се огледах отново.Малко по назад от мен видях някакво момиче,което идваше към мен.

Е, беше време Саша да се върне на това място, на което очевидно след сблъсъка с едно наркоманче бе изпуснала важна за нея вещ, която не можеше да си позволи да загуби. Не и след всичко, през което бе преминала, за да си я върне. Първоначално малко се притесни, че може и да не я намери на същото място, защото знаеше, че тук може и да не слизат кой знае колко хора, но определено тези, които слизаха, търсеха разни неща, за които се разправяха легенди. Но само след един поглед и съзирането на огърлицата въздъхна и се успокои. Взе огърлицата от земята и си я сложи. Обърна се и започна бавно да крачи из тунелите под земята, надявайки се този път да улучи правилния. Не бе идвала тук от години и доколкото си спомня само три пъти бе влизала точно по тези тунели и то когато бе на пет. Малко трудно да си спомни накъде точно е ходила. Но не невъзможно.
Тогава чу наблизо глас. Спря всякакви движения от своя страна, за да може да чуе от къде по - точно идва гласа и след като разбра само зави надясно и видя.. демон. Подсмихна се и направи няколко крачки към него.
- Я, виж ти. - чу се гласа на Саша. - Мислех, че в сегашно време ние, демоните, се наслаждаваме на света отгоре и слънчевата светлина.
Спря точно две крачки пред другия демон пред нея, като лукавата усмивка не слизаше от лицето 'и.

Засмях се леко и я огледах от горе до долу.Беше красиво момиче,но точно тези като нея бяхя най-коварни.Тя също беше демон и това много ме изненада.Не бях срещал някой като мен от години.
- Е,явно си сбъркала сладурче..
Казах бавно,а на лицето ми се появи една дяволита усмивка.Двамата не спирахме да се гледаме.Сяках се състезавахме кой ще издържи най-много без да мига.Най-накрая отклоних погледа си и тръгнах напред.
- Защо момиче като теб се разхожда само в тези тунели? Може да се изгубиш!
Коварната усмивка не слизаше от лицето ми.Харесваше ми да я дразня,а и така щях да си имам компания за по-дълго време.

Забавно бе, когато той я нарече сладурче, когато всъщност тя бе далеч от сладурана. Но вместо да се засмее на глас остана със самодоволна усмивка, която не слизаше от лицето 'и. Тази лукава и подмолна, ала в същото време толкова предизвикателна и палава усмивка. Впи очите си в неговите, както и той в нейните и за няколко секунди двамата не спряха да се гледат, докато той не отклони поглед и не се доближи.
- Момичета като мен не се губят. - каза червенокосата и му намигне. - Аз просто дойдох да си взема нещо мое. - добави и ръката 'и се плъзна по нишката на огърлицата, след което бавно я пусна надолу. - Ами ти, страннико? - попита след това тя, наблягайки на страннико, защото все още не знаеше името му. - Теб какво те води из тези тунели? Да не би искаш да си спомниш старите времена? - плътните 'и омайни устни се извиха в подмолна усмивка.