Развод по американски (ebook)

Човек Брой мнения : 47

Барбара Делински - автор
Развод по американски
Развод по американски (ebook) 73757889

Сканирал и обработил: Сергей Дубина

Човек Брой мнения : 47

Ако бях суеверна, щях да приема миризмата като предзнаменование. Исках сутринта преди заминаването ни да протече гладко, а ето, че сега нещата се бяха объркали. Само това ми липсваше - Денис да изгуби търпение.
Аз обаче бях доверчива натура. Когато влязох в кухнята през този октомврийски петък, не усетих нищо особено в обстановката. Само чувствах, че нещо не беше наред. Някаква неприятна миризма разваляше приятните есенни аромати - ухнието на изсъхнали листа, което се носеше от задния двор, ароматните свещи върху стъклената масичка, кошничката с прясно откъснати ябълки.
Проверих под мивката, да не би случайно да е останала хартията, в която бе завита рибата от снощната вечеря, но оттам не се носеше подозрителна миризма. Същото се отнасяше и за фурната. Не усетих нищо и когато отворих хладилника, въпреки това проверих млякото, тъй като дъщеря ми го оставяше често навън, пилето, приготовено за Денис, кутията със сиренето.
Нищо.
Миризмата обаче упорстваше, силна и натрапчива, поредното предсказание за една ужасна седмица, изпълнена с подобни на него. Тъй като имах съпруг, две малки деца и градях кариера, подготовката за заминаване от къщи за повече от два дена винаги беше истинско предизвикателство; този път щях да отсъствам цели единайсет дена и то по повод, който ме изпълваше с ужас. Майка ми умираше. Равновесието ми и без това бе сериозно разклатено, дори без подобни усложнения.
Без да забележа очевидното, аз започнах да се питам дали нещо не бе загнило под двестагодишните дъски на пода, когато синът ми се промъкна безшумно по чорапи в стаята. Изглеждаше по-сериозен за деветте си години отколкото би трябвало да бъде едно разчорлено момче с оригинална бейзболна фанелка "Ред Сокс" и избелели дънки; той си беше сериозен и схватлив при всякакви условия. Колкото и да опитвах да омаловажа значението на нашето пътуване, подозирах, че той долавя истината.
- Не мога да си намеря маратонките, мамо. Не са в стаята ми и ако не ги открия, не зная какво ще нося при баба. Това е най-хубавият ми чифт.
Поставих ръце върху раменете му. Той допря чело в гърдите ми.
- Снощи трябваше да изчистя полепналата по тях кал. Какво си правил пак, Джони? Бяхме се договорили да не играеш футбол с хубавите си маратонки.
- Играхме баскет. Таткото на Джордан закачи коша, но още не е павирано. - Направи физиономия. - Пфу! Какво смърди?
Аз огледах отчаяно кухнята.
- Добър въпрос. Имаш ли някаква идея?
- Не питай мен. Питай Кикит. Тя е тази, която все оставя нещата за ядене навън. Сигурна ли си, че ще успея да се върна навреме за тренировката във вторник?
- Самолетът се приземява в един. Тренировката е чак в пет.
- Ако я пропусна, няма да участвам в състезанието.
Обхванах лицето му в дланите си. Бузите му бяха гладки като на бебе.
- Това може да стане само ако полетът бъде отложен, но в такъв случай с баща ти ще поговорим с треньора...
- Това е правило - прекъсна ме Джони и отстъпи крачка назад. - Няма ли тренировка, няма и състезание. Къде са ми маратонките?
- На стълбищната площадка в гаража. - И повиших глас, за да ме чуе, тъй като той излетя веднага. - Искаш ли да хапнеш нещо? Броуди ще бъде тук след четирийсет и пет минути. В самолета ще ни хранят, но не мога да ти гарантирам, че ще бъде по твой вкус. Освен ако не искаш от яденето на Кикит. - Тишина. Той очевидно беше вече в гаража. Използвах паузата, за да извикам към горния етаж, където беше по-малкото ми дете. - Кикит?
- Тя отново промени намеренията си и мести менажерията от своята стая в кабинета - съобщи съпругът ми, като захвърли върху масата сутрешния брой на "Глоуб"; беше отделил страниците за бизнес и сега те се намираха в ръцете му. - Никога в живота си не съм виждал толкова много неща, натъпкани на едно място. Нима наистина всичко това й е нужно? - Подуши, като набърчи нос и се намръщи. - Какво е това?
В устата на Денис, въпросът звучеше по-скоро като обвинение. В схемата на нашия брак къщата бе моя отговорност.
Аз обаче просто нямах време да диря повече причината за миризмата.
- Може да е плъх. Човекът, който се занимава с това, трябваше да постави отново примамки в капаните в мазето, а това значи, че част от отровата е погълната и нищо чудно някоя от гадинките да е умряла преди да успее да излезе навън.
Джони влетя и възкликна енергично:
- Гадост!
Маратонките му оставяха следа от засъхнала кал, но вече нямаше време за чистене.
- Яйца, Денис?
- Може би, не знам. Първо кафе.
И се настани с вестника. Сложих кафето да се вари и, като не обръщах внимание на вътрешния си глас, който крещеше: "Хайде, хайде, сложи край на това шоу.", казах привидно спокойно:
- Яйца, да или не? Остават ми четирийсет минути да почистя, да приготвя багажа и да тръгна.
- Ами тази миризма? Не мога да живея така цели единайсет дена.
- Може да се разнесе от само себе си - рекох аз. - Ако ли не, обади се на човека, който се занимава с капаните. Номерът му е на дъската.
- Но аз няма да бъда тук, така че няма да има кой да го пусне да влезе. Тръгвам веднага след вас, за да се срещна с групата на Фъргюсън в Бъркшир. Нали това беше причината да не мога да ви закарам до летището. - Хвърли ми пренебрежителен поглед. - Не мога да повярвам, че обърка така нещата с колата от аерогарата.
- Не съм. Не знам какво е станало, Денис. Поръчах колата още преди две седмици и ми дадоха номера й в потвърждение, че са приели. Казват, че съм се обадила миналата седмица, за да се откажа. Но не съм правила нищо подобно. Ако преди малко не се бях обадила да проверя, щяхме така да си чакаме тяхната кола, която нямаше да дойде. Слава Богу, че Броуди ще може да ни закара. Колкото до миризмата... - Стараех се да говоря спокойно. - Повикай човека, когато се прибереш. Не знам какво друго да сторя, Денис. Всички полети са препълнени. Не мога да реша просто така да летя по-късно.
Имах да кажа още много неща за прекалената му чувствителност, особено сега, смазана от болестта на майка си, но той се бе съгласил да се грижи за децата в продължение на една седмица след завръщането им от Кливланд, докато аз отсъствах по работа. Не бях неблагодарна, просто страшно изнервена. Освен това времето ми до тръгването намаляваше застрашително.
Докато вадех яйцата от хладилника, чух зад гърба си скокливи стъпки, последвани от гласа на седемгодишната Клара Кейт:
- Мамо, вземам Травис, Майкъл и Джой, а?
Вдигна поглед към мен, допряла буза в кръста ми; ангелското й лице бе обрамчено от гъсти кестеняви къдрици. Моята коса имаше същия цвят, но къдриците отдавна бяха станали жертва на ножиците и сешоара.
Обвих ръка около врата й и я притиснах към себе си, докато разбърквах яйцата.
- Мисля, че се уговорихме да вземеш само двама от тях.
Бузата й потрепна и се потри в ръката ми.
- Е, така е, но кой да оставя? Само аз знам коя храна може да разболее Травис, Майкъл получава кошмари, когато ме няма, а Джой ще плаче непрестанно, тъй като тримата са винаги заедно. Освен това искам да видят лелка Рона и ще зарадват баба. Как изглежда болницата й?
- Не знам. Не съм я виждала.
Тя размаха малката си ръчичка, разперила пръстчета.
- Всичо там бляскаво и шумно като в моята ли е?
- Така е само там, където лекуват малките момиченца с алергични реакции към храната, която не понасят да ядат. При баба ти ще бъде лъскаво и спокойно.
- Тя ще спи ли?
- Не през цялото време.
- През част от времето?
- Може би да. Но най-вероятно не тогава, когато вие сте там. Тя ще иска да бъде будна всяка минута от престоя ви.
- Може ли да говори?
- Разбира се, че може.
- Не и ако има тръбички в гърлото. Ще има ли тръбички в гърлото?
- Не, скъпа.
Отворих пакет настъргано сирене "Чедар" и й предложих.
Тя си взе една шепа.
- Ще има ли тръбички в носа?
- Не. Казах ти вече снощи.
- Е, понякога нещата се променят. - Притисна юмруче към устата си и се измъкна от ръката ми, като дъвчеше сиренето. - Татко, защо не идваш с нас?
- Знаеш защо - обади се иззад вестника си той. - Трябва да работя.
- Щом трябва да работиш, защо слагаш стиковете за голф в колата? - продължи Клара, като се качи на стола и от него - на масата, седна на ръба й и заклати крака.
Аз бърках яйцата със сиренето.
- Защото ще играя голф след работа - отвърна Денис. - След - натърти той.
- Ние ще отсъстваме от училище, за да видим баба. Мисля, че би трябвало да дойдеш.
- Дойдох с вас през август.
Краката й се потъркваха в ръба на вестника.
- Кога ще излезе от болницта?
- Не знам.
- Ще излезе ли изобщо някога?
- Боже мой, Кикит - изсмя се напрегнато той, - не мога да чета, като ми риташ така вестника. Наръси всичко със сирене. Слизай от масата.
- Ще ни посрещнеш ли от самолета във вторник?
- Да.
- Летището е много голямо, как ще разбереш къде да ни намериш?
- Ще разбера. Слизай от масата - нареди той и просна вестника отново отгоре й в мига, в който Клара се подчини.
- Той ще бъде там, за да ви посрещне - извиках след нея аз, когато тя изскокна от стаята. Излях яйчената смес върху цвърчащото олио в тигана, включих тостера и посегнах да взема чиния. - Информацията за полетите е също на дъската - обърнах се към Денис аз. - Заедно с телефонния номер, от който ще можеш да разбереш дали самолетът пристига по разписание. Кливландските номера са също там, както и, след като децата се върнат, кой кого взема през кой ден, заедно с телефонните номера.

Човек Брой мнения : 47

Вестникът слезе надолу отново, столът му се плъзна със скърцане назад. Той се приближи до дъската край телефона, постоя около минута пред нея, изсумтя.
- Какво? - попитах аз.
- Какво още? Все същото, все старата история. Нужна ни е жена, която да се грижи за децата.
- Вече имахме жена. Тя обсеби телефона, караше като луда и непрекъснато предлагаше на Кикит фъстъчено масло, независимо от непрекъснатото ми напомняне, че то може да се окаже смъртоносно за нея.
- Тя беше французойка. Френските бавачки са несериозни. Нужна ни е шведка. Знам, знам. Пак ще кажеш, че сами се справяме по-добре - посочи нетърпеливо към дъската с телефонните номера, - но този списък кой къде и кога взема децата е истинска подигравка. Дори когато си вкъщи, нещата стават неконтролируеми. Помниш ли миналата седмица?
Как можех да забравя? Бях накарала Кикит и приятелките й да чакат цял час след урока по балет, защото магазинът в Есекс, където работех тогава, остана без електричество и часовниците спряха. Бях се почувствала ужасно.
- Защо не си погледна твоя часовник? - попита за кой ли път той.
- Бях погълната от работата си, опитвах да включа отново компютрите.
"Просто си пренатоварена" - обади се вечният песимист в мен.
"Не съм - отвърна вечният оптимист. - Справям се добре, стига да ми помагаш."
- Би било по-лесно, ако просто наемем човек, който да вози децата.
- На тях не би им допаднало - възпротивих се аз, като бърках яйцата. - Те искат нас. Аз също ги искам. Освен това мисис Гимбл винаги може да остане с тях, когато се наложи.
- Тя не може да шофира.
- Тя живее през две врати и обича децата. Денис? - Изчаках да вдигне поглед от вестника. - Ще отидеш на състезанието на Джони в събота, нали?
- Ако мога.
О, можеше. Въпросът беше дали щеше да го направи.
- Той ще бъде много нещастен, ако не отидеш.
- Ако се случи нещо, значи няма да отида. Аз също имам своите служебни задължения, Клеър.
Нямаше как да го забравя, след като ми го напомняше непрекъснато. Нито пък можех да отвърна, че ако пожелаеше, можеше да отделя повечко време за децата си, тъй като бизнесът му бе съвсем западнал; но знаех, че така нямаше да стигнем доникъде - и преди бяхме вървели по този път. Сега не беше моментът да тръгваме отново по него. Исках само да знам, че Денис щеше да отделя достатъчно внимание на децата, докато ме няма.
- Колко голяма е групата Фъргюсън? - попитах аз.
- Различно.
Обърнах отново яйцата.
- С какво точно се занимават?
- С пластмасови изделия.
Обърнах яйцата за пореден път.
- За търговски изложения?
Той изсумтя нещо, но така и не разбрах дали беше "да", или "не".
Препечената филийка изскочи от тостера. Намазах с масло двете филии, поставих ги върху чинията, сложих яйцата в средата и плъзнах чинията в процепа между Денис и вестника. След това започнах да мия тигана.
- Състезанието е в десет сутринта в събота. Планирай си нещата така, че да си свободен тогава. Моля ти се. Джони има нужда един от нас да го гледа като играе. Освен това на него му е приятно, когато ти си там. Беше сломен, когато пропусна неговия тъчдаун миналата седмица. Убеден е, че никога повече няма да повтори подвига си. Но дори и така, иска да знае, че желаеш да го гледаш като играе.
- Казах, че ще опитам - отвърна Денис, - но ако задълженията ми го изискват, може да се наложи да отида едва за последната част. Ама какво мирише така? - Захвърли вестника, бутна стола си назад и започна да отваря и затваря вратичките на шкафчетата. - Напоследък мислиш за всичко друго, но не и за това, което става тук. Явно си оставила нещо там, където не му е мястото.
Беше възможно. Но не очаквах да намери нещо. Бяха грижливо почистени предишната седмица.
- Ето - заяви отвратено той. - Махни това.
В мивката се приземи воняща торбичка. В нея имаше половин загнила глава лук. Нямах представа как се бе озовала в шкафчето при сгънатите найлонови торбички от пазаренето, но когато погледнах въпросително към Денис, той вече бе тръгнал към масата, за да продължи закуската си.
Изхвърлих лука, грабнах освежителя за въздух и напръсках обилно.
- Виждаш ли - възкликнах с привидно въодушевление аз. - Бива те да намираш разни неща. Много по-добър си от мен.
Той ме изгледа раздразнено, преди да се върне към отчета за стоковата борса.

