Къщата на Керълайн

Тук живееше Кер.Къщата не беше изключително луксозна,но пък не беше и бедняшка.Кер обожаваше дома си.

Изведнъж се озовахме пред вратата на къщата ми. Все още не можех да разбера с каква смелост бях решила да поканя непознат в дома си. При това някакъв съмнителен мъж, който определено не бях виждала никога през живота си. Въпреки тези мисли отключих вратата с огромната увереност, че правя нещо правилно и влязох вътре. След това се обърнах и се изненадах, че все още стоеше на прага.
- Няма ли да влезеш? Студено ми е. - казах му, а той се подсмихна и това ме подразни.
- Трябва да ме поканиш. - каза той с лека усмивка.
- Да те поканя? Да не живеем в осемнайсти век? - казах с насмешка, но погледът му изведнъж стана много сериозен. - Заповядай!
Усмихнах се и се учудих отново, че го бях поканила. Хвърлих ключа на масата и се обърнах да го поканя във всекидневната, но него го нямаше. Изведнъж усетих остра болка във врата си.

Не изчаках да ме покани във всекидневната си. Грабнах я жадно в обятията си и забих острите си зъби във врата й. Тя изписка силно, точно както и в парка, когато ме видя, но този път покрих устата й с длан. Бях си намерил доста добра жертва, която може би щеше и да ми помогне малко заради тъгата по Виктория.
Пих достатъчно за да се заситя след това облизах кръвта от устните си и избързах с ръкава си кръвта от брадичката си. След това я затеглих към всекидневната. Стаите на къщата ми бяха толкова ясни, сякаш бях живял тук с години. Бутнах я към канапето и тя се строполи върху него. Погледна ме с уплаха и грабна нощната лампа от близкото шкафче.
- Не прави това. - казах и нежно и я погелднах усмихнато.
Тя, разбира се, не ме послуша и хвърли лампата по мен. За щастие се размина само на няколко сантиметра от главата ми, но беше достатъчно за да ме вбеси.
- Няма да се разберем така с теб. - казах и я дръпнах към себе си, разкъсвайки блузата й. Обходих с ръце тялото й и отново впих зъби във врата й.

Опитвах се да се измъкна от хватката му, но нямаше смисъл, защото той ме държеше здраво в обятията си. Какъв беше той? Вампир? И той ли беше вампир? Боже мой! Какво ставаше с Мистик Фолс?
- Пусни ме. Моля те. Ще направя всичко. Обещавам. - казах му, надявайки се да ме пусне и да ме остави намира.
Може би бях успяла да го убедя, защото той отпусна леко хватката си и аз се строполих безпомощно на пода. Болката във врата ми стана още по-остра, въпреки, че той вече не пиеше от нея.
- Моля те! Ще направя каквото кажеш! Обещавам ти! - повторих отново и видях игривата усмивка на лицето му.

Вгледах се в зелените й очи и в един момент започнах да се осъзнавам какво правех. Сетих се за думите на Фред преди много години. Опитваше се да ме разубеди да бъда човечен и да не убивам, но на кой му пукаше за живота на тази малка пикла? Точно когато възнамерявах отново да впия острите си зъби в шията й, погледите ни отново се срещнаха. Отчаяно се молеше за живота си. Почувствах се велик. Нейният кратък, ненужен живот беше в ръцете ми и аз можех да го прекратя веднага само с едно леко извиване на коста на шията й. Но в това момиче имаше нещо специално. Щяла да направи всичко... какво може да направи тя за мен? Може ли да направи така, че Виктория да бъде само моя? Не. Разбира се, че не. Тогава за какво да пощадя жалкият й живот?
Излязох от всекидневната, дърпайки я за ръката и влязох в някаква спалня. Отчаяно се хвърлих на леглото и покрих лицето си с възглавница.
- Нищо не можеш да направиш за мен. - казах достатъчно силно, за да ме чуе.
Очаквах да отвори вратата и да избяга докато има шанс, но тя се приближи към леглото и докосна ръката ми, което много ме изненада.

Първоначално се зарадвах, защото ми се отдаде перфектната възможност да избягам, но след това поразмислих и реших, че може би трябва да му помогна. Той изглеждаше много тъжен и щях да постъпя глупаво, ако го оставя сам. Не знаех защо и как се бях доверила на такъв откачен вампир, но знаех, че трябваше да му помогна. Просто го чувствах и знаех, че няма да сгреша.
Доближих по -близо до него и докоснах ръката му. След това веднага побързах да я издърпам изплашено. Изчаках няколко минути, но той не направи никаква реакция. Бавно седнах в края на леглото и отново докоснах ръката му, но този път не бързах да я махна. Когато го докосвах имах чувството, че съм в безопастност, което не беше никак нормално. Изведнъж той се изправи и аз рязко дръпнах ръката си. Побиха ме ледени тръпки, но неговото лице изглеждаше все така спокойно и тъжно. Бавно прокарах пръст по дясната му буза.
- Защо си толкова тъжен? - попитах го плахо.

Никога досега не ми се беше случвало такова нещо. Това момиче беше доста смело, щом не я беше страх от мен. Аз бях чудовище, а тя беше толкова крехка. Можех да я убия за секунди и да забравя за нея след пет минути, но... за първи път не исках да го правя.
Наведох се към врата й и усетих как тя потръпна, очаквайки отново да забия зъби в шията й, но аз просто я целунах леко по врата. Може би това момиче наистина щеше да ми помогне поне за малко да забравя за Виктория. Кръвтта на Керълайн не беше толкова вкусна като тази на Виктория, но ставаше. Целунах я още веднъж. Този път по-страстно и по устните и след това й се усмихнах нежно, докато въртях на пръстта си кичур от русата й коса.
- Днес има бал по случай свети Валентин и знам коя ще бъде моята дама. - казах и погалих нежно лицето й. - Можеш да се приготвиш. Аз ще те гледам.
Усмихнах се и се настаних на меката възглавница, чакайки да започне да си избира дрехи.