Как започна всичко..- България 1492г.

България - 1492г.

Точно зад хълма, покрай малката рекичка в началото на гората се виждаше малкото село. Всъщност това едва ли би се нарекло село.. В долината имаше само няколко къщи. Това беше едно от местата по които не бяха стъпвали османците. България бе една от държавите, които се бореха за свободата си, но за жалост милиони въстания бяха провалени. Къщите бяха съвсем тихи и някак си пусти. Децата спяха, а жените не смееха да излязат навън. Смрачаваше се рано, а мъжете бяха на въстание.
Точно в този момент се чу писък. Беше от малката бяла къщичка, която едвам побираше десет души. Но това беше.. рода Георгиеви. Напълно български, ала понякога опасен за останалите. Те показваха истинската си същност, когато бе много наложително.
***
- Мълчи, Анна! Мълчи!
В стаята влезе жена на възраст около петдесет години и се развика троснато на момичето.
- Майко! Чувствам силни болки. - каза Анна и докосна с ръка корема си.
- Срам! Срам! - викаше майката.
Анна беше бременна отдавна, но беше толкова млада и никой не знаеше. В продължение на девет месеца не бе излизала от къщата само и само да не я видят хората от съседните къщи. За целият род беше от голяма важност какво е мнението на другите за тях.
Жената хвана за ръка Анна и я издърпа в една от малките затънтени тавански стаички. След не по-малко от минута се появиха няколко прислужници, които помогнаха на Анна да се успокои. Чу се някакъв звънец в долната половина на къщата и отварянето на врата. Появи се докторът, който помагаше на жените от малкото село при раждане или болести.
***
- Майко, умолявам те! Дай ми поне да ги видя! Нека ги видя! Майко! Родила съм две момиченца... майкоо! Само за секунда, майко. Моля те!
Майка ѝ тръгна към нея, за да ѝ даде едното от бебетата, но баща ѝ я хвана със свободната си ръка.
- Какво правиш, жено? Не ти позволям да ѝ ги даваш. Ще ги предам! Още сега ще ги предам!
Майката на Анна мигом се отдалечи от леглото, на което лежеше дъщеря ѝ. Анна се изправи, пренебрегвайки болките от раждането и тръгна към майка си и баща си, които държаха в ръцете си новородените бебета. Посегна да вземе едното от тях, ала баща ѝ и удари силен шамар. Анна притисна устни, за да се опита да спре кръвтта от напуканата си уста.
- Безсрамница! Да ражда на седемнадесет! Срам и позор! Какво ще кажат останалите за нас! - крещеше бащата.
Анна не спираше да плачи и да се моли да и простят. Падна на колене, ала никой не се смили над нея. Тогава усети онази вълна. Стана студено, много студено. Усети как цялото и тяло изтръпва. Болките от раждането и разкървавената уста сякаш намаляваха. Огледа се и видя че всички гледаха нея. Може би вече и бяха простили. Да, бяха и простили... простили.. простили..
Но беше твърде късно..

Мъртва тишина падна в стаята. Никой не мърдаше. Едва дишаха от вцепенение. Само двете бебета шаваха с ръце и крака в скута на прислужницата. Изведнъж тишината беше нарушена от вик.
- Анна! – гласеше викът, идващ от гърлото на възрастната жена. – Анна, събуди се! Моля те!
Докато отчаяно се молеше на дъщеря си, няколко сълзи бавно падаха по пода и оставяха краткотрайни мокри следи. Безжизненото седемнадесет годишно момиче лежеше на пода, докато малки капки кръв падаха от сцепената й устна и се търкаляха по бледата й брада, след което падаха пред копринената й нощница и бавно образуваха малка локвичка кръв. Майка й отчаяно плачеше над нея, надявайки се на някакво чудо, но такова не се случваше.
- Няма смисъл да плачеш за тази безсрамница, жено. – каза мъжът й. – Тя това си надроби.
- Ти въобще някога обичал ли си я? Обича ли собственото си дете?
- Преди време я обичах, но откакто порастна някак си всичко се промени и любовта ми гаснеше все повече и повече. Сега трябва да отидем да ги предадем, за да не изгубим славата си.
- Славата... Ти мислиш само за славата. А не си ли се замислял какво ще преживеят двете момичета? Интересуват ли те и техните чувства? Или може би не ти пука.
- Добре, щом искаш. Аз ще взема едната и ще я предам, а ти прави с другата каквото искаш!
Докато възрастната жена се осъзнае, мъжът й вече беше грабнал едното бебе и отиваше към султана, за да му го предостави лично.
- НЕ!! – извика жената, но нямаше кой да я чуе...