Броуди пристигна трийсет минути по-късно. Наля си чаша кафе и заговори по работа с Денис. В това време аз привърших с приготвянето на багажа, оправих леглата и се напъхах в един от костюмите си. Той се състоеше от меки сиви панталони, жилетка в цвят слонова кост и прасковено сако и щеше да ми свърши чудесна работа за работната седмица, която ме чакаше след Кливланд. Нещо повече, на
майка ми щеше да й хареса много. Тя обичаше хубавите неща, обичаше да ги усеща до кожата си и да ги вижда на дъщерите си; това бе напълно разбираемо. Беше преживяла доста тежки моменти и се радваше, че са отминали.
След като всичко вече беше в колата, прегърнахме и целунахме Денис и го оставихме да ни маха от портала на къщата ни, която се намираше в малко градче северно от Глостър. Насочихме се към Логан.
Щом се настаних върху седалката на "Рейндж Роувър"-а на Броуди, аз въздъхнах шумно.
- Уморена ли си? - попита тихо той.
Усмихнах се и поклатих глава, после раздвижих ръка по начин, който беше в пълно противоречие с предишния ми жест. Да, наистина бях уморена. И разтревожена. В момента ми беше олекнало, че бях оставила Денис назад. Той мразеше пътуванията ми, гледаше на тях като на непоносимо бреме, въпреки усилията ми да намаля до минимум неудобствата. Всъщност този път не бе създал особено големи проблеми, не бе войнствено настроен както обикновено, а само бе мърморил. Може би започваше да се примирява. Или се чувстваше зле заради майка ми. Каквато и да бе причината, днес избухванията бяха малко.
А сега, след като Броуди беше поел кормилото, можех поне за един час, докато стигнем до летището, да оставя отговорността в ръцете на друг.
- Срахотно мило от твоя страна, че ни взе - промълвих аз и отпуснах глава върху горната част на облегалката.
Той беше така приятен за окото, както и за ума - светлокестеняви коси, очила с тънки телени рамки върху по-тъмнокафяви очи, с все още омекотен от съня поглед. Беше истински балсам за душата.
- Пак заповядайте - отвърна той. - Впрочем, мисля, че Денис е набарал нещо с тези Фъргюсън. Компанията преживя неприятни моменти, но има солидно ръководство и суперумове. Просто се нуждае от малко пари, с които да работи. Ако Денис успее да уреди това, работите могат да се развият много добре.
Надявах се. Напоследък съпругът ми не можеше да се похвали с особено много успехи, което правеше собствения ми успех с "УикърУайз" още по-трудно приемлив за него. Не, че работеше кой знае колко. Нито пък искаше да работи здраво. Аз обаче нямах нищо против той да попадне на някоя златна мина. Нуждите на собственото ми его не бяха големи.
- Днес трябва да получа разрешителното за магазина в Сейнт Луис - продължи Броуди по типичния си спокоен и компетентен начин. - Веднъж уредим ли окончателно този въпрос, ще мога да се договоря със строителната компания, която ще направи реконструкциите. Информацията ще те очаква в хотела, когато пристигнеш там в сряда. Носиш ли архитектурния план?
Докоснах дипломатическото куфарче до краката си.
- Трудно ми е да повярвам, че това ще бъде двайсет и осмия ни магазин.
Бяха изминали дванайсет години от отварянето на първия "УикърУайз". Първият ни магазин все още действаше в бившата сграда на пожарната в Есекс, само на петнайсет минути път с кола от нас. Той се бе превърнал в модел за веригата магазини, разположени между Нантъкет и Сиатъл. С Броуди държахме здраво юздите. Всички магазини се намираха в изоставени сгради - бивши училища, барове, малки супермаркети, дори две църкви. Това беше част от чара им. Останалото се дължеше на вътрешния дизайн и представянето на мебелите от камъшит, които продавахме. С Броуди контролирахме и това. Всички поръчки минаваха през нас. Един от нас контролираше откриването на всеки нов магазин и го посещаваше два пъти годишно. Двайсет и осем самостоятелни магазина, други дванайсет по-малки магазина в престижни универсални магазини, завод за мебели от камъшит в Пенсилвания, помещения в много изложения... Плашех се, когато се замислех. Толкова много за толкова кратко време! Бях засадила мъничко растенийце, което бе разцъфнало буйно.
- Знаеш ли къде отиваме? - обърна се Кикит към Броуди.
Беше се надигнала изотзад, за да се облегне отстрани на седалката му, обвила малката си ръка около широкия кожен ръкав на якето му. Трябваше да седи отзад, закопчана с колана като Джони, но нямах сърце да настоявам да го прави, след като знаех, че съвсем скоро стюардесите щяха да направят същото. Освен това Броуди беше добър шофьор и обичаше децата ми. Ако се случеше нещо, същият този широк кожен ръкав щеше да бутне Кикит обратно на седалката й преди да сме мигнали.
- Кливланд, струва ми се - отвърна той с вечното си спокойствие, макар и двамата да знаехме прекрасно какво щеше да последва.
- Бил ли си там някога?
- Знаеш, че съм бил, Клара Кейт.
- Е, разкажи ми пак.
- Учих в колеж в Кливланд - отвърна покорно моят колега. - Там се запознах с татко ти.
- И с мама.
- Точно така. Но първо с татко ти. Бяхме...?
Направи пауза. Това бе част от играта.
- Правили сте всякакви гадории - подтикна го да говори Кикит.
- Правехме всякакви лудории, това се канех да кажа - поправи я той с достатъчно превзет и надут вид, за да предизвика сладкия смях на дъщеря ми. - След това завършихме и влязохме в училища по бизнес на различни места, така че не се виждахме известно време.
- Шест години.
- Ти знаеш историята по-добре от мен.
Затворих очи, облегнах назад глава и се усмихнах. Тя наистина я знаеше много добре. Броуди продължаваше да й я разказва дълго след като Денис се бе уморил от повторенията.
- С татко сте разговаряли малко, след това сте започнали съвместен бизнес, но не в Кливланд. Познаваш ли баба ми в Кливланд?
- Не. Не съм се срещал с нея, докато живеех там.
- Тя ще умре ли?
Отворих рязко очи. Погледнах назад към Кикит с намерението да я смъмря, задето говори подобни неща. Погледът ми попадна върху Джони; щом видях напрегнатото му личице разбрах, че тя просто изразяваше онова, което мислеха и двамата. Тя го правеше често и аз харесвах това й качество, макар заради него често да ми се налагаше да давам отговори, за които още не бях готова.
- Не днес или утре - отвърна вместо мен Броуди.
- Но скоро, така ли? - настояваше Кикит.
- Може би. Болна е вече от доста време. Тялото й е много изморено.
- Аз се изморявам понякога.
Долових особеното заваляне на думите, което се получаваше при стрес. А споменаването за болест бе достатъчно, за да я стресне.
- Не е същото - рече моят колега. - Изобщо не е същото.
- Сигурен ли си?
- Абсолютно, определено. Ти се уморяваш така, както се уморяваме всички ние. При баба ти обаче това се дължи както на възрастта, така и на болестта й.
- Рак.
- Рак.
Дъщеря ми си пое дълбоко въздух. Приготвих се за задълбаване на мъчението, но чух само едно изстрадано:
- Броуди, ще ходим ли на цирк тази година? Обеща, че ще отидем, но повече нищо не съм чула по този въпрос. Приятелката ми Лили ще ходи. Александър Блай също. И аз искам да отида.
- Имам билети.
Лицето й просветна.
- Наистина ли? Кога? Ще седим ли в центъра като миналата година? Тогава, когато онези слонове се качваха по онези неща, помниш ли, Броуди? Беше. Толкова. Хубаво. Джой - така се казваше дъщерята на Броуди, - ще дойде също, нали, тъй като няма да бъде справедливо да не идва. Искам алигатор като Хектор, може ли, мамо? Този път виолетов. Не ме интересува какво казва татко, алигаторите имат нужда да бъдат с други алигатори. Може ли? Моля ти се!

Кони Грант беше дребна жена, но през седмиците от последната ни среща сякаш се бе смалила още повече. Размери, енергия - всичко бе намаляло, а лицето й бе изгубило цвета си. Беше упоена от лекарствата. Фокусираше погледа си само с усилие. Най-големият проблем в момента, както бе обяснил лекарят веднъж, когато се обадих, не беше ракът, а сърцето й. Не можеше и дума да става за операция. Беше прекалено слаба.
Трябва да бе изразходила и последните си запаси от енергия за децата, защото веднага след като те излязоха със сестра ми, тя затвори очи и потъна в мълчание.
Седнах до нея с натежало сърце. След малко започнах да си тананикам и немощната й усмивка ме възнагради и окуражи достатъчно, за да започна да добавям и думите към мелодията. Кони обичаше Страйсанд. Започнах от "Евъргрийн" и пях тихичко дотогава, докато тя си почина достатъчно, за да отвори очи. Довърших последните няколко реда от "Дъ уей уи уър" и се усмихнах.

Човек Брой мнения : 47

Нейната собствена усмивка бе краткотрайна и измъчена. След което ме погледна сериозно, с изненадваща проницателност. В очите й прочетох истината, от която се страхувах и побързах да кажа:
- Дори не си го мисли.
- Как да не го мисля? - попита немощно тя. - Не мога да правя кой знае какво друго, освен да лежа и да размишлявам. Каква ирония. Толкова много свободно време. - Затвори очи, въздъхна. - Винаги съм била заета. Толкова заета, а в резултат на усилията си можех да покажа толкова малко. - Отвори очи; бяха пълни с молба да я разбера. - Чувствам се ужасно като си помисля колко малко от нещата, които исках да извърша, успях да направя в крайна сметка.
- Напротив, ти направи тонове от неща - възкликнах аз, - като се започне от мига, когато умря татко. Ти беше тази, която ни задържа на повърхността. Работеше на две места, работеше денем и нощем.
- Опитвах да си хвана опашката, това правех. Изглежда така и не напреднах. Като сега. Успявам да обуздая болката, но след известно време тя се стоварва отново отгоре ми. Уморена съм, Клеър.
Уплаших се, като чух отчаянието й; това ме ядоса, тъй като Кони Грант не заслужаваше да умре само на шейсет и три години. Беше се борила дълго и настойчиво за по-добър живот и дори още по-настойчиво и упорито, когато успехът отказваше да дойде.
- О, мамо, имаше толкова много положителни неща.
- Ти, със сигурност. - Въздъхна. - За Рона не знам.
- Ти се справи чудесно и с нея.
- Тя кара трийсет и осмата, а се държи като дванайсетгодишна.
- Е, в такъв случай за дванайсетгодишна е истинско бижу. Тя е непрекъснато тук до теб, мамо. Много повече от мен самата. Иска ми се да живеех по-близо.
- Дори и да беше така, ти имаш семейство. И работиш. Рона няма нищо.
- Тя има приятели.
- Все изгубени души като нея. Нито една от тях няма посока, няма друга цел освен фризьорския и козметичния салон. Какво щеше да стане с Рона, ако не се въртях непрестанно около нея? В живота й се появиха и си отидоха двама съпрузи, няма деца, няма кариера. Тревожа се за нея.
- Тя просто е малко неориентирана. Но ще намери себе си.
- Ще я наглеждаш ли, Клеър? - промълви умолително Кони, още по-бледа отпреди. - Когато си отида, тя няма ди си има никого другиго освен теб.
- Ще направя каквото мога.
- Предложи й един от магазините.
- Вече съм го направила. Но тя не желае да го вземе.
- Предложи й отново. За нула време ще привърши парите на Харолд. Бедната, тя е почти толкова зависима, колкото бях и аз самата преди да умре баща ти. Може би има нужда от нещо, което да преобърне живота й, както стана с мен. Тъжно, как само се повтаря историята. Човек опитва да спаси децата си, за да не повторят неговите грешки... - Жарта, която я бе поддържала до този момент, я напусна. Тя потъна още по-дълбоко във възглавниците. - Аз поне успях с теб. Хайде, започвай да ми разказваш. Къде се намира новият ви магазин?
Доволна да забравя за момент неприятните мисли, аз й разказах за магазина в Сейнт Луис и за международното изложение на домашни мебели в Северна Каролина. Тя се усмихваше и кимаше, но аз усещах, как съзнанието й ту политаше нанякъде, ту се връщаше. "УикърУайз" обаче й харесваше. И така, тя лежеше, обърнала лице към мен, а аз обяснявах за загубите, нанесени от наводнението в Ню Орлиънс които тепърва трябваше да се изчисляват, за евентуалното разширяване на бизнеса ни в Денвър, за мястото в Атланта, което трябваше да посетим, за да преценим дали можехме да открием магазин и там.
- Добре - произнасяше одобрително тя, а след малко додаваше: - Колкото повече градове, толкова по-добре - много е важно да ви виждат на повече места. - И най-накря попита: - А Ню Йорк?
Имахме магазин в Ню Хамптън, който процъфтяваше, но Ню Хамптън не беше Манхатън, поне що се отнася до мама. Тя искаш "УикърУайз" да се появи на Пето Авеню.
- Още не - отвърнах аз. - Може би след няколко години.
- Това вече ще бъде истински успех. Не си ли съгласна?
- Не знам, мамо. Манхатън е костелив орех. Само режийните ще бъдат достатъчни да ни убият. Може би магазинче в универсален магазин...
- Самостоятелен на Пето Авеню. Не по-малко. И то веднага. Разкажи ми всичко, което не ми казаха децата.
Разказах й за Джони, който пееше в църковния хор, за заниманията на Кикит в кръжока по цветарство, за техните учители и приятели. Говорих, докато силите я напуснаха отново. Този път тя вече се ядоса, недоволна, че не може да използва всеки момент от посещението ми. Затова я оставих да си почине, като обещах да се върна за вечерята.

Рона беше само с две години по-малка от мен. Като деца деляхме една стая, носехме едни и същи дрехи, дори приятелите ни бяха общи, затова човек би предположил, че сме много близки. И фактът, че деляхме също така и Кони, нямаше да ни повлияе. Споделянето не беше проблем за мен. С Кони си приличахме толкова много, че аз винаги излизах на първо място, когато се стигнеше до сравнения. Рона беше онази, която бе по-различна, онази, която разваляше синхрона, която търсеше одобрението на майка ни и всеки път полагаше големи усилия да изпъкне. И макар обикновено да се проваляше, решително опитваше да поправи нещата.
Решила, че така ще спаси всички ни от бедността, на двайсетгодишна възраст тя се омъжи безразсъдно за най-богатия и търсен ерген, когото успя да открие. Три години и две любовници по-късно, Джери й стана бивш съпруг. Това не я обезкуражи, особено като се има предвид, че аз също се готвех да се женя, така че тя си намери съпруг номер две. Харолд беше най-богатият и най-стар много търсен ерген, когото успя да издири и освен това не я мамеше. Той умря.
Децата ми обичаха Рона и тя - тях. Докато аз посещавах мама в болницата, тя ги водеше на кино, в магазини за играчки, в Музея на науките, в ресторанти, където всеки, който значеше нещо сред висшите среди в Кливланд, водеше децата си. Нуждата да бъде в непрестанно движение, която се проявяваше като неспокойствие, когато се намираше сред възрастни, се превръщаше в завидна издръжливост, когато беше с Джони и Кикит. А и защо не? С тях самата тя ставаше отново дете, само че дете с отворен портфейл. Във всичко, което правеше с децата имаше предизвикателство, сякаш целта не беше толкова да стори това или онова, а просто да направи нещата, които аз самата не бих направила. Сестра ми може и да полагаше големи усилия да се хареса на Кони, но мен обичаше да ме предизвиква. Аз бях стипцата, аз налагах желязната дисциплина. С две думи, аз бях причина за много недоволство от нейна страна.
Освен това аз бях тази, която трябваше да отговаря на несекващия порой от въпроси. Рона беше изпълнена с подозрения, настояваше да разбере какво ми бяха казали лекарите, убедена, че на нея не казваха и половината истина. Джони беше много по-неопределен, като питаше уж за съдбата на бабината си котка, за да не пита за състоянието на баба си, но Кикит нямаше подобни задръжки. Ако не питаше: "Какво й биха с тази инжекция?", значи щеше да каже: "Видя ли как й трепереше ръката?" или "Защо писука така машината?", или пък "Чух я да плаче, когато я обърнаха на една страна. Защо плачеше тя, мамо?"
Децата идваха при нас в болницата два пъти дневно. Краткотрайните им посещения трябваше да бъдат безгрижни и бодри, но те се тревожеха от слабостта на майка ми. Така че сестра ми ги отвеждаше с охота. Присъствието ми й даваше възможност да се измъкне за малко и тя не го криеше. Понякога казваше сухо: "Късмет.", или иронично: "Ще мислим за теб.". Друг път просто ме изглеждаше със задоволство, което говореше, че е дошло време да се разплатим.
И тя имаше право. Тя не само беше в болницата във всички онези случаи, когато аз не бях, ами и виждаше една по-различна, по-строга същност на Кони. Върху нея падаше главният удар от безсилието на майка ни.
Не, не я винях, че желае малко отдих. Ако имах избор, аз също бих предпочела да бъда където и да било другаде, тъй като беше прекалено мъчително да наблюдавам как умира майка ми. Колкото и често да ходех в болницата, всеки път, когато влизах в стаята и я виждах как страда, нещо ме удряше, сякаш ми беше за пръв път. Колкото и да се вглеждах в бледността й, при следващото посещение бледността й ме шокираше. Колкото и усърдно да отвличах съзнанието си, когато не бях с нея, колкото и уморена да бях, когато се доберях до леглото, пак оставах дълго будна и тъгувах.

