Гората край Мистик Фолс 1867г.

Колко невнимателно момиче. Веднага щом чу шума от стъпките ми по опадалите по земята листа се изплаши и хукна да бяга. Опитът ми да заглуша стъпките си не беше сполучлив защото бях жадна. От доста време не бях ловувала и бях излязла да потърся храна, но се появи тя. Първо я помислих за човек и мислех да я убия, но после осъзнах че е ангел. Беше по добре да не я наранявам. Не обичах да убивам свръхестествени същества освен ако те не ме нападат, а това безпомощно и нескопосано момиче не ми беше направило нищо. Чух стъпки. Имаше ловци наблизо, а тя беше на път да полети. Втурнах се бързо към нея и я хванах за крака, защото вече беше във въздуха.
Веднага след като я смъкнах на земята и прошепнах бясно:
- Слизай долу! Има хора наблизо.. знаеш че ще трябва да ги убиеш ако те видят.. пък и има доста вампири в момента, а ти би била добра плячка за всеки един от тях - невнимателна, шумна и нетактична, всеки би могъл да те убие за секунди ако реши..
Тя стоеше и ме гледаше изненадано, но в същото време и малко изплашено.. Сигурна бях, че е нова и не познава добре градът и навиците на жителите му. Тя започна да се успокоява.
- Аз съм Алида - казах и протегнах ръката си към нея, а след това двете тръгнахме към една стара пейка малко по-навътре в гората. Хората не ходеха там често, така че беше спокойно и приятно.

Веднага щом седнахме на пейката тя ми се представи и след това започна да ме разпитва..
- Ти какво правиш тук? - по изражението на лицето й си личеше, че с нетърпение очаква отговора ми.
- Ами ... разхождах се - излъгах аз, ако разбереше, че всъщност съм тръгнала на лов щеше да се изплаши да не би да я нападна - но попаднах на теб - продължих спокойно. - Видях ловци наблизо и когато ти реши да полетиш трябваше да те спра, защото иначе или те щяха да убият теб или ти тях.. - сега вече говорех искрено и явно си личеше, защото тя ми вярваше, ясно чувах мислите й макар и да не исках.
- А ти защо си тук сама? Явно си от скоро в Мистик Фолс и не познаваш добре навиците на хората, щом си решила да се разхождаш тук точно днес. - усмихнах се зачаках отговора й макар вече да го чувах в мислите й.

Когато ме попита дали вампирите наистина съществуват много се учудих, мислех си че знае за тях. Все пак беше разпознала,че съм демон когато я свалих на земята, а вампирите бяха произлезли от демоните.
- Да, мислех, че знаеш.. Все пак знаеше, че съм демон, не смятах че не знаеш за вампирите.. - в този момент осъзнах, че съм казала нещо, което бях прочела в мислите й. Изражението на Емили се промени рязко от спокойно в изненадано, но нямаше и помен от уплаха.
- Как разбра, че знам това.. - попита тя и ме погледна с любопитство право в очите..

Не отговорих на въпроса й. Простно не можех да й го обясня...
В този момент чух мислите на приближаващите се ловци. Обикновено не идваха тук. Заслушах се по внимателно, за да чуя разговора, който водеха. Те казваха всичко, което мислеха: "Помниш ли онази стара пейка, на която се събираха майките ни да си говорят?", "Да помня я. Говори се че в онзи район от гората имало повече дивеч тази година.", "За какъв дивеч ми говориш?! Нали помниш, че търсим онзи вампир, който уби сестра ми. Аз го видях как безмилостно пресуши тялото й и после хората казаха, че е било животно. Ще убия този вампир и ще им докажа, че тези зверове съществуват!!"
Ловците идваха насам. Трябваше да се махнем.
Погледнах Емили. Тя беше изплашена и в същото време не знаеше какво се случва. Тя не би трябвало да ги е чула. Защо тогава беше така изплашена? Заслушах се в мислите й и успях да доловя мислите им в нейното съзнание, но тя не можеше да различи. Чуваше само шумът от гласовете им при това много тихо.
-Ставай! - Казах.- Махаме се от тук.
Станахме и започнахме да вървим с бързи крачки към центъра на гората - по-далече от ловците. Докато вървяхме реших да я попитам нещо:
- Имало ли е скоро нападнати от животни хора в града?
Тя кратко и бързо ми каза, че някакво момиче било нападнато и убито от животно, и после рязко смени темата питайки ме дали съм чула някакъв странен шум, звучащ като човешки гласове...