Mъжът не се обърна повече. Чуваше се отдалеченото хленчене на майката и рева на бебетата. След като излезе от къщата заедно с бебето, увито в бялата пелена се огледа, за да бъде сигурен, че никой от останалите къщи няма да го види. Но как нямаше да се позаинересуват хората след тези крясъци? Мъжът мина през гората така, че да не го види никой и взе лодката си. Сега просто щеше да отиде да го предаде и да бъде като преди. Пък и щеше да спечели слава, щом отиде да се изправя очи в очи с Господарят с бебе на ръце. Сигурно ще му дадът пари, за да живее мирно и славно до края на дните си. Започна да се гордее със себе си, но в този миг плачът на бебето развали тишината. Мъжът го погледна с презрение. Взе го и го пораздруса малко, надявайки се да спре да плаче, ала детето не спираше.
- Добре, значи така.. с теб няма да се разберем тогава.. - говореше мъжът.
И тогава в този миг, очите му се срещнаха с тези на бебето. Бяха толкова невинни. Сякаш не бе виновно, че се е родило. Пък и това бе вярно. Отначало разяреният баща отклони поглед от внучката си, но след това я погледна отново. Тя бе част от него. Продължение на рода му. Негова внучка. Нима не искаше да я гледа как расте малко по малко? Не иска ли да се смее с нея и да и помага като и показва знанията си, които впоследствие биха й били нужни? Не можеше да я предаде.. но не можеше и да се върне с детето у дома. Това беше заради достойнството и ината му.. Трябваше да го спаси..
Положи детето в лодката и го зави внимателно. Погледна към бистрата вода и благослови малкото момиченце.
- Дано някой ден се върнеш и се гордееш, че си една от Геогриеви! Дано отмъстиш на всички, които ни мразеха и злорадстваха зад гърба ни. Не бъди като майка си! Не се отказвай! Бъди силна и винаги премахвай пречките! Нека славата бъде за теб най-важното нещо!
Тогава той извади малко листче пергамент и затърси по джобовете си мастило и перо.Октри перо, но мастилото беше на дъното на шишенцето и Георгиев не беше сигурен дали то ще му стигне. Въпреки това бръкна с перото и набързо надраска на листа името "Катерина". Мъжът пусна бавно лодката по реката. Надолу имаше разклон на реката за селото. Там щяха да намерят детето и да го отгледат. Гледаше до последно лодката докато се изгуби от погледа му. Сега вече бе спокоен и нямаше да каже на никой за случилото се.. на никой.
***
В същото време в къщата жената се бе поуспокоила. Тялото на дъщеря й бе покрито с бял чаршаф и занесено в хола, за да може след като мъжът й се върне да потеглят към гробищата.
Тя погледна към бебето, което непрестанно риташе в бялата си пелена. Жената се доближи до него и го взе на ръце..