Децата си тръгнаха във вторник. Сбогуването с баба им беше само първото от изпитанията ни. Щом пристигнахме на летището, научихме, че пристигащите самолети ще закъснеят поради ураганните дъждове, залели Източното крайбрежие. Времето за излитане се отлагаше многократно за все по-късно и по-късно. Позвъних на Денис - на работа, вкъщи, веднъж, втори, трети път - и оставих съобщения, тъй като все не успявах да се свържа с него.
Джони започна да се притеснява, че ще изтърве тренировката.
Кикит се затюхка, че Денис няма да може да ги посрещне.
Излитането им бе отложено за пореден път. Оставих нови съобщения за Денис.
Джони се разплака, тъй като наистина не искал да стои на скамейката по време на състезанието, а отборът, с който щели да играят тази събота, бил скапан и това бил най-големият му шанс да победи.
Кикит плака - многократно - защото Майкъл, Травис и Джой бяха в куфара й и сигурно били изплашени до смърт да не се изгубят и от неизвестността за това, което можело да се случи с багажа при всичкото отлагане и чакане.
Аз не бях по-щастлива от децата. Първо, изобщо не ми допадаше мисълта, че ще пътуват сами, но когато намекнах да изчакат до утре да се оправи времето, Джони бе така покрусен, че аз отстъпих. Най-накрая маршрутът на самолетът им бе променен така, че да минава през Балтимор. Това изнерви дори още повече Джони и той сръга сестра си; тя пък на свой ред дойде да ми се оплаква, плачейки, а единственото, което аз пък можех да направя, бе да оставя още едно съобщение на Денис и да заведа децата до самолета, да ги прегърна с примряло сърце и да накарам стюардесата да се закълне, че ще ги предаде лично на Денис в Логан.
Върнах се в болницата, като гледах часовника си непрекъснато и продължавах опитите си да се свържа с Денис. Единственият резултат беше да слушам собствените си съобщения, записани от телефонния секретар. Най-накрая, малко преди времето, по което трябваше да се приземи по първоначалното разписание самолетът на децата, той вдигна телефона.
- Ще бъдеш ли там? - попитах аз, като му предадох новата информация.
- Разбира се, че ще бъда там - отвърна той.
Но не е бил. Джони и Кикит пристигнали в Логан в шест. Денис се появил едва в седем без двайсет. И заявил, че аз съм му казала този час.
Не беше така. Но беше безсмислено да споря. Единственото ми желание беше да успокоя децата колкото мога от разстоянието, което ни делеше, а след това да се строполя в леглото. Не бях спала добре цяла седмица; винаги ставаше така, когато не си бях у дома. Бях смазана от умора.

Отложих заминаването за Сейнт Луис за четвъртък, за да мога да остана още един ден с майка си. Обадих се на Броуди и въпросът беше уреден. В петък се срещнахме на Международното мебелно шоу в Хай Поинт и работехме по дванайсет часа на ден до понеделник, като посещавахме изложение след изложение и се срещахме с търговски представител след търговски представител. Аз определях моделите, които ми допадат и които биха имали място в нашите магазини. Броуди пък преценяваше кои продукти имат добра цена и кои биха допълнили добре списъка ни.
Разбрал тревогата ми за Кони, Броуди отиде вместо мен до Денвър и Ню Орлиънс, а аз приключих с Атланта и късно във вторник се върнах в Кливланд. Рона се зарадва много от този допълнителен почивен ден, но аз не го направих заради нея. Не го направих дори толкова заради майка си, а по-скоро заради мен самата. Колкото и да се тревожех за вкъщи. Кони Грант бе единствената майка, която щях да имам. Прекалено дълго бях живяла много далеч. И съвсем скоро това вече нямаше да има значение.
Децата бяха разочаровани, но изпълнени с разбиране. Реагираха по този начин на повечето ми командировки, но те бяха прекарали първите години от живота си в магазина и се чувстваха лично заинтересовани от кариерата ми. Познаваха стоката, жаргона, знаеха смайващо много неща за всеки наш нов обект. Освен това знаеха, че могат да ми се обадят, където и да се намирам.
В този случай знаеха колко е болна баба им, тъй като я бяха видели само преди няколко дни. Ако присъствието ми в Кливланд щеше да я направи по-щастлива, заяви Кикит, трябвало да остана там, дори да съм липсвала страшно много на нея самата.
Искаше ми се и баща им да бе толкова отзивчив. Той ме накара да се закълна, че ще се върна със следобедния полет в четвъртък.

През тази последна сряда мама ми се стори по-силна. Дори спомена, че ще дойде за Деня на благодарността и макар тази идея да изглеждаше немислима на лекарите, аз се вкопчих в нея като в спасителна сламка. Посрещането на баба на летището се бе превърнало в неотделима част от празника за децата. Те разчитаха на нейното посещение. Аз също.
Тя настоя да им се обадя, за да поговори с тях и остана разочарована, когато ни отговори телефонният секретар. Приех това за добра новина.
- Денис трябва да ги е извел някъде, за да им достави удоволствие.
Лицето на Кони се озари от любов.
- Толкова са възпитани тези деца. Прекрасни са - зрели, интелигентни - различни, но и двамата много мили. Ти си по-добра майка от мен.
- Не, не съм. Просто имах късмет, това е всичко.
- Късметът няма нищо общо. Хората сами градят късмета си.
- Може би част от него. Но не всичко. Ние наистина имахме късмет, Денис, децата и аз. Като се изключи алергията на Кикит, може да се каже, че сме здрави. И двамата имат добри приятели, справят се добре в училище. Джони ме тревожи. Прекалено много се старае да прави всичко добре.
- Прилича на майка си - произнесе се моята майка. - Приятелите ми непрекъснато разглеждат магазините ти. Питат дали може да си купят акции.
Веждите й се извиха въпросително.
- Не, не. Никакво чуждо участие.
- Защо?
- Не е нужно. Не се разрастваме чак толкова бързо. Предпочитам да държа нещата под контрол. Искам да участвам лично във всичките си начинания. Ако всичко се разрастне прекалено много, ще изгубя това.
- Но помисли за парите.
Вече имах предостатъчно пари. Кони знаеше мнението ми, тъй като бяхме разговаряли по този въпрос и преди. В миналото тя щеше да спори въпреки това. Този път очевидно беше толкова слаба, че не го направи.
- Е, така или иначе, аз се гордея с теб, Клеър.
Знаех това. Нито веднъж, още от най-ранното ми детство досега, вярата й в мен не бе помръкнала. Тя ми вярваше.
Изправих рамене.
- Аз също се гордея със себе си.
- А Денис?
Раменете ми увиснаха леко.
- Трудно ми е да кажа. Той не говори кой знае колко.
- Как вървят неговите работи?
- Иска ми се да знаех, но той не говори много и по този въпрос. - Поколебах се. Струваше ми се нередно да се оплаквам, при положение, че Кони беше толкова болна. Но тя винаги бе моята опора и, дявол да го вземе, все още не си бе отишла. - Понякога не разбирам това. Човек би помислил, че той би искал да ръси идеи наляво и надясно. Аз може и да нямам бизнес образование като него, но притежавам някакво вътрешно чувство за това, кое става и кое - не. Той обаче таи всичко в себе си. Сякаш става дума за игра за надмощие. Сякаш не иска да рискува да го апострофирам. Но може да бъде абсолютно спокоен по този въпрос. От години вече си държа езика зад зъбите, когато се съмнявам в някое негово действие.
- Би трябвало да му казваш.
- Не би понесъл, когато съм права и би ме обвинил, ако греша, така че за мен никога няма да има победа, нито пък за него нещо друго, освен наранена мъжка гордост. - Усмихнах се. - Във всеки случай Броуди има добро мнение за групата, с която се е срещнал миналата седмица. С известен късмет Денис ще ги убеди, че той именно е човекът, който може да помогне на борещите се да изплуват.
Този път Кони не оспори намека ми за късмета. Нито пък ми напомни, че, макар да ми желаеше най-доброто, аз вече бях достатъчно преуспяла, за да не се нуждая и от цент от печалбите на Денис. Този факт доставяше и на двете ни успокоение, което можеше да бъде разбрано единствено от хора, някога падали зад борда, без да имат спасителен колан.
- Толкова искам да видя Денис да успее - рече тя.
- И аз.
- Не съм готова да умра.
- Аз не съм готова да те пусна.
Тогава тя ме изгледа отново, като жена - жена, и така, както бях свързана с нея толкова силно, колкото с никое друго живо същество, аз усетих такъв прилив на любов и мъка, че очите ми се изпълниха със сълзи, а гърлото ми се стегна. Зад любовта и мъката грееше възхищение. Кони Грант беше инат. Колкото и тежък да бе животът й, тя винаги бе напирала напред. Сега тя често се чувстваше толкова слаба, че едвам можеше да повдигне ръка, толкова й се гадеше, че почти не можеше да се храни, беше така разкъсвана от болка, че едвам мислеше. И въпреки това отказваше да умре.
- Ти си упорита жена - промълвих, когато най-после можех да говоря.
- Е, имам ли друг избор? - попита тя. - Алтернативата е пораженчество. Но тогава става още по-зле. Никога няма да сложиш вечеря на масата, ако избягаш от кухнята. Сестра ти така и не го научи. Можеше да направи нещо със себе си, ако не търсеше винаги най-бързото решение. Искаш ли пари? Ожени се за богат мъж. Мислех, че като ме гледа как се трепя, ще се научи да работи по примера ми. Но не и Рона. Тя иска всичко да е по-голямо, по-добро и по-бързо. Е, понякога това не е възможно. Понякога най-доброто, което може да направи човек, е най-доброто, което може да направи.
Отпусна се върху възглавниците, изтощена за момент. Очите й бяха затворени, дишането - забързано и повърхностно. Докато я наблюдавах, в началото изпълнена със страх, а след това вече по-спокойно, тя си отпочина и дойде на себе си. Когато отвори отново очи, погледът й беше просветнал.
- Клеър, Клеър, ти приличаш на моята майка, Кейт. Беше толкова находчива. Решителна. - Изражението й беше далечно, устните - леко усмихнати с любов. - Имаше една исторя, почти я бях забравила. Сладката Кейт и нейните перли.
Никога не бях чувала за никакви перли.
- Баба Кейт е била бедна като църковна мишка.
- Бедна на вещи, не на мисли. Нейните перли бяха мигове, красиви мигове, нанизани един след друг на фина, здрава нишка. Песъчинките тя просто избутваше настрани и забравяше за тях. "Някои хора, - казваше тя, - не могат да видят перлите през пясъка или пък силата на характера им стига колкото да изчистят пясъка само от няколко перли и в крайна сметка трябва да се задоволят не с колие, а с чоукър." Огърлицата на баба ти Кейт беше впечатляващо дълга. Твоята също ще бъде такава. Рона... ами да, тя няма да положи достатъчно усилия дори за едно-единствено нещо, за да създаде поне една перла. Аз - въздъхна, - все още работя върху това. Да виждам децата, да виждам теб - всичко това са хубави преживявания, Клеър. Действат по-добре от морфина, знаеш ли? Ще дойдеш да ме видиш отново, нали, скъпа?
Историята за баба Кейт бе една от най-философските, които ми бе разказвала майка ми. Мислих върху нея през целия полет за дома в четвъртък. Мислех за своите перли - прекрасни семейни мигове, толкова много, че не можех да ги преброя, мигове на удоволствие и гордост от работата - и внезапно объркването, което не ме оставяше на мира вече цяла седмица, се засили още повече. Нямах търпение да се прибера.
Самолетът ми се приземи навреме. Шофьорът вече ме чакаше. Невероятно, но нетърпението ми нарастна още. Бях отсъствала прекалено дълго и имах нужда да се прибера у дома, да докосна децата, да поговоря с Денис. Имах нужда да правя всички омразни неща като да мия чинии, да сгъвам прането, да чистя с прахосмукачка, да оправям леглата. Моят дом беше моето пристанище, моята котва. Имах нужда да акостирам.
Когато стигнах вкъщи беше пет и половина, точно времето, когато бях казала на децата да ме очакват. Изненадах се, че не ме чакаха навън - моите две красиви перли, Джони възседнал парапета на стъпалата пред къщата, Кикит - залисана в игра на дама край алеята. Навън беше топло и все още - светло. Денис трябваше да ги бе взел от училище още преди половин час.
Колата, разбира се, беше паркирана край гаража отстрани на къщата. Приближих главния вход и, още една изненада, трябваше да използвам ключа си. Онзи, който се прибереше пръв, обикновено отключваше и двете врати за децата, които до мръкване непрекъснато влизаха и излизаха.
- Ехо? - провикнах се аз.
Очаквах да чуя радостните викове, които обикновено приветстваха завръщането ми или откъм кухнята, или от горния етаж, но никой не ми отговори и тишината бе най-малкото, което ме притесни. Като се изключи собствения ми багаж, който бях оставила в подножието на стълбището, по него нямаше нищо. Не се виждаха нито гуменки, нито ранички, нито пуловери и всевъзможните други неща, които обикновено се събираха по стъпалата в мое отсъствие.
- Хей, деца, прибрах се.
- Чувам - обади се Денис и се появи на вратата на кабинета вдясно от мен.
Държеше чаша бърбън с лед. Изглежда му беше първата - погледът му изглеждаше съвсем ясен и фокусиран. Майчин инстинкт ли беше това, личен ли, но изведнъж се почувствах неудобно.
- Какво е станало? - попитах аз в настъпилото мълчание; вече бях убедена, че се е случило нещо и се страхувах, толкова се страхувах, че я Кикит се е разболяла, я Джони се е наранил, я Кони си е отишла. - Какво е станало? - повторих аз, този път шепнешком.
Съпругът ми подпря рамо на рамката на вратата и се вгледа в чашата си. Когато вдигна отново очи към мен, изражението му беше странно.
- Майка ми ли?
Той поклати глава.
- Значи децата.
- Те са добре.
- Къде са?
- При моите родители.