- Добре - отговорих почти шепнейки на въпроса й - ще те науча. Но трябва да ми обещаеш нещо...няма да казваш на никого, че си се запознала с мен или дори че си ме виждала...
Бях се загледала в някаква неизвестна дори за мен точка в пространството и не гледах Емили, но усетих учудения й поглед върху мен. Усмихнах се леко, но пак не я погледнах.
-Не се чуди толкова - казах и започнах да й разказвам. - Преди три години със сестра ми и майка ми се преместихме да живеем тук. Освен нас тук имаше и семейство вещици, което майка ми много мразеше. Тя реши да им покаже, че не се по-силни от нея...ии...се случиха разни неща. Накрая се оказа, че не бяхме единствените...имаше и вампири в града и хората решиха да ни убият. Запалиха църквата и ние бяхме в нея... Аз се измъкнах, майка ми и сестра ми също, както и двамата братя, които сестра ми беше превърнала, но хората мислят, че сме мъртви. Затова не трябва да казваш на никого. Разбра ли?! - погледнах я изпитателно. Зачаках отговора й.

Емили обеща да не казва на никого за мен и след това весело попита как се четат мисли. Беше като дете, което очаква да получи най-хубавият подарък на света.
-Добре - казах тихо и се усмихнах. - Първият опит ще ти е по трудно, но с всеки следващ ще ти става все по-лесно и по-лесно докато накрая мислите на хората не започнат да нахлуват сами в главата ти. Първо трябва да се успокоиш.
Тя се успокои, вече беше в хармония със себе си, дори беше забравила за двамата ловци, които си търсеха вампир за убиване.
- Добре - казах и се усмихнах - добро начало, сега се съсредоточи и се опитай да доловиш някакъв звук. Ще ти е по-лесно ако започнеш с някой твой познат или по-близък човек, роднина или много добър приятел.
Усмихнах се лекичко и започнах да следя мисълта й. Опитваше се да прочете мислите на прислужницата си и се справяше доста добре като за първи път. Вече успяваше да разпознае някои от думите, но все пак не успяваше да долови всичко, което си мислеше жената.

Не знаех за кой път се разхождам отново в тази гора, но последният път определено беше преди около тридесет години. Може би това беше третият път, в който пристигах в Мистик Фолс и отново се нанасях като нов жител.
Притесних се доста, когато излизах от къщата на приемното семейство, които ми бяха предложили да живея у тях, докато "завърша" образованието си, една възрастна жена случайно мина покрай нея. Задържа погледа си дълго време, сякаш ме познаваше. А това беше напълно възможно, имайки предвид, че последния път напуснах града неочаквано.
Реших, че ще е по - добре да не бъда на показ в града и да се скрия в горите покрай Мистик Фолс. И сега се намирах тук.
Долових някакъв шум. Имаше хора доста навътре в гората. Хм, това беше нещо необичайно. Обикновените простосмъртни не смееха да навлизат тук, особено по това време на денонощието.
Вървях около пет минути със забързана, свръхестествена крачка докато стигна до определеното място, откъдето долавях говора. Точно тогава видях две момичета. Едното беше демон, за другото не можех да определя. Не виждах добре лицата им, но гласовете им не ми се струваха познати.
- Не знаете ли, че не е хубаво сами да се навъртате в тази част на гората? - Попитах ги с ирония и излязох иззад близкия храст.

Докато Емили се опитваше да подобри способностите си един мъж неочаквано се показа иззад храстите. Беше ми доста познат. След секунди се сетих кой беше той. Клаус. Демон със сестра вещица или нещо такова. Бях чувала за него, но не много.
- Не знаете ли, че не е хубаво сами да се навъртате в тази част на гората? - попита той, но иронията в гласа му ясно си личеше. Емили се сепна,не го очакваше, но това не ма учуди. Все пак беше съсредоточена върху нещо много по-важно от някакъв си демон разхождащ се без посока в гората, които само чака да се заяде с някого. Е, не ми пречеше, не и в момента.
- Здравейте - казах, опитвайки се да говоря колкото се може по-учтиво, ако изобщо можеше да се разговаря така с този човек. - Щом е опасно, вие какво търсите тук? - подкачих го аз с иронична нотка в гласа, след което се усмихнах. Той долови иронията, но беше явно, че не му беше до шеги. Беше тук с друга цел, но така и не знаех каква бе тя. Не мислеше за това и не можех да разбера. Клаус бавно тръгна към дървото под което се бяхме настанили и седна на тревата близо до нас.

В продължение на няколко минути се чудех дали да спомена името си пред тези две красиви създания или да се въздържа. За доста дълъг период от време бях осъзнал, че жените пораждат неприятен спомен у мен. Бях изгубвал над милион пъти любовта на живота си. Това ме правеше слаб. Не биваше да позволявам такова нещо да се случи отново. Никога.
- Имах предвид, че е опасно за млади дами като вас. - подметнах и погледнах към русокосото момиче, което бе настояло да отговоря на въпроса му - Но нека не задълбаваме, както каза тя.
След като казах това погледът ми се спря върху другото момиче. Тя излъчваше някаква необикновена сила, която веднага познах. Ангел. Какъв ужас...
- Аз съм Клаус. - отговорих след дълго мълчание, чудейки се дали да не си измисля друго име - А вие кои сте в такъв случай?