Възрастната жена изкъпа внимателно бебето, след което го нахрани с прясно мляко, защото не разполагаше с кърма. Облече се и излезе. Докато вървеше мислеше за последния един час. Но мислите й се прекъснаха от плача на детето. Прегърна го й започна да го люлее. Шептеше му утешително и през това време даде възможност на напиращите сълзи да излязат наяве. Скоро стигна до края на селото и бавно закрачи към пазача. Той я погледна изненадано.
-Какво желаете, госпожо? – попита той разплаканата жена.
- Моля ви, - каза с треперещ глас жената. – извикайте лекар!
- Случило ли се е нещо?
- Ами всъщност… Ще ви кажа само, че дъщеря ми припадна и нищо повече.
- Ами това бебе?
- Помолих ви нещо, господине! Моля да ми отговорите ще ми помогнете или не!
- Ще ви помогна само, ако ми кажете чие е това бебе.
- Това бебе е на дъщеря ми! Това ли искахте да знаете?
- Да.
- Е, вече разбрахте и сега ви умолявам да отидете да повикате лекар и да не казвате на султана за бебето, защото ако му кажете – с вас е свършено, а бебето няма да го видите повече.
Пазачът само се изсмя в лицето на жената и тръгна към града за лекар. Още няколко сълзи се търкулната по нейното лице и тя побягна към вкъщи. Не искаше да използва силите срещу пазача. Щеше да ги използва само в краен случай. Трябваше да се овладее, но въпреки това осъзна, че целият й свят се бе срутил. Беше се разбил на малки парченца. Единственото, което крепеше и малкото останало желание за живот в нея беше тази невинна душа шаваща в ръцете й, която щеше да плати за грешките на родителите си. Влезе в къщата и нареди на прислужниците да приготвят вечеря. Нежно приспа бебето и го остави за първи и последен път да спи спокойно. В момента в който тя затвори вратата и се запъти към кухнята, за да види как върви работата с вечерята, влезе мъжът й. Тя го погледна с омраза за миг и отклони погледа си.
- Как можа? – това не прозвуча като въпрос, а като укор излязъл от устата на жената.
Мъжът й само замълча и бързо влезе в покоите си.
- Вечерята е готова. – каза една от прислужниците.
- Благодаря, Мериса, ако обичаш приготви масата.
- Разбира се, госпожо.
Жената имаше нужда от малко спокойствие, затова взе едно успокоително и отвори прозореца. Вечерният вятър веднага разроши вече почти побелелите й коси и студено погали бледото й лице. Веднага усети парещата болка във венците си. Изхвръкна от прозореца и за секунди се озова срещу две млади момичета, които си шепнеха нещо и отнесени от клюките въобще не я забелязаха.
- А знаеш ли, че в Георгиеви са се родили две момиченца? Какъв срам! Не мислех, че Анна ще дръзне да роди на седемнадесет, но явно съм грешала. Носи се слух, че са тръгнали да ги търсят, за да вземат само едното дете, защото другото бащата на Анна го е занесъл при султана.
- Не са ли ви учили, че не трябва да се разхождате сами толкова късно.. –прекъсна ги изгладнялата жена.
Острите й кучешки зъби се показаха и тя прошепна:
- ..защото навън дебнат опасности, от които няма изход.
- Зъбите ти.. те... много са остри.. – промълви едното момиче. – Какво става със зъбите ти?
- Ей сега ще разбереш. – каза вампирът и се нахвърли върху врата на приятелката й.
- Не! Ева! Не... – промълви изплашеното до смърт момиче, като видя как безжизненото тяло на нейната приятелка пада на земята. Очите й се стрелнаха към жената, която гледаше към нея. – Не...Моля те, не... Не ме убивай, моля те!
- Кажи ми откъде разбра за бебето и има шанс да те оставя.
- Цялото село говори за това. Повече не знам. – светкавично промълви момичето. – Сега, моля те остави ме!
- Ще те оставя, но ако само още веднъж чуя да клеветиш рода ми... тоест рода Георгиеви – няма да оставя и капчица кръв в крехкото ти тяло.
- Д-добре няма да ги обиждам, обещавам!
- Добре, свободна си. – каза възрастната жена, като гладът в нея притихна, а кучешките й зъби си станаха нормални.
Сега трябвна да отведа детето далеч, където няма да го открият, помисли си тя. Прибра се в къщи и се зае да храни детето запоследно в родната му къща. Облече го в чиста пелена и безмълвно излезе от къщата, носеща бебето в ръцете си.
Мозъкът й беше блокирал, отказваше да мисли и разсъждава. Жената ходеше натам, накъдето я водеха краката й. Те я заведоха в началото на гората, към някаква бедна къща. Тя остави детето почука на вратата и за секудна се върна в селото. Вратата на бедната къщичка се отвори бавно...

Междувременно след цялата бъркотия в къщата на рода Георгиеви възстана голяма врява. Мъжът се притесни за цялото това изхвъркване на жена си от къщата заедно с бебето, но това говореше само едно - предателство.
Мъжът се изправи и тръгна лекомислено по стълбите. Тогава се чу онова "щрак!" И се случи. Някой разби вратата и вътре нахълтаха от онази османска пехота. Георгиев посегна към пушката си и я насочи към османците, но те само се изсмяха. Нямаше начин. Георгиев трябваше да посегне към своята сила. Къщата гореше! Наследството им гореше! Изпаряваше се малко по малко. В този миг османците се отдръпнаха назад и зад тях се появи онбашият. Той носеше дълго палто от бизонова кожа и крачеше сякаш бе цар.
- Бяла черква! - извика някой изотзад.
Георгиев разбра намека. Всички трябваше да се съберат там и да направят въстанието, което приготовляваха от толкова много време. Георгиев трябваше да запази самообладание като истински българин, горд, че е такъв. Трябваше да се измъкне незабавно от заптиетата и пламъците щяха да му помогнат..