Човек Брой мнения : 47

Свекър ми и свекърва ми живееха от другата страна на Ню Хампшир, само на трийсетина минути път от нас. Разбираемо бе да помогнат на Денис с гледането на децата, когато ме няма, но не и по времето, когато се прибирах. Джони и Кикит изпитваха не по-малко нетърпение да ме видят, отколкото аз - тях.
- Отивам да ги доведа.
- Не.
Гласът му беше странен, също като изражението - по-студен и по-твърд от обикновено. Внезапно това ми напомни друг наш спор, станал преди няколко месеца. Той бе започнал с огън и жупел, преди да достигне един по-студен и по-твърд от обичайното стадий, когато съпругът ми бе предложил да се разделим.
- Защо? - попитах предпазливо аз.
Той отпи от чашата си.
- Денис?
Не ми харесваше това, което мислех и чувствах. Последния път бях спорила и не се бях съгласила да се разделим, както бях правила и друг път преди това, но сега той ми се струваше по-уверен.
На вратата се позвъни.
Аз погледнах натам, след това - отново към него.
- Кой е това? - попитах, тъй като Денис очевидно не беше изненадан.
Той ми даде знак с чашата да отворя вратата, което аз побързах да направя. Пред мен стоеше мъж на средна възраст, с приятна външност.
- Клеър Рафаел?
- Да.
Подаде ми някакъв плик. Веднага, щом го поех, той се обърна и си тръгна.
На предната страна на плика бе написано моето име. Обратният адрес бе Кантората на управителя на окръг Есекс.
Затворих вратата. Изгледах притеснено съпруга си и отворих плика.

ДВЕ

Това бе Временно нареждане от страна на Семейния съд в щата Масачузетс, окръг Есекс. Името на Денис беше напечатано на мястото на ищеца, моето - на ответника.
Напълно объркана, вдигнах поглед към него. Той изглеждаше съвършено спокоен. Започнах да чета.
"В очакване разглеждане на делото или до следващо нареждане от съда, нареждам:
На ищеца/баща се дава временно правото на опека върху Джон и Клара Кейт Рафаел, малолетните деца на двете страни.
Съпругата трябва да напусне семейното жилище незабавно за уикенда и до обяд, в понеделник, 28 октомври, когато двете страни трябва да се явят в съда, където ще бъде решено дали временната опека и напускането на жилището ще бъдат прекратени или продължени.
В споменатото време ще се проведе разглеждане на случая, за да се определи временното попечителство на децата и плащането на издръжка преди окончателния развод."
Писмото носеше днешна дата, четвъртък, 24 октомври, и беше подписано от Е. Уорън Селуи, съдия от Семейния съд.
Взирах се дълго в листа хартия. Искаше ми се да повярвам, че Денис си прави лоши шегички, за да ми даде да разбера колко мрази пътуванията ми. Но призовката изглеждаше истинска, проверих и подписите, и печата - а и Денис не се смееше.
- Какво е това? - попитах аз.
- Би трябвало да ти е станало ясно.
- Прилича на призовка за съда.
- Умно момиче.
- Призовка?
- Точно така.
- Денис - възкликнах възмутено аз и протегнах листа. - Какво е това?
Мъжът ми беше истински шоумен. Онова, което му липсваше като усещане за бизнеса, той го компенсираше с красивата си външност и чар и с онзи тип уверни усмивки, които привличат хората. Като негова съпруга обаче знаех, че зад цялата тази фасада се крие известно стеснение.
Поне в повечето случаи. Този път обаче увереността му изглеждаше истинска. Побиха ме тръпки.
- Поисках развод - заяви той. - Съдът ми даде правото на временно попечителство над децата и нареди да напуснеш този дом.
Това определено беше шега.
- Будалкаш се.
- Не. Формулярът в ръцете ти прави всичко това напълно официално.
Поклатих глава. В това нямаше никакъв смисъл.
- Защо децата са при вашите? Утре са на училище.
- Родителите ми живеят достатъчно близко. За децата е по-необичайно и вълнуващо да вечерят с баба си и дядо си, а така ще можеш да напуснеш безболезнено. Не искам да се разстройват.
- Щом не искаш да ги разстройваш, - рекох аз, като преглътнах с усилие и му подадох листа, - какво тогава е това?
Съпругът ми видимо изгуби търпение.
- За Бога, Клеър, подал съм молба за развод. Повтарям - за развод. Как не можеш да го разбереш?
Аз също повиших глас; бях много уплашена.
- Защото двама разумни хора, женени в продължение на цели петнайсет години, не могаг да се държат по този начин. Такива хора разговарят и споделят.
- Опитах се. Ти не искаше да ме чуеш. Три пъти съм споменавал за развод. Ще ти кажа точните дати, ако желаеш. Последният път беше през август. Казах, че трябва да се разведем, когато децата започнат учебната година.
Тогава той беше силно разстроен. Току-що се бе провалила сделка, за която бе хвърлил много усилия. И в същото време, сякаш за да подсилят още повече унижението му, печалбите на "УикърУайз" за второто тримесечие бяха по-големи от всякога. Беше заплашил, че ще си отиде. Правеше го, когато е притеснен, унизен или разстроен.
- Не мислех, че говориш сериозно.
- Напротив, бях много сериозен.
- Денис.
- Клеър - отвърна подигравателно той и се облегна на вратата, възвърнал спокойствието си. Струва ми се, че именно спокойствието му ме убеди. То показваше, че в този случай съпругът ми действително имаше надмощие. Това поставяше бариера помежду ни, правеше гласа му студен. - Искам развод. Тъй като ти не пожела да ме изслушаш, трябваше да прибегна до това.
Мислите ми се бяха разпилели във всички посоки - въпроси, страхове, отдавнашни значения се блъскаха в главата ми. Опитвах се да забавя темпото им, да ги разделя, да мисля изречение по изречение, стъпка по стъпка, а не едновременно за всичко. Дъхът ми секна.
- О'кей. Щом си толкова сериозен в желанието си да се разделим, можем да поговорим за делото, но какво значи това ти да бъдеш попечител на Джони и Кикит? И нареждането да освободя дома ни?
- Аз искам къщата. Искам издръжка. Искам да бъда единствен настойник на децата.
- Какво?
- Ти не си отговорна майка.
- Какво?
- Боже мили, Клеър, ако искаш, ще ти изпиша буква по буква казаното.
- Да, искам да го изпишеш. - Започвах да се ядосвам. Това вече беше прекалено. - Аз съм изключително отговорна майка. Какво, за Бога, би казал на един съдия, за да го убедиш в противното?
- Разкъсвана между майка си и работата, ти си изпаднала в личностна криза. Децата страдат от това.
- И как по-точно страдат?
- Първо на първо, теб никога те няма вкъщи. Второ, когато все пак си тук, си толкова обсебена от работата си, че забравяш за децата.
- Заниманията по балет на Кикит. Обсъждахме това вече поне десет пъти. Магазинът остана без електричество. И часовниците спряха.
- Ами родителската среща, която пропусна?
Трябваше да помисля, преди да се сетя за какво говори.
- Срещата с мисис Станти ли? Не съм я пропускала. Трябваше да я отложим на два пъти.
Той вдигна длан.
- Тя те е чакала, а ти не си се появила. А после дойде ред на инцидента от миналия месец. Колата бе Беше истинско чудо, че децата не бяха убити.
- Денис, катастрофата не стана по моя вина. Удари ни човек, който получи инфаркт. Полицията го потвърди. Застрахователната компания също.
- Но съдията не е. Той е съгласен с мен, че ако ти беше по-нащрек, можеше да свиеш встрани и да не рискуваш живота на децата си. Като стана дума за това, Кикит получи силен алергичен пристъп в твое отсъствие.
Всичко в мен се преобърна.
- Кога? От какво?
- Във вторник вечерта. От замразеното ядене, което остави. Какво си сложила в него, Клеър? Нима ти не си тази, която трябва да знае най-добре какво може и какво не може да яде тя? И това не е най-лошото. Нямаше "Епипен". Трябва да си го забравила в Кливланд.
- Не съм го забравила. Сложих го в багажа й.
- Не, не беше там. Нямаше нищо нито в багажа, нито тук. Трябваше да я откарам спешно в болницата. Тя хриптеше и се подуваше по целия път до болницата. Когато стигнахме там беше почти посиняла.
Притиснах длан към гърдите си. Дори досега да се бях държала, това вече ме съсипа окончателно. Всеки пристъп, който получаваше Кикит, беше сериозен.
- Вкъщи имаше антихистамин и резервен "Епипен". Винаги държа резерви.
Той поклати глава.
- Търсихме навсякъде.
- Той е в хладилника в мазето. Казвала съм ти го. Как е тя?
- Стабилизираха я, но им беше нужно известно време. Тя плака за теб, но теб те нямаше.
Обзе ме силен гняв.
- Аз бях просто от дугата страна на телефона. Защо не ми се обадихте?
- Опитах. Беше си изключила сателитния телефон, а линията на сестра ти даваше заето.
- Тогава по-късно. Или на другия ден. Аз си използвах телефона. Беше включен. А и номерът на Рона не може да е давал заето през цялото време. Операторът щеше да прекъсне разговора, ако му беше казал, че случаят е спешен. Можеше да се обадиш и в болничната стая на Кони, и в стаята на медицинските сестри. Оставих ти всички тези телефонни номера на дъската. Можеше да се свържеш с мен, ако искаше. Щях да се прибера веднага.
- Така ли? Теб те няма трийсет и четири дни от последните деветдесет. Приятно ти е да пътуваш. Признай си.
- Не ми е приятно. Особено пък когато някое от децата е болно. Наистина ли си преброил колко дена ме е нямало? А през колко от тях съм посещавала майка си?
Можех да го направя сама, ако не бях толкова разтревожена. Бедната Кикит. Знаех как преминават пристъпите. Няколкото часа, изпълнени с паника, бяха последвани от бързо физическо подобрение. В емоционално отношение обаче подобрението не беше толкова бързо. Тя се страхуваше да се храни, докато не откриехме кое точно е причинило пристъпа.
И на всичкото отгоре мен ме е нямало. Сигурно си е помислила, че съм я предала.
Вбесена на Денис, че не ме е уведомил, аз се спуснах в кухнята и вдигнах телефона, за да набера номера на свекърва си. Мъжът ми натисна вилката преди да успея да се свържа.
- Недей. - Опитах да помръдна ръката му. - Трябва да поговоря с Кикит.
- Трябва да вземеш нещата си и да напуснеш - отвърна убийствено бавно той; пръстите му тежаха като олово. - Това е съдебно нареждане, Клеър. Ако се съпротивляваш, ще повикам ченгетата.
- Няма да го направиш.
- Ще го направя - рече той и нещо в изражението му ме накара да му повярвам.
Той беше моят съпруг. Познаваше ме по-добре от всеки друг мъж. Но на лицето му не виждах никаква топлинка, никаква обич, нищо, което да подсказва, че означавам нещо повече за него. Все едно че бях някоя непозната, която кой знае защо, не му се бе понравила още от пръв поглед, или някой, който го бе обидил и на когото сега си отмъщаваше.
В този момент той се превърна в непознат и за мен.
- Плашиш ме, Денис.
- Просто си върви.
- Това е моят дом. Къде да отида според теб?
- Все ще измислиш нещо - отвърна многозначително той.
Изчаках го да продължи, но тъй като не го направи, попитах:
- Какво например?
Той като че ли знаеше нещо неизвестно на мен самата и като че ли наистина искаше да ми каже какво е то. Съпругът ми вдигна ръка към стената над телефона и се усмихна криво.
- Кикит ми разказа за изпълненията ти с мияча на прозорци.
- Изпълнения ли?
- Когато си дошла да се покажеш с най-хубавите си сутиен и бикини от "Виктория Сикрит", докато той миел огромния прозорец отсреща.
Нямах представа какво общо има това със събитята в момента, но рекох:
- Обърнах се и избягах от стаята в мига, в който го зърнах. Почувствах се ужасно.
- Изглеждала си добре и го знаеш чудесно.
- Мислиш, че съм го направила нарочно? Денис, моля ти се. Та това момче е само на двайсет години.
- Млада плът. Гореща кръв.
- Той е по-големият брат на едно от приятелчетата на Джони, което всъщност е причината да наема точно него. Той имаше нужда от тези пари.
- И за капак да се порадва на няколко вълнуващи мига. На Кикит това, както по принцип всичко, й се сторило много забавно. Аз лично мисля, че постъпката ти е изключително лош пример за едно впечатлително момиченце. - Плъзна ръка надолу по стената. - Онова, което става между вас с Броуди, също не ми се струва забавно.
Изгледах го като ударена от гръм.
- Какво между нас с Броуди?
- Ами дето се чукате.
Да се чукаме? Двамата с Броуди?
Беше ми нужно известно време, за да възвърна способността си да говоря. Тонът ми бе равен - не можех да приема обвинението сериозно, толкова абсурдно беше.
- Това е лудост, Денис. Какво става с теб?
- Вие двамата ми се подигравате зад гърба от месеци насам. Нима мислеше, че няма да забележа? Ръцете ти са непрекъснато отгоре му.
- Отгоре му ли?
- Докосваш го ту тук, ту там. Достатъчен е дори само начинът, по който се гледате един друг, по който си говорите. По дяволите, вие си довършвате мислите един на друг. Ти всеки ден прекарваш повече време с него, отколкото с мен или децата.
- Съмнявам се, че това е вярно, но ако си решил да пресмяташ и часовете, имай предвид, че Броуди е дясната ми ръка.
- Много удобно сте си наредили нещата. Също като офиса в дома му.
- Офисът е в неговия дом, защото ти не пожела да бъде тук - възпротивих се аз. - Аз исках да го направя на нашия таван, можех да имам великолепен офис там, но ти отказа, защото не искаше да звънят телефони и разни хора да идват и да си отиват непрестанно.
- Казах ти да наемеш някакво помещение.
- Това беше преди пет години. Тогава бизнесът ни още не се беше разрастнал. Наемането на офис изглеждаше пълна екстравагантност. Щях да си стоя тук у дома, ако можех, но ми беше нужно по-голямо пространство. Затова разположихме офиса в гаража на Броуди. Не в къщата, а в гаража.
- Ти си у тях непрекъснато. Лично съм те виждал. Използваш кухнята. И банята. Бас държа, че познаваш в подробности и спалнята му.
Почти изкрещях, толкова тъмна и мръсна картина беше нарисувал.
- Дяволски грешиш. Между нас с Броуди няма нищо, което да излиза извън рамките на отношенията между хора, които работят заедно.
- И пътуват заедно. Както и тази седмица. Четири нощи в Хай Поинт.
- Прекарани в работа.
- Аха. Имам записани телефонните ви разговори при други пътувания. На всяко обаждане до нас се падат три до него.
- Той ми е съдружник - повторих аз. - Бизнес партньор.
- Защо тогава тези обаждания не са през работните часове?
- Защото през тях съм била заета с други хора. Обаждането вкъщи трябваше да става преди или след това.
- Разговорите с Броуди определено са след това. В десет без двайсет вечерта. В десет и половина. В единайсет и петнайсет.
- Точно така. По времето, когато приключа разговорите с теб и децата, когато успея да хапна нещо, след като включа лаптопа и видя, какво съм свършила през деня, след като направя списък на нещата, които моят помощник трябва да знае и онова, което трябва да го питам, и като се вземат и различията в часовите пояси, наистина става късно.
Знаех, че гласът ми звучи отбранително, но обвиненията на Денис бяха толкова несправедливи, че не можех да ги понеса.
- Много мило от страна на Броуди да няма нищо против.
- Той е нощна птица като мен.
- И откъде го знаеш?
- Оттам, откъдето и ти самия. Защото Броуди е най-близкият ни приятел! - Прокарах пръсти през косите си, сякаш с това щях да оправя нещата. Бях объркана и не на последно място от факта, че моят съпруг очевидно отдавна планираше всичко това и събираше аргументи. Записи на телефонните разговори? Аз и Броуди? - Броуди ти е бил съквартирант в колежа. Познаваш го почти от двайсет и пет години, с него сте като братя. Бил е твой бизнес партньор дълго преди да стане мой. Беше твоят свидетел на сватбата ни. Кръстник е на децата ни, любимият им чичо е и, добре де, е и моят най-добър приятел. Ако ревнуваш заради всичко това, съжалявам, но...
- Ревнувам ли? Е, може да те има! И без това сексът помежду ни в най-добрия случай е посредствен!
Все едно че ме удари в стомаха и се превих на две.
- Никога не си се оплаквал от секса с мен. Все не ти стигаше.
- Дяволски си права. Беше като вадене на зъб. Ти или беше изтощена, или работеше до късно, или надаваше ухо към стаята на някое от децата, защото било пред разболяване...
- Престани! Рядко съм ти отказвала, така че от какво се оплакваш? Не хвърляй в лицето ми стереотипи, Денис. Колкото и да бях заета, аз се стараех да отделям време за това. Правехме достатъчно секс.
- Количество. Не качество.
Вдигнах очи към тавана.
- Мили Боже, какво става тук?
- Това - рече Денис и плесна хартията, която висеше в ръката ми. Аз отстъпих и той се приближи до телефона. Бях прекалено сащисана, за да реагирам, когато допря слушалката до ухото си, набра някакъв номер, даде адреса ни и рече: - Нека някой да дойде по-бързо тук.
Осъзнах какво бе сторил едва след като затвори.
Моят съпруг, който ме беше прегърнал и ми бе помахал за довиждане само преди две седмици, без дори да намекне за плановете си, току-що бе повикал полицията.
- Денис. - Опитвах да се преборя с паниката си. - Боже мой, Денис. Не взривявай мостовете си за отстъпление.
- Върви си.
- Какво правиш с живота ни всички ни?
- Ти го направи, не аз.
- Аз имам нужда от децата и те - от мен.
- Те имат мен сега.
- Сега? Сега? Така изведнъж? А къде беше през последните девет години? Искам децата си.
- Кажи го на съдията в понеделник. А дотогава не те искам тук.
- Но аз съм твоя съпруга.
- Според съда сме формално разделени.
Беше ми трудно да дишам, с всяка следваща негова дума се чувствах все по-смазана. И как само говореше! Без капчица обич! И толкова брутално! Така определено! Не разбирах този Денис. Но ми беше ясно, че съм на път да изгубя онова, което беше от най-голямо значение за мен. Затова рекох умолително:
- Трябва да съществува по-добър начин. Заради децата. Не такъв силов начин. Те знаеха, че се прибирам днес. Как ще им обясниш отсъствието ми? Как ще им го обясня аз? И кога? Трябва да ги видя, Денис. Не мога да чакам до понеделник.
- Това съдебно нареждане...
- Изобщо не ми пука за него, интересуват ме децата! - Заплаках, но вече и от това не ми пукаше, нито от факта, че в този момент на вратата се позвъни. Последвах го по петите, когато тръгна да отвори. - Те са страхотни деца. Оправни са, сигурни. Щастливи са. Онова, което правиш... начинът, по който го правиш, ще им се отрази много зле, ще развали всичко, няма как да не го развали. Ти ще ги съсипеш, Денис!
- Тя не си тръгва - обясни мъжът ми на току-що пристигналия полицай.

Човек Брой мнения : 47

Това беше Джак Мълрой. Ние го познавахме и той ни познаваше; градът ни беше малък.
- Аз съм тяхната майка - рекох аз през сълзите, с които не можех да се преборя, като подсмърчах. - Обичам децата си. И те ме обичат. Някакъв съдия, когото изобщо не познавам, не може просто така... просто така да ме изгони от дома ми, да ме отдели от собствените ми деца!
Джак отвори длан, за да покаже, че иска съдебното нареждане, което висеше в ръката ми. Разтворих пръсти и му го подадох. Той щеше да разбере, мислех си аз. Беше ми помогнал веднъж, когато Кикит получи лош пристъп. Беше ми помогнал друг път, когато Денис беше в командировка и посред нощ бе прозвучала алармата в дома ни. Знаеше, че съм почтен човек. Знаеше, че обичам децата си и никога, никога не бих сторила нещо, което да им навреди. Знаеше, че не заслужавам да бъда изритана от дома си. Той работеше за правосъдието и вярваше в него.
- Страхувам се, че трябва да си вървите - рече той. - Документът е напълно официален. Аз не мога да анулирам съдебно нареждане.
- Но това е несправедливо. Не съм сторила нищо лошо.
- Ще трябва да го кажете в съда в понеделник.
- Не мога да чакам до понеделник. Нима не виждате? Ако го направя, злото ще бъде сторено, децата ще пострадат. - Погледнах към Денис. - Трябва да съществува по-добър начин за това.
Той кръстоса ръце пред гърдите си.
- Денис - промълвих умолително аз.
- Моля ви, мисис Рафаел - обади се полицай Мълрой. - Не правете това по-трудно, отколкото трябва. Това ли са ви куфарите? Ето, ще ги занеса до колата ви.
Бях изпаднала почти в истерия.
- Колата ми е повредена. Още не съм си купила нова.
- В гаража има една, взета под наем - обади се Денис. - Ключовете са там.
Джак ме хвана за ръката. Аз я издърпах.
- Върнах наетата кола преди да тръгна - обясних на съпруга си аз.
- Аз наех друга за теб вчера.
Джак докосна отново ръката ми.
- Не искам да се налага да се обаждам за подкрепа - промълви той толкова тихо, че разбрах колко му беше неудобно.
В този момент осъзнах реалността на създалото се положение.
Ако не си тръгнех, щяха да ме изведат насила.
Ако се стигнеше дотам, Денис щеше да каже на съдията.
В такъв случай съдията щеше да реши, че не мога да се контролирам и ако повярваше на това, щях да изгубя децата.
Ръце, крака, вътрешности - като че ли всичко в мен трепереше. Измъкнах кърпичка от джоба си, притиснах я към носа си и поех дълбоко въздух; беше по-скоро полуридание и в тоя момент се сетих за онова, което ми бе казала майка ми, невероятно, само преди по-малко от денонощие. "Е, а имам ли някакъв избор?" - беше попитала тя по повод предателството на собственото си тяло.
Мене пък ме предаваше не тялото ми, а моят съпруг. "Е, а какъв избор имам аз?" Можех да се паникьосам. Можех да се разкрещя срещу системата, която ме караше да правя нещо, което не желая. Или можех да потърся лек, изход от ситуацията.
Без да обръщам внимание на Денис, аз погледнах към Джак и промълвих неуверено:
- Не знам какво да направя. Никога досега не съм попадала в подобно положение.
- Трябва да напуснете къщата. Това е първото. Колата в гаража ли е?
Кимнах и стиснах устни, за да не им позволя да треперят. Не исках да плача повече. Не и пред Денис. Или пред Джак.
Коленичих, за да преметна презрамките на раницата си през рамо. Джак взе по-големия куфар.
- Това ли е всичко, от което се нуждаете? - попита той.
След като бях живяла със съдържанието на тези чанти през последните тринайсет дена, можех да се справя още три. Освен това не бях в състояние да избирам и да опаковам други дрехи, дори от това да зависеше животът ми.
Не погледнах към Денис, не му проговорих, не бях сигурна, че няма да се разплача, да започна да го моля или да му се озъбя. Съсредоточих се върху това да достигна колата, без да се разпадна и поведох Джак през кухнята към гаража.
Наетата кола беше в бургундскочервено - цвят, който аз харесвах, а Денис мразеше. Това ми се стори иронично, заедно с факта, че ми бе наел кола, вместо да извика такси. Аз самата възнамерявах да наема кола утре и да купя нещо до една седмица.
Джак подреди чантите в багажника. Аз се наместих зад кормилото и започнах да търся несръчно стартера, ключа за фаровете, лоста на скоростите. Изненадах се, когато успях да дам на заден. Спрях, щом се изравних с полицейския автомобил, свалих стъклото на прозорчето и изчаках Джак да се приближи.
- Трябва да се срещнете колкото се може по-скоро с адвокат - рече той. Сега в гласа му долових повече симпатия, отколкото докато бяхме вътре. Искаше ми се да вярвам, че все пак е на моя страна. - Трябва да направите всичко възможно в понеделник, за да успеете да убедите съдията, че вие трябва да останете в къщата с децата. Познавате ли добър адвокат?
Адвокат. Не бях се сетила за това. Адвокат по разводите. Тази мисъл ме разтърси. Специалист по семейно право. Приплака ми се отново.
Единственият адвокат, чиито качества познавах, беше онзи, който съставяше договорите за "УикърУайз", но той не се занимаваше с разводи. Но сигурно можеше да ми препоръча някой. Това обаче означаваше да му обясня за какво става дума, а аз не исках.
Сетих се за още един юрист. Той беше сред най-успяващите бракоразводни адвокати. Знаех за него не защото познавах някой от клиентите му, а защото въпросният адвокат бе зет на управителката на магазина ми във Филаделфия. Бях сигурна, че при тази връзка той щеше да се съгласи да ме види веднага.
Първо обаче исках да видя децата си.
Джак не одобри идеята ми.
- Аз не бих го направил на ваше място. Вие сте разстроена. Веднага ще разберат, че нещо не е наред. Освен това, какво ще им обясните?
Отворих уста и, без да промълвя нещо, я затворих. Наистина не знаех какво щях да им кажа. Заради самите деца беше важно с Денис и неговите родители да координираме историите си, но аз нямах представа какво им бяха казали вече.
- Може би ще бъде по-лесно, ако им се обадя по телефона. - Вероятно щях да измисля нещо, да кажа, че се е наложило да остана още в Кливланд например. - Позволено ли ми е да го направя?
- Съдебното нареждане не го забранява, но ако съпругът ви не желае да го правите, с това може да си създадете неприятности. Неща като телефонни обаждания и права за посещения ще бъдат уредени идния понеделник.
Право на посещение? Всичко това ми звучеше нереално.
- В събота Кикит ще посреща гости за рождения си ден. Трябва да я изведа, за да й купя подарък. Ами играта на Джони? Позволено ли ми е да отида?
- Обсъдете това с адвоката си. Позволено ви е. Но може би първо ще трябва да поговорите с Денис. Кой го представлява?
- Нямам представа.
- Вашият адвокат ще може да разбере веднага.
Отново ме обзе паника.
- Аз съм отговорна майка. Не съм ги излагала на по-голям риск от всяка друга майка, която пуска децата си да излязат да играят извън дома. Това е пълна лудост. Както и приказките за развод. Денис не каза и дума по този въпрос преди две седмици, когато тръгнах оттук. Бяхме в чудесни отношения. Разговаряхме по телефона, докато ме нямаше. - Погледнах към къщата, моята къща, от която бях прогонена. - Умът ми не може да го побере.
- Вижте се с адвокат. Разполагате с дните до понеделник. Те са шансът ви да промените нещата.