***
- Кои места ще бъдат готови за въстание? - попита Иванов.
- Цяла България! - отговори Георгиев. - Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоражават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна няма никак войска.. Копривщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и ващите съседи, оттам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милиард войска не може я взе!
Георгиев говореше с въодушевение. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представляваше. Всички изслушаха думите му и след това се замислиха за тяхната войска. Дали това щеше да бъде поредното потушено въстание? Този път пак ли щеше да има предател? За какво мислеше той? Къде бе жена му в този момент? А внучките му? Къде бяха те? Може би Катерина Георгиева беше приютена в някоя от къщите и сега най-вероятно беше в безопастност. И за всичко това бе виновна дъщеря му. Макар и мъртва, той никога нямаше да й прости срама, който тя му направи. Пък и някой ги бе предал на заптиетата и султана. Жена му бе забъркана в това. Той бе сигурен. Тя не умееше да се въздържа като вампир, силата, която те притежаваха. Георгиев бе спокоен човек, който боравеше с оръжия, а не с неговата сила. Той се гордееше с нея, но не я харесваше. Не искаше никой да разбира тайната им.
Георгиев стискаше притеснено ръцете си в юмруци и се опитваше да измисли план и да защити рода си, докато един глас не наруши тишината.
- Пазачът! Той е предателят! - заяви Кандов.
- Ах, тоя мръсник!.. И аз него подозирах най-напред! - подкрепи Иванов.
- Ах, тоя сатанински син! - заоплакваха другите.
- Само първата пушка да гръмне, и двуглавият звяр ще разпери жилата си над нас! - изведнъж продума Георгиев.
Всички лица просияха. Никой не смееше да проговори. Георгиев говореше толкова смело, с такава сигурност и достойнство..
- Öldürün onu! О,Muhammed!
- Пуснете ме, говеда такива! Мръсни копелета.. мохамедани изсъхнали..
Лицето на Георгиев светна. Жена му бе жива. Без да му мисли се запъти към изхода, но останалите го спряха.
- Къде отиваш? Луд ли си? Ще те убият!
Георгиев го бутна от пътя си и излезе навън. В далечината стоеше младо заптие. Георгиев тръгна натам и го нападна в гръб. Преоблече се с неговите дрехи и се затича към жена си.
- Bir emriniz var! (Имаме заповед!) - каза той на едното заптие. - Трябва да заведем жената при онбашият и той да реши какво да прави с нея.
Заптието кимна с доверие и остави жената при Георгиев. Добре, че той бе научил малко турски език и се оправи с положението. Скриха се с жена си в Бяла черква под земята и тогава стана въпрос за техните внучки..

- Предаде ли бебето ? – попита жената с презрение мъжа си.
- Не, душа не ми даде да го предам. Оставих бележка с надпис „Катерина” и го пуснах заедно с една кошница в реката.
- Значи си имал малко съвест. – подметна жената. – Предадоха ни, затова избягах с момичето и го оставих пред една къща в гората с надпис „Елена”. Катерина и Елена бяха любимите имена на Анна. Виж ти, запомнил си.
- Жено, - каза Георгиев. – аз… съжалявам..
Пресегна се и силно прегърна жена си, защото това може би щеше да бъде последната им прегръдка. Жената изхлипа и усети убождане в гърба. След миг върбинката се разля в нея и тя припадна в ръцете на мъжа си.
- Какво?! – попита той слисан, но отговорът беше пред очите му. Някакъв мъж, вероятно турчин се криеше зад един голям камък и се опитваше да забие инжекция с върбинка и по Георгиев, но той ги отбягваше. Използва силата си и със супер скорост отиде при османеца, който пребледня. Георгиев не каза нищо само хвана главата на турчина и с леко движение на ръката му счупи врата.

***

Къщата на рода Георгиеви гореше, но някакъв турчин влезе сред пламъците, за да вземе тялото на мъртвата Анна. Влезе право във всекидневната, която все още не бе достигната от пламъците и взе безжизненото тяло на девойката. Разрови се в едно от шкафчетата и извади оттам някакъв кадифен бележник със златна подвързия. Отвори го и вътре беше писано с почеркът на Анна. Това бе тайният й дневник. Османецът го взе и бързо излезе от къщата с момичето на ръце и нейният дневник в джоба..