Насочих се на север, към Ню Хампшир и децата. Това не бе съзнателно решение, просто сърцето ми само водеше колата. Същевременно съзнанието ми повтаряше отново и отново онова, което бях преживяла току-що в дома си. Едва когато се озовах на магистралата, стигнах до момента, в който Джак Мълрой ме попита какво ще кажа на децата.
Отбих встрани от пътя и започнах да съставям различни сценарии. Всички те обаче завършваха неизменно или с плача на децата, или с моя плач, или с виковете ми срещу баба им и дядо им, или пък с това, че баба им и дядо им извикваха полиция. Последното ми се струваше най-невероятно. Отношенията със свекър ми и свекърва ми винаги бяха приятелски. Но аз мислех същото и за отношенията си с Денис, а ето какво се получи. Вярата ми беше разклатена. Вече не можех да бъда сигурна, че хората, на които вярвах, щяха да се държат разумно.
Децата обаче бяха първата и главната ми грижа. Най-важното беше да не бъдат травматизирани преди с баща им да уредим нещата. Имах нужда от съвет. Да, наистина имах нужда от адвокат.
Извадих клетъчния телефон от дамската си чанта, поисках от информация телефонния номер на правна кантора "Лойд Ъшър" и го набрах. Централата, естествено, вече не отговаряше. Беше шест и половина. Но като съдех по самата себе си колко продължава работният ден на преуспяващите хора, предположих, че той беше все още там.
Позвъних в дома на управителката на филаделфийския ни магазин. Като се опитвах гласът ми да звучи нормално, аз обясних, че трябва спешно да се свържа със зет й, за да поговоря с него във връзка с възникнал проблем. Тя ми даде номера на личния му телефон. Набрах го веднага.
Лойд Ъшър отговори неохотно, което показваше, че е зает. Побързах да му се представя от името на неговата балдъза и накратко го запознах със ситуацията. Трябваше веднага да разбера, че той не е човекът, който ми е нужен, когато предложи да се видим в два следобяд на следващия ден, но бях отчаяна и не разполагах с друго име, освен с неговото.
Затова започнах да го моля. Обясних, че случаят е изключително спешен, че се притеснявам за децата си и не мога да чакам до другия ден. Той се оплака, че всички имали едни или други притеснения, които не можели да чакат и трябвало да излезе от кантората в седем и половина. Обещах да бъда при него малко по-рано от този час и да му отнема само няколко минути. Действително имах нужда точно от това, от няколко минути, за да му задам няколко въпроса. Това щеше да бъде началото. Щеше да ми помогне да се освободя поне отчасти от болезнената безпомощност, която чувствах, и да ми даде усещане, че контролирам нещата.
Карах толкова бързо, колкото позволяваше натовареното движение в пиковия час. Докато намеря и къде да паркирам, стигнах в кантората му едва в седем и петнайсет. Той гледаше часовника си - голям и златен - когато влетя в приемната, за да ме посрещне.
Забързахме през коридор, водещ към различни офиси. Като дизайнер по вътрешна архитектура, при нормални обстоятелства щях да забележа къде се движа; сега обаче съзнанието ми бе прекалено натоварено, за да стигна до друго заключение, освен, че интериорът бе пищен и очевидно клиентелата - с възможности. Лойд Ъшър и неговият кабинет навеждаха в още по-голяма степен на тази мисъл. Вносен килим, скъпи мебели, костюм с двуредно закопчаване, прическа.
След като посочи към един от кожените столове, той седна зад бюрото си. Свали големия си златен часовник, постави го в дланта си, на видно място и протегна другата си ръка към мен.
- Дайте ми да видя съдебното нареждане.
Извадих го от джоба си и му го подадох.
Той го прочете и ми го върна.
- Това е драстична стъпка. Какво я е предизвикало?
- Нямам представа. Прибрах се вкъщи след единайсетдневно отсъствие. Съпругът ми ме чакаше. Нямаше и десет минути, откакто си бях влязла, когато дойде човекът и ми го връчи.
- Не отговорихте на въпроса ми. Нареждането за напускане на дома е сериозно нещо. Трябва да сте направили нещо, за да го заслужите.
- Нищо не съм направила.
- Мисис Рафаел - смъмра ме той.
Бях изумена. Този човек трябваше да бъде мой адвокат. Не разбирах обвинителния му тон, нито презрението, нито часовника, поставен на видно място, за да отброява всяка минутка.
Но Лойд Ъшър беше преуспяващ в своята професия. Беше много търсен, бракоразводен адвокат сред бракоразводните адвокати. Трябва да знаеше какво върши. А и аз имах нужда от помощ.
Затова отвърнах с привидно спокойствие:
- Съпругът ми беше съставил цял списък с обвинения. Нито едно от тях не е значително само по себе си. Заедно обаче създават впечатление, че съм небрежна майка.
- А така ли е?
- Не. Аз обичам децата си.
- Мнозина от онези, които злоупотребяват с децата си, също ги обичат.
Той или изпитваше издръжливостта ми, или играеше тази игра, за да научи нещо повече за мен. Този път обаче ми бе по-трудно да запазя спокойствие.
- Аз не грубиянствам, нито физически, нито словесно. С децата ми ме свързват добри, здрави, силни взаимоотношения.
- А със съпруга ви?
- Моля?
- Как се справяте с всичко? Чувал съм балдъза си като говори за вас. Според нея вие сте образец на всичко, което трябва да бъде една жена. Аз лично смятам, че тя е наивна в боготворенето си. Помня, когато децата ми бяха по-малки. Слава Богу, моята съпруга не работеше. Не мога да си представя как щеше да направи и половината от онова, което стори за тях, ако беше работила. Та как се справяте вие? Не можете да бъдете едновременно до тях и на работата си? Ами вашият съпруг, ами неговите нужди?
Изправих гръбнак.
- За какво говорите?
- Кой задоволява тях, след като вие работите двойно, едновременно като майка на децата си и като бизнесменка?
Бях молила да се съгласи да се срещне с мен в последния момент и бях карала дотук като луда, за да пристигна навреме, за да получа отговори и, няма защо да го крия, за да поуспокоя паниката си. Само че Лойд Ъшър не ми помогна да се почувствам по-добре. Той не ми носеше облекчение, в негово лице не усещах съюзник. Нито пък ми помогаше да се отпусна. Не можех да си представя да започна да му разправям подробности от живота си.
Озадачена, бавно си поех въздух.
- Така ли подхождате към всичките си случаи? Или само към мен сте такъв?
Моят събеседник изви арогантно ъгълчето на устата си.
- Повечето от жените, които представям, са били сериозно онеправдани - мамени, лъгани, манипулирани. Повечето от тях са били потискани - никакъв живот извън брака, никаква кариера. Стандартът на живот на много от тях би пострадал изключително тежко, ако не ги защитя. Вие не сте като тях. Вие имате всичко.
- Не всичко - отвърнах тихо аз. - Нямам децата си. Нямам дома си. Нямам съпруга, когото мислех, че имам само допреди два часа. Следователно може би в брака ми са съществували проблеми, на които не съм обърнала внимание, когато е трябвало, но това съдебно нареждане е истински маскарад. Правех всичко за съпруга и децата си, а в останалото време се отдавах на работата си, изградих собствен бизнес. Оползотворявам добре времето си. Нима има нещо лошо в това? Не разбирам как някой може да ме отдели от собствения ми дом и собствените ми деца просто така.
- Съдът може и го е направил. Той има пълното право. Вие казвате, че сте свършили всичко това. Съпругът ви обаче ви опровергава и съдът се е съгласил с него.
- Като че ли и вие сте съгласен с него.
- Нека просто да кажем, че съм предпазлив с жените-професионалистки.
- Виновна до доказване на противното? - попитах аз и видях как той погледна към часовника си. - Вижте, мистър Ъшър. Причината да дойда да ви видя тази вечер е притеснението ми за децата. Не знам какво са им казали и не знам как да го разбера, дали трябва да се обадя на Денис или на неговия адвокат, и дори не знам кой е той. Ясно ми е, че трябва да изработя със своя адвокат контрааргумент на тезата на Денис и ми е напълно ясно, че това изисква време. Ясно ми е също така, че сте зает и че не можете да захвърлите просто така всичко, с което сте се занимавали до този момент, за да се отдадете на моя случай, но така стигам пак до началото. Тревожа се за децата си. Тревожа се да не направя нещо, с което да влоша още повече нещата - както за тях самите, така и за делото. Каква свобода ми дава това съдебно нареждане?
Той слагаше златния часовник обратно на китката си.
- Не кой знае колко голяма. На ваше място не бих се показвал в семейния си дом до понеделник.
Това не беше отговорът, който желаех.
- А мога ли да видя децата, които се намират в къщата на свекъра и свекърва ми? Или на футболното състезание на сина ми?
Мистър Ъшър се изправи и започна да прибира папките в дипломатическото си куфарче.
- Това в техен интерес ли ще бъде? Или ще ги притесни още повече?
- Не знам.
- Е, ако вие не знаете, кой ще знае? Вие сте тяхната майка. Ако някой ги познава, това трябва да сте вие. Аз със сигурност не ги познавам. Съдебното нареждане си е съдебно нареждане. На ваше място бих бил изключително предпазлив, докато не поговоря със съдията. Понеделник по обяд ли? - Разгърна някакви страници от календара си. - Имам дело в Барнстейбл в единайсет. Няма да се прибера преди два-три часа. Можем да го отложим с няколко дни. Или вместо мен може да дойде някой от моите съдружници. Във всеки случай, предвид впечатленията ми от вашия бизнес и факта, че съпругът ви очевидно е решил да направи нещата възможно най-трудни, ще искам хонорар от десет хиляди долара.
- Десет хиляди долара.
"За какво? За отлагането на делото, което ще удължи още повече раздялата ми с децата? Или, че ще оставиш някой от съдружниците ти да се занимава с делото? Или може би задето ме затрупа с обвинения, когато и без това съм съсипана?"
- Е, това тук не е благотворителна организация - изръмжа шеговито той, но на мен ми се стори най-вече снизходително. - Вие сте преуспяваща бизнес дама, спокойна, уравновесена...
- Уравновесена? А имам ли друг избор? - възкликнах ядосано аз. - Трябва или да бъда спокойна и уравновесена, или да се паникьосам и да изгубя всичко.
- Осмелявам се да заявя, че вие не сте от онези, които се паникьосват. Сигурно сте създавали немалко грижи на съпруга си.
Изправих се.
- Благодаря ви за времето, което ми отделихте, мистър Ъшър, но очевидно двамата с вас няма да се сработим.
- Казвам само онова, което би помислил всеки съдия. Времената се промениха, мисис Рафаел. Жените като вас не са безпомощни. Не са уязвими. Те не вдъхват симпатия. Жените като вас често са тези, които нарушават брачния договор. Затова битката, която ви предстои, може да ви се види трудна. Ако вие печелите повече, ако съпругът ви разполага с повече време за децата, ако пътувате много... е, тогава може би ще бъде по-добре да оставите грижата за децата на него. Помислете върху това и ми се обадете, когато сте готова да поговорим.
Нямаше смисъл да хабя енергията си. Събрах онова, което бе останало от достойнството ми и, заедно с него, със страха и с гордостта си, излязох от кабинета.
Паниката ме обзе десетина минути по-късно. Бях заседнала в поредното задръстване. Съдебното нареждане лежеше върху седалката до мен, до квитанцията за паркиране - беше пъхната под едната чистачка, докато съм била в кантората на Лойд Ъшър, в час, в който по принцип не трябваше да се плаща. Не разбирах нищо, нямах адвокат, който да ми обясни. Бях останала без децата си, без дома си, нямаше къде да прекарам нощта, нямах представа как да възвърна нормалния ход на живота си.
Внезапно ме обля пот, разтреперах се; не знаех към кого да се обърна или какво да направя.
Клаксонът на колата зад мен се обади. Вдигнах крак от педала на спирачката и потеглих напред.
- О'кей - прошепнах аз. - О'кей, о'кей.
И така, аз не бях съвършена. Бях карала децата да чакат, бях пропуснала родителска среща. Бях катастрофирала с децата в колата. Възможно беше дори да бях объркала часа за пристигането на самолета или да бях забравила да кажа на Денис къде държа запасното лекарство. Но се стараех с всички сили.
Нима ме наказваха затова, че печелех повече от Денис? Добре де, по дяволите, някога всичко беше в негова полза - имаше страхотен бизнес, впечатляващ списък с клиентела, име - и той провали всичко. Да не би от мен да се очакваше да саботирам собствената си кариера, защото той не се бе справил със своята?
Клаксонът зад мен се обади отново. Пуснах спирачката и тръгнах напред.

Човек Брой мнения : 47

При поредното спиране извадих телефона, набрах домашния си номер и чух оставеното от мен съобщение. Това означаваше, че Денис все още не бе довел децата вкъщи, в противен случай Кикит щеше да вдигне телефона - това бе едно от любимите й занимания. Тя успяваше да се добере до него преди останалите и разговаряше колкото се може по-дълго с онзи, който бе позвънил, който и да е той. Нежеланите пласьори обикновено се отказваха преди нея. Често я бях заплашвала, че ще я пласирам.
Това жестоко ли беше? Издевателстване? Денис знаеше, че се шегувам. Кикит също знаеше, че се шегувам. Това дори й допадаше, казваше, че ще основе свой собствен бизнес, също като моя - не, че моят ми помагаше сега. Напротив. Съпругът ми го използваше срещу мен.
Започнах да треперя отново. Този път, тъй като ми се стори, че върволицата коли не се бе помръдвала от цяла вечност, аз натиснах клаксона. Не последва нищо. Но аз се почувствах по-добре.
Взех отново телефона и набрах номера на клиниката в Кливланд, но се отказах, преди да се бях свързала. Не можех да кажа на майка си за случилото се; трябваше да щадя слабото й сърце. Можех да се обадя на Рона, ако бяхме по-близки. Както стояха нещата, не можех да рискувам да й доставя подбно удоволствие.
Набрах домашния си номер отново, но прекъснах връзката след първото позвъняване. Не биваше да говоря и с децата, преди да знам какво мога да им кажа.
"Какво да правя, какво да правя?" Винаги бях подхождала към живота като към предизвикателство, но това вече беше прекалено. То можеше да се отрази на бъдещето ми, както на моето, така и на децата.
- Помощ! - извиках аз, но тихо, тъй като изведнъж сред мрака, разкъсван от двете страни от червени, зелени и неонови светлини, бях осъзнала къде исках да отида.
Имаше само едно място, където щях да получа със сигурност подслон, само един човек, на когото знаех, че мога да имам доверие.

ТРИ

Помнех когато Броуди купи къщата. Живееше на изток вече четири години, последните три - като съдружник на Денис. Новостта и вълнението от факта, че бе разведен и самотен, вече бяха отминали. Беше се уморил от малкия си апартамент на последния етаж, от първите срещи, от гладните погледи, насочени към него, от празните приказки. Искаше усамотение. Искаше въздух. Искаше уютно местенце за случаите, когато дъщеря му Джой, тогава шестгодишна, идваше да го посети.
Къщата беше спретната постройка с три спални, построена от кедрово дърво, посивяло от времето. Беше кацнала на брега, върху пясъци и скали, само на петнайсетина метра от мястото, до което достига водата при прилив. Заведе ме да я видя, преди да плати първата вноска. Не ми беше нужно дори да влизам. Един поглед към чакълестата алея, едно вдишване на океанския въздух, едно разбиване на вълните и аз почувствах спокойствието, което се излъчваше наоколо.
Забележително, но дори сега, когато бях така смазана, щом свих от главния път, почувствах отново този покой. Това бе условна реакция, предизвикана от скърцането на камъчетата под гумите на колата. Тук бях имала само положителни преживявания: в началото - като идвах при Броуди, а след това - всеки ден на работа. Обичах онова, което вършех и хората, с които го правех. Това място олицетворяваше за мен спокойствие, предизвикателство и успех.
Сега офисът бе затворен. Прозорците и оберлихтите - аз бях от онези, за които светлината никога не беше много, затова бях настояла да сложим толкова от тях, колкото го позволяваше структурата - отразяваха сребърната луна. Единствената друга светлина идваше от античните свещници край вратата.
Броуди си беше у дома. Фаровете ми осветиха "Рейндж Роувър"-а му. Светлините, които струяха от къщата, говореха само за себе си.
Нещо в гърдите ми се отпусна; същото усетих и в областта на стомаха. Щом излязох от колата на влажния океански въздух, вече се чувствах много по-стабилна от преди малко.
Той не отговори. Позвъних втори път. Не си спомнях да бе казал, че има някакви планове за тази вечер, но не беше изключено да бе отишъл някъде с приятел и да бе оставил колата си тук. Не ме очакваше. Не бяхме планирали да се срещаме преди утре сутринта. И двамата бяхме предположили, че дотогава ще бъда ангажирана с Денис и децата.
Тази мисъл донесе нова вълна от болка; действителността и недоверието се върнаха с пълна сила. Трескаво, преди да започна да плача на стълбите пред дома му, аз извадих неговия ключ от връзката и влязох в кухнята. Приветвства ме гостоприемна топлина, приятно усещане след хладния нощен въздух. След това долових миризмата на къкрещата върху печката яхния. Щом Броуди беше оставил нещо да се готви, щом светлините не бяха изгасени, а "Рейндж Роувър"-ът му беше тук, значи бе отишъл да бяга.
Той пробягваше шест мили пет пъти седмично. По осем минути на миля приблизително, в зависимост от състоянието на коляното, което бе счупил преди години при катастрофа с велосипеда си, пробегът щеше да му отнеме около четирийсет и осем минути.
Като се молех вече да е към края си, аз влязох в нишата за хранене и се отпуснах на един стол. Беше от палмово дърво, в комплект с подобната на пиедистал основа на кръглата стъклена маса. Това бе единствената отстъпка, която Броуди ми бе направил за тази стая, тъй като неговите лични предпочитания бяха за очукана дървена маса с пейки от двете страни. Той искаше топлота, домашен уют без излишни украси, кухня, в която човек можеше да работи без да се притеснява. И така, бях тапицирала въпросния стол със сиво-кафяво каре, което подхождаше на тъмното дърво на шкафчетата и черния цвят на железните тигани, окачени над печката. Сам беше изнамерил аксесоарите - Броуди си падаше по носталгията. Мюрето беше взел от дядовата си колиба сред гората, пръстената купа беше същата, върху която бе чупил орехи като дете, ветропоказателят беше от обора, който бе чистил усърдно. Не си падах изобщо по скулптурата, която стоеше върху ниска табуретка под телефона. Това бяха два голи камъка, по-малкият отгоре, с нарези, които наподобяваха лице, ако човек ги погледнеше леко отстрани. Изглеждаха ми като неандерталка, която ми се усмихваше хитро. Броуди виждаше бавноразвиващ се, който му напомняше, че дори когато самият той не се чувстваше щастлив, пак беше по-добре от повечето хора.
Броуди бе състрадателен. И скромен. Имаше собствено мнение и аз го обичах заради това.
Да, обичах го. Разбира се, че обичах Броуди. Дали някога бяхме правили секс ли? Нито веднъж. Бях абсолютно вярна на Денис и затова - още по-силно обидена от подозренията му.
Станах, приближих се до печката и разбърках добре яденето. При това действие в червения сос, който ухаеше упоително на бургундско вино, ту изплуваха, ту потъваха парченца пилешко, моркови, лук, зелени пиперки, гъби. Несъмнено беше много вкусно. Броуди можеше да вземе една тенджера, да нахвърля вътре всичко, което му се намира в момента и да приготви вкусотия. Много от останките от приготвените от него предишната вечер ястия довършвахме на другия ден на обяд двамата - точно така, Денис - често в компанията на тези, които се намираха в момента в офиса.
Вечерях винаги с децата. Денис се присъединяваше към нас, когато не се занимаваше с нещо свое. Броуди идваше да вечеря у нас веднъж на една-две седмици. Тази вечер изгарях от желание да вечерям с децата. А дори не знаех кога ще ги видя отново.
Не трябваше да се паникьосвам. Въпреки това стомахът ми се сви на топка.
Но съдбата беше на моя страна. Точно когато емоциите заплашваха да станат неконтролируеми, аз чух Броуди да изкачва дървените стъпала. Отвори вратата и влезе в кухнята, висок, с леко обветрено лице, мокър от пот спортист в спортни шорти, тениска и с широка усмивка.
- Хей, страхотно - не те очаквах тази вечер - рече задъхано той, но още не бе доизрекъл последната си дума, когато усмивката му се изпари.
Това изобщо не ме учуди. Коси, грим, дрехи - не бях ги поглеждала от напускането на Кливланд, а от този миг сякаш ме деляха цели светове. Бях притеснена. Бях уплашена. Не бях хапвала от закуска. Не бях се наспала добре нито една нощ от две седмици насам. Сигурно изглеждах ужасяващо.
Но внезапно изпитах силно облекчение, когато Броуди се прибра. Измъкнах смачканото съдебно нареждане от джоба си, подадох му го и застанах до него, докато той го четеше. Лицето му беше поруменяло. Дишането му беше все така учестено. Капки пот се стичаха по бузата му, надолу по гърдите му и, сигурна съм, по гръбнака и стигаха до кръста, до местата, където тениската му беше по-тъмна. Усещах топлината на тялото му, дори я подушвах, но това бе здрава мъжка миризма. В ден като този, изпълнен с невероятни обрати, тази миризма беше успокояващо честна.
Денис, който полагаше усилия да изглежда добре, имаше защо да се опасява от приятеля си. Броуди носеше очила с телени рамки. Взе ги от кухненския тезгях и ги сложи веднага, след като му подадох съдебното нареждане. Имаше права коса с мек кестеняв цвят, която започваше да оредява, а едното му коляно беше цялото в белези. Два пъти годишно отиваше в най-луксозния бостънски магазин за мъжки дрехи, купуваше си един-два костюма, един-два всекидневни тоалета, но не се прехласваше по тези неща. В извънработно време носеше стари дънки и стари карирани ризи. Той беше един от най-малко тщеславните и суетни, един от най-великолепните мъже, които познавах.
Но не бях спала с него. Господ ми беше свидетел, не бях спала. Нито пък някога бях сравнявала външността на съпруга си с неговата. Дали наистина докосвах Броуди повече от Денис? Ако беше действително така, то не бе нарочно.
В началото лицето му остана безизразно. Точно бършеше потта от челото с ръкава си, когато се намръщи. Ръката му увисна във въздуха, той ме изгледа озадачено, зачете се отново. След това вдигна очи и заяви с неповторимия си дълбок глас:
- Това е шега, нали?
В началото и аз бях помислила същото. Ние с Броуди наистина си приличахме, но това не беше престъпление. То беше просто здрав разум. И двамата знаехме, че съм със силно развито чувство на отговорност. И двамата знаехме, че обичам децата си. И двамата знаехме, че съм внимателна съпруга.
- Той иска развод - рекох аз, сега вече по-спокойна, след като не бях сама. - Иска къщата, иска издръжка, иска децата.
Броуди изглеждаше така зашеметен, че ми се прииска да го прегърна. Неговото недоверие показваше, че моето недоверие също бе основателно.
- От кога? - попита той.
- Един Господ знае, но очевидно го е планирал от известно време. Децата са при Хауард и Елизабет.
Той впери невиждащ поглед в съдебното нареждане.
- Кой съдия, който е с всичкия си, би издал подобна заповед?
- Онзи, на когото е бил прочетен списък с моите грехове.
- Какви грехове?
Запознах го с онези от тях, свързани с децата.
- Денис твърди, че се намирам в криза, която се отразява върху родителските ми задължения, но още не си чул най-интересното. Според него двамата с теб сме поддържали връзка от по-особено естество.
Броуди отметна назад глава. Не мога да кажа дали се изчерви, тъй като бузите му бяха все още румени от бягането, но съм готова да се закълна, че нещо в него, може би в очите му, трепна. Аз също го почувствах. Може би това беше смущение.
Настана мълчание. След това той преглътна мъчително.
- Денис го е казал?
Кимнах.
Отново прокара ръкав върху челото си.
- Нужна ми е помощ, Броуди. Той гради аргументите си върху обстоятелства и предположения и в резултат съм прогонена от дома си и ми е забранено да се виждам с децата си, със собствените си деца. Когато опитах да го накарам да се вразуми, той извика ченгетата и едно от тях наистина дойде. Директно у нас. Заради мен - ударих се в гърдите аз, - сякаш бях извършила някакво престъпление. Каза, че трябва да напусна къщата. Всъщност направо ме изведе оттам.
Броуди препрочете съдебното нареждане.
- Но какво прави Денис? Мислех, че до съдебно нареждане се прибягва само в краен случай. Той дори не е споменавал за развод.
- Споменавал е, за раздяла. Прави го, когато е депресиран. Винаги съм оспорвала това му желание. Бракът ни може да не е сключен с благословията на небето, но определено е по-добър от повечето. - Или се заблуждавах? - Нали?
Броуди не отговори. Наведе се над мивката, пи вода направо от кранчето, после се изправи и избърса уста с опакото на ръката си. Погледът му бе потъмнял.
- Значи казва, че поддържаме връзка от особено естество. Безценно - промърмори той. - Има ли поне едно доказателство за това си твърдение?
- Само разни глупости - че сме работели заедно, че сме пътували заедно.
- Той е полудял. По дяволите. - Стори ми се изумен. - Болката от развода ми е добре позната. Никога не съм искал ти също да я изпиташ. Нито пък Джони и Кикит.
Изруга тихичко.
- Искам си децата, Броуди.
- Нужен ти е адвокат.
- Е, това е другият проблем. Идвам от среща с Лойд Ъшър. Той ме накара да се почувствам така, сякаш съм си го заслужила. Наистина ли е така? Как така доведох нещата до такъв лош край, като опитвах да направя най-доброто?
Броуди понечи да ме прегърне през раменете, но в последния момент се спря и сведе отвратено поглед към земята.
Затова жеста му довърших аз - плъзнах ръка около кръста му. Не ми пукаше, че е потен. Дирех утеха. Всичко бе съвсем невинно. Въпреки онова, в което щеше да го превърне Денис.
Броуди ме прегърна, като ме придърпа по-близко до себе си, и рече разгорещено:
- Ти не си направила нищо лошо. Носеше три дини под една мишница и го правеше добре. Заслужаваш медал. И Денис го знае прекрасно. Какво, по дяволите, му е станало?
- Не знам.
- Подписа ли договор с Ъшър?
- Не.
- Добре. Той не е добър човек, Клеър. Онова, към което се стреми най-вече, е известност. Клиентелата му е предимно от жени. Безпомощни жени. Отиват при него, защото го мислят за силен, а те се нуждаят от силен човек. Не се съпротивляват, когато им поиска висок хонорар, защото мислят, че по този начин ще си осигурят вниманието му. След това се прибират вкъщи убедени, че работи по техния случай, но той не прави нищо подобно. Разбират го, когато не се случва нищо. Когато се оплачат, той се прави на обиден и ги прехвърля на съдружниците си. По това време клиентките му вече са вложили прекалено много време и пари и се чувстват прекалено уязвими, за да започнат всичко отначало с някой друг.
Можех да се идентифицирам с тези жени, с тяхната безпомощност, с тяхната уязвимост. Аз също исках до себе си някой силен мъж и бях тръгнала след репутацията, без да познавам същността. Това, разбира се, не означаваше, че щях да оставя нещата да протекат по същия начин. Но това бяха смекчаващи вината обстоятелства.
- Имах само неговото име. Трябваше да се свържа незабавно с някого. В понеделник трябва да се явя в съда, за да отговоря на тези обвинения.
- Но не искаш да работиш с Лойд Ъшър.
Погледнах го, чувствайки се на прага на истерията.
- А с кого искам да работя?
- С Кармен Нико.
Истерията се отдръпна. Ето най-после едно име. Бях го чувала и преди, но не във връзка с правото.
- Това мъж ли е или жена?
- Жена. Горе-долу на твоята възраст е - трийсет и девет-четирийсет - много умна, страстно отдадена на работата си.
Мъчех се да се сетя откъде ми е познато това име.
- Срещала ли съм я? Наша клиентка ли е?
- Срещах се с нея.
- О, Боже, сега се сетих. Това беше отдавна.
Но връзката им беше доста гореща, ако не ме лъжеше паметта, въпреки, че не бях сигурна откъде знаех това. Няма да е било от Броуди. Любовните му връзки бяха сред малкото неща, които бяха табу помежду ни. Случваше се да спомене понякога, че ще заведе приятелката си в даден ресторант или на изложба, но повече научавах от колонката на Хилари Хауард в местното седмично издание. Хилари държеше под око Северното крайбрежие; имаше живо въобръжение и слабост към клюките. Броуди беше благодатна почва за фантазията й. Хилари винаги го бе държала под око. Все още го правеше и не беше единствена. Той можеше да отрича колкото си иска, но жените винаги го забелязваха, където и да се появеше.
Знаех го много добре. Нали пътувах с него.
В момента се срещаше с някоя си Елън Маккензи - художничка, която имаше ателие в Саут Енд в Бостън и беше зашеметяваща по необичаен начин, ако можеше да се вярва на снимката, публикувана преди няколко месеца от Хилари. Той не се виждаше с нея всяка седмица. Съмнявам се, че имаше сериозни намерения към нея. Сексът помежду им вероятно беше страхотен. Броуди бе наистина мъжествен.
Но сега не ставаше дума за Елън Маккензи. Говорехме за Кармен Нико.
- Как се разделихте? - попитах аз, защото ако връзката им бе приключила зле и Кармен ме свържеше с Броуди, можех да си навлека само по-големи неприятности.
- Приятелски. По онова време работех с Денис и нещата там вървяха на бързи обороти. Кариерата на Кармен също процъфтяваше, делата, които й възлагаха, следваха едно след друго. И двамата бяхме много заети. Стана така, че връзката започна да ни носи повече притеснения, отколкото си струваше. С нея сме по-добри като приятели, отколкото като любовници. Тя може да не е известна като Лойд Ъшър, но е наистина добра в професията си и става все по-добра с всеки следващ ден.
Това бе достатъчна препоръка за мен.
- Как да се свържа с нея?
Броуди се отдели от мен, приближи се до телефона и набра някакъв номер. Почака малко и каза:
- Кармен? Броуди е. Трябва да поговоря с теб. Ако си там, вдигни телефона.
Затаих дъх. Беше почти девет часа. Не хранех надежди един адвокат да се срещне с мен в този час, но утре трябваше непременно да се видя с някого. Ако Кармен Нико имаше дело, ако беше извън града или възпрепятствана по някакъв друг начин, аз се връщах на изходна позиция.
- Кармен, хайде, Кармен - нареждаше моят съдружник . - Това е порфесионално обаждане. Страхотен случай.
Трябва да съм имала агонизиращ вид, защото той се приближи до мен, без да оставя телефона. Взе ръката ми, приближи я до устните си и я целуна. Всичко това ми помогна да се почувствам обичана и ценена, нещо, от което се нуждаех отчаяно след стълкновенията с Денис и с Лойд Ъшър, но онова, което ми помогна най-вече, бяха думите му, предполагам в отговор на сухо приветствие от отсрещната страна.
- Случаят е наистина страхотен. Точно по твоята специалност. Не особено успял съпруг съди своята преуспяваща жена като иска развод с намерението да я издои добре и така да захрани егото си. Става дума за пари, собственост и две малки деца, които я обичат с цялото си сърце и са прекарали много повече време с нея, отколкото с него. Тя се прибрала преди няколко часа от Кливланд, където посетила умиращата си майка, и той я сурвакал със съдебно нареждане за напускане на семейното жилище. Тя трябва да отговори до понеделник. Затова е наложително да се срещне спешно с адвокат. Аз й казах, че ти си най-добрата.
Спря, заслуша се, все така без да пуска ръката ми, за което му бях благодарна. Все още не можех да повярвам, че всичко това ми се случва в действителност. Ако някой ми бе казал само преди двайсет и четири часа, че ще започна да се съдя за настойничество върху децата си, да не говорим пък за подобен развод, аз просто щях да се изсмея и да отвърна:
- Аз ли? И дума да не става. Моят съпруг не би направил никога подобно нещо.
Колко малко го познавах след петнайсет години. Тази мисъл ме разтърсваше не по-малко от другите.
- Утре сутринта в осем и половина? - обърна се към мен Броуди.
Закимах буйно.
- Ще бъде там - изрече в телефонната слушалка той. - Името й е Клеър Рафаел.
- Мога ли да се обадя на децата? - прошепнах аз.
Той предаде въпроса ми, изслуша отговора и ми кимна.
- Нещо друго за тази нощ? - попита ме той.
О, да, разбира се, че имаше. Посегнах към телефона.
- Кармен, задръж. Ето ти Клеър.
- Здравейте - рекох аз. - Наистина съм ви много благодарна. Броуди казва, че сте най-добрата.
Гласът, който ми отговори, беше гърлен и развеселен.
- Той е предубеден. Но вашият случай звучи интересно.
- Искам да приключи колкото се може по-бързо. Не съм очаквала подобно нещо.
- Добрите никога не очакват. Лошите са тези, които замислят такива планове.
- Той може ли да спечели?
- Ще знам едва след като науча повече по случая.

Човек Брой мнения : 47

- Можем ли да анулираме съдебното нареждане за напускане на дома в понеделник?
- Същият отговор.
- Казахте, че мога да се обадя на децата. А мога ли да ги видя? Синът ми има футболен мач в събота. Искам да го гледам. Дъщеря ми ще бъде там. Тя получила алергичен пристъп, докато ме нямало и аз научих за това едва сега. Искам да поговоря с нея и да се уверя, че всичко е наред.
- Какво знаят децата ви за създалото се положение?
- Нямам представа.
- Разберете, ако можете. Не бихте искали да ги тревожите, нали? Телефонните разговори са лесна работа. Не е нужно децата да разберат откъде им се обаждате. Но ако отидете на футболния мач, а след това не се приберете с тях у дома, ще трябва да отговаряте на доста повече въпроси.
- Няма ли някакъв начин това съдебно нареждане да бъде анулирано преди понеделник? Можем ли да отидем в съда утре, за да издадем наше нареждане?
- Само ако съпругът ви направи нещо, с което да изложи децата на опасност? Има ли такава вероятност?
Искаше ми се да отговоря с "да". Той твърдеше, че съм разсеян родител, но в това отношение можех да бъда само негова ученичка. Денис беше майстор на извъртанията. Без да мигне, той можеше да измисли милион извинения, за да се измъкне от едно или друго задължение. Непрекъснато пропускаше игрите на Джони и рециталите на Кикит. Не беше присъствал на няколко рожденически партита и на много повече семейни вечери от мен.
Но дали щеше да изложи децата на риск? Въздъхнах.
- Не мисля.
- Тогава бъдете търпелива. Елате да се видим утре. Тогава ще изготвим нашата стратегия.

Хауард и Елизабет Рафаел бяха на възраст около седемдесетте. Намираха се в добро здравословно и умствено състояние, бяха добре осигурени от пенсионния фонд, който Хауард бе попълвал в продължение на четирийсетте години, през които бе работил като регионален управител на "Гранит сейвингс анд тръст". Докато Елизабет беше по-скоро вятърничава, съпругът й беше солиден. Сигурно той бе настоял банката да управлява пенсионната му сметка, вместо да я повери на Денис, и бе постъпил много добре. Като спекулант Денис приличаше на майка си; беше старателен, но лесно можеше да бъде измамен.
Семейство Рафаел ме харесваха. Често подизирах, че вярваха повече в моята кариара, отколкото в тази на сина си. Дори и да изпитваха вина заради това, дори и да мислеха, че е време да бъдат по-лоялни към него, те знаеха какви са чувствата ми към децата и какво означавам за тях. Не знам какво им бе обяснил Денис за нашата раздяла, но отказвах да повярвам, че ще ми затворят телефона.
Стана така, че нямаха никакъв шанс да го направят, дори да искаха. Отговори ми гласчето на Кикит.
- Ало?
Сърцето ми се разтуптя лудо, очите ми се напълниха със сълзи. Това бяха райски звуци за ушите ми.
- Здравей, сладката ми.
- Мамо - изписка тя, а след това явно отдалечи глава от слушалката, за да се провикне. - Мама е, бабо Бес. Казах ти, че ще се обади. Откъде се обаждаш, мамо? Татко каза, че ще трябва да ходиш на други места, след като видиш баба, но ти не ми каза за това. Мамо, онази вечер получих най-лошия алергичен пристъп, но не знам какво съм яла. Татко каза, че е нещо от яденето, но аз съм го яла много пъти. Трябваше да ме заведе в болницата. Джони повтаряше непрекъснато, че трябва да ти се обадим, но татко каза, че няма да ме остави сама, за да се занимава с това, а когато се прибрахме и той опита, не успя да се свърже, а след това вече заспах. Къде ми беше лекарството, мамо?
Избърсах сълзите с длан, а след това поех кърпичката, която ми подаде Броуди. Стараех се да не подсмърчам.
- Не знам, скъпа. Сигурна съм, че го сложих в чантата ти, когато ти приготвих багажа на тръгване от Кливланд, а в хладилника в мазето има резервна опаковка. Нямам представа и кое е причинило пристъпа. В яденето не бях сложила нищо ново. Да не би мисис Бекуит да ти е дала да ядеш нещо, когато ви е взела с колата от училище заедно с Джони онзи следобед?
Нещо съвсем просто като орехи, смлени и скрити в шоколадови складки биха могли да направят подобна поразия.
- Тя не ни даде нищо. Тя не ни носи закуски като теб. Бяхме умрели от глад! Татко побесня, като получих пристъпа.
- Не побеснял, а разтревожен. Той знае, че вината не е твоя. Сега вече добре ли се чувстваш?
- Е, всъщност не съм гладна. А ти къде си?
- Трябва да се храниш, скъпа. Ако си уплашена, яж чисти неща като банани и яйца. И пуйка. Замразила съм торбички с пуешко. Кажи на татко да ги извади от фризера.
- Къде си?
Един път можех да не обърна внимание на въпроса й, но не и след като ми го зададе втори път. Аз обаче познавах Кикит достатъчно добре, за да знам, че със съвсем малко помощ сама ще попълни празнините.
- Къде мислиш, че съм?
- Татко каза, че си в Санта Фе, но ние му казахме, че там нямаш магазин, затова той каза, че сега си отваряла. - Чух гласа на Елизабет, в резултат на което дъщеря ми очевидно се обърна и рече: - Но аз искам да говоря с мама. Не мога ли да си поговоря с нея още малко, само съвсем малко?
- Кикит? - побързах да попитам аз, преди Елизабет да бе взела телефона. - Този път сърбя ли те?
- Да. Трябва ми подърак за партито на Стейси. Кога ще се прибираш, мамо?
- Все още не знам. Гърдите ти добре ли са?
- Да. Татко остана с мен целия ден, през който не ходих на училище.
Това поне беше нещо. Денис обикновено не се застояваше вкъщи, когато децата бяха болни. Обясняваше го с това, че не искал да се пречка.
- Как върви училището, скъпа?
- Добре. Още не съм чела доклада си за пеперудите, тъй като докладът на Сами Хейс за звездите беше много дълъг и той го чете на два пъти, така че аз ще прочета моя утре. Джони иска да говори. Той получи шестица на контролното по математика. - Гласът се обърна встрани и се провикна: - Нямам голяма уста, а и тя знае, че винаги получаваш шестици по математика... Не, искам да говоря още, не съм свършила...
- Здравей, мамо - обади се Джони и гърлото ми се сви отново.
Преглътнах с усилие, притиснах кърпичката до очите си.
- Здравей. Поздравления. Още една шестица? Това е страхотно! Кога ви върна контролното миз Андърс?
- Вчера. Щях да ти се обадя снощи, но татко каза, че клетъчният ти телефон не работел и не знаел в кой хотел си. Защо не ни позвъни?
Искаше ми се да отговоря честно, но не знаех как можех да го сторя. Мразех Денис, задето ме караше да лъжа.
- Беше прекалено късно. Има разлика в часовите пояси.
- Как изглежда Санта Фе?
Никога в живота си не бях ходила в Санта Фе... но същото важеше и за Джони.
- О, приятно - отвърнах аз. - Топло. Сухо. Свърши ли си книгата за Пол Ревиър?
- Да. От училище ще организират пътуване до Бостън, за да видим църквата край брега. Някой трябва да подпише разрешителното ми за пътуването. Трябва да го върна утре.
- Татко ще го подпише.
- Но аз трябва да занеса шест долара и осемдесет и пет цента за автобуса.
- Татко ще ти даде парите.
- Трябва да занесем точно пари. А той никога няма дребни.
- Баба ти има. Тя ще ти даде. Баба ти приготви ли вече вечерята?
- Не. Ходихме в италианския ресторант. Ти добре ли си? Гласът ти звучи така, сякаш си настинала.
Сълзите създават такова впечатление.
- Не съм настинала. Просто с Кикит ми липсвате много.
- Кога се прибираш?
- Все още не знам. Ще ви съобщя веднага, щом разбера.
- Ето ти баба.
- Обичам те, Джони - побързах да кажа аз, преди да е предал слушалката на свекърва ми.
- Здравей, Клеър. Как си? Изпусна една хубава вечеря. Децата ядоха пица, а ние с Хауърд си поръчахме спагети. "Бертручи" е верига от ресторанти в национален мащаб, струва ми се. Виждала ли си от тях в Санта Фе? Късмет имаш, че си там. Всички мои познати, които са ходили там, казват, че е много хубаво. Не може да съществува по-добро място за отваряне на магазин.
- Клеър? - чу се гласът на Хауард. - Аз съм в бърлогата си, Клеър. Елизабет, затвори телефона.
- Ей сега. О, Боже. - Отзад се чу някаква гюрултия. - Чакай, чакай, чакай.
- Снощи пяхме - прозвуча отново гласът на Кикит, - "Джеремая беше голяма жаба" и татко беше толкова смешен, като квакаше, само че не беше същото без теб. Липсваш ми, мамо. Кога се прибираш?
Дишането ми отново стана неравно. Пеенето беше характерно за семейство Рафаел. С Денис бяхме пяли една година в акапелната група в колежа, когато той беше последна, а аз - първа година. Бяхме се запознали покрай пеенето, срещахме се пак покрай него. Едни от най-ранните спомени на децата бяха свързани с нашето пеене. По време на лягане, в колата, през ваканциите - това бе прекрасно средство за постигане на хармония, за сближаване, без да бъдат нужни думи. Когато децата бяха съвсем малки, една успокояваща песен почти винаги вършеше чудеса. Те придобиваха все по-голямо значение, тъй като с годините Кикит и Джони също започнаха да се присъединяват към нас. И двамата обичаха да пеят. И двамата бяха музикални. Джони бе достигнал стадия, когато искаше гласът му да стане по-нисък - страхотно преживяване беше да го наблюдава човек как допира брадичка в гърдите си и бърчи вежди - така че понякога хармонята страдаше. Въпреки това съвместното пеене бе сред най-хубавите и незабравими мигове в семейството.
Напоследък не го правехме толкова често, както преди. Или Денис го нямаше, или аз не си бях мкъщи, или някое от децата беше навън. Понякога трима импровизираха в отсъствието на четвъртия. Но това бе по-различно. Този път Денис беше пял с децата със съзнанието, че се готви да изрита майка им от къщата.
Кога щях да се прибера? Така ми се искаше да знам.
- При първа възможност, скъпа. Ще ви се обадя пак, о'кей, миличка?
- Обичам те, мамо.
Болката беше непоносима. Сълзите потекоха отново. Сама не знам как не се издадох пред нея.
- Аз също те обичам, миличка.
Броуди спря да бърше врата си с хавлията, за да докосне лицето ми. Изглеждаше така измъчен, както се чувствах аз.
Елизабет се върна отново.
- Пожелавам ти приятно и ползотворно пътуване, Клеър. Да, Джони, имам дребни. Имам всякакви дребни. Хайде, сам ще ги преброиш. Пази се, Клеър.
Чу се щракане, последвано от лекото дишане на Хауърд. Очевидно се беше погрижил децата да не го чуват.
- Добре ли си? - попита той.
- Не, не съм - изплаках аз; беше ми нужа цяла минута, докато дойда на себе си. - Това ме поболя. Имаш ли представа какво става?
- Денис иска развод.
- Каза ли ти за съдебното нареждане за напускането на къщата?
Настъпи пауза, последвана от неохотно:
- Да. Слушай, Клеър, методът му не ми допада, но Денис си е такъв, когато си науми нещо. Хвърля се с главата напред.
- Да. Наблюдавала съм как го прави и как се проваля. Този път залогът е много висок. Притеснявам се за децата. - Разговорът с тях обаче ме поуспокои. Те звучаха съвсем нормално. Добре, че се бях обадила. - Кикит ми се струва напълно добре. Притеснена ли е още?
- Малко, но ти ни познаваш двамата с Елизабет. Никога не сме имали нищо против това.
- Добре ли спи?
- Денис казва, че спала добре.
- Те имат ли представа за онова, което е предприел?
- Не.
- Подозират ли нещо?
- Не. Това поне го направи добре, не мога да отрека. Изчаква съдебното заседание в понеделник, за да им каже. Надявам се, че дотогава ще поомекне, но адвокатът му ми се струва доста неумолим.
- Кой е неговия адвокат? - Тъй като Хауард не отговори, аз додадох: - Тези работи не са тайна. Някой е стоял в съда до Денис и е убедил съдията да напише въпросното нареждане. Моят адвокат ще разбере кой е там само с едно обаждане. Няма да ми кажеш нещо, което да не мога да науча така или иначе.
- Артър Хаубър - измънка той, а след това усили глас. - Денис трябва да пристигне всеки момент, затова ще затворя. Ще се ядоса, ако реши, че ти издавам разни неща.
- Но не си ли съгласен с мен, че това е истинска лудост?
- Не ме поставяй между чука и наковалнята. Не ме карай да вземам страна.
- Ще поговориш ли поне с него?
- Вече го направих. Той твърди, че постъпва по възможно най-правилния начин. Не иска да отстъпи и на йота.
- Но как може да иска попечителството над децата? Никога не е бил особено всеотдаен баща. Винаги е имало прекалено много други неща, които предпочиташе да прави. Има ли изобщо представа колко ще му ограничи свободното време истинското бащинство? Или разчита вие с Елизабет да го отменяте постоянно? Къде е той сега? Ако е излязъл от къщи веднага след мен, трябваше да бъде при децата си още преди два часа. - Свекър ми не отговори. Вече по-неуверено, додадох: - Каза ли ти какви са обвиненията срещу мен? Изброи ли престъпленията ми?
- Клеър.
- Те не са верни, Хауърд. Ти ме познаваш. Аз обожавам децата си.
- На теб не ти е лесно, с всички допълнителни тревоги около майка ти.
- Не. Аз се справям. Денис е този, който не успява да се справи. Той трябваше да дойде с нас в Кливланд. Можеше да го направи, ако иска. Или може би това е била последната му ваканцийка, преди да се превърне във всеотдаен баща? Той е планирал всичко това. Трябва да го е планирал от известно време. - Поех си бързо въздух, затворих очи. - Каза ли ти обвиненията си във връзка с Броуди.
Настъпи пауза, последвана от тихо:
- Да.
Изглежда трябваше да привикна с това. Толкова интимна тема, толкова лично обвинение. Съпругът ми беше казал на адвоката, който бе казал на съдията. Беше казал на родителите си и един Бог знае още на кого. Чувствах се предадена и ядосана.
- И ти повярва ли му? Ти познаваш Броуди - възкликнах аз, като хвърлих поглед към онзи, за когото говорехме. Той се беше подпрял на мивката и кръстосал ръце пред гърдите си. Изражението му издаваше същия гняв, същото чувство, че е предаден. - Той прекарва празниците с нас като член на семейството. Нима наистина мислиш, че е способен да кръшка със съпругата на своя партньор?
- Двамата с Денис не са партньори вече от пет години.
- Между нас с Броуди не е имало никога, абсолютно никога нещо сексуално - заявих аз и сведох отново очи. Изпитвах смущение както заради Броуди, така и заради мен самата. - Денис греши. Всичко е само в неговото въобръжение, в собствената му несигурност, ревност или каквото и да е там друго.
- Трябва да затварям, Клеър.
- Кога ще се върнат у нас децата?
- Нямам представа.
- Ще спят ли у нас през уикенда?
- Клеър.
- Просто се мъча да се справя с положението, Хауърд. Не знам какво да сторя. Не искам да пострадат, те са толкова невинни. Не желая Денис да им наговори лъжи. Не искам да опита да ги настрои срещу мен. Ако има нещо против мен, трябва да се разправя за това с мен и да остави децата на мира. Те не са пионки.
- Той го знае.
- Някои думи, веднъж изговорени, не могат да бъдат забравени. Нито взети назад. Стореното зло няма да може да се поправи. Грижи се за децата ми вместо мен, Хауърд! - рекох умолително аз. - Погрижи се Денис да разбере колко уязвими са те. Каже ли веднъж нещо погрешно, не може да върне нещата назад.
- Той ги обича, Клеър.
Е, да, предполагаше се, че обича и мен. Не го ли беше заявил само преди месец на рождения ми ден? Беше ми поднесъл увито в луксозна хартия пакетче. След като я развих, вътре открих друга увита кутийка, а в нея - трета. В нея имаше обици от художник, когото обожавах. Бях трогната от вниманието, което бе вложил в този подарък. И наистина бе казал: "Обичам те."
Какво в такъв случай значеха за него тези думи?
Прекарах нощта у Броуди. Това ми се стори единственото разумно нещо; беше късно, а аз бях притеснена. Броуди беше най-добрият ми приятел. Знаеше колко се тревожех за децата и колко ме измъчваше раздялата с тях. С него можех да правя каквото си искам, да излея мъката си, да викам или да мълча. Направих и двете. Той ме накара да ям от неговото пиле по бургундски и да си взема една гореща вана. И дори приготви леглото в стаята на Джой за мен.
На сутринта настоя да ме закара в Бостън за срещата с Кармен и аз отново не спорих с него. На онова място в мен, където досега се бяха намирали домът и семейството ми, бе зейнала дупка. Чувствах се празна и изнемощяла, слаба, уплашена. Не съм сигурна, че щях да се справя, ако Броуди не ме държеше за ръката. Бях му безкрайно благодарна, че беше до мен.
Но не и Кармен Нико.

Човек Брой мнения : 47

ЧЕТИРИ

Кантората на Кармен беше на четвъртия етаж в каменна сграда, чиято фасада бе почерняла от градската мръсотия. Асансьорът беше стар и странен - със стоманени пръчки, които дрънчаха при потеглянето, при изкачването и при спирането - но офисът имаше много по-съвременен вид. Приемната беше безупречна, както се полагаше в този ранен сутрешен час - спретнато подредените списания до телефона, поставен върху полирана дъбова масичка, два стола и тапицирано канапенце, секретарско бюро в тон с масичката за кафе, гравюри в подбрани с много вкус рамки, следи от прахосмукачка по килима.
Нямаше нищо помпозно и натруфено, прекалено и смущаващо както в приемната на Лойд Ъшър. Тази тук беше привлекателна и земна. Цветовете бяха топли - зелено, прасковено и кафяво - очевидно предназначени да успокояват, въпреки, че това бе доста непосилна задача. Лично аз се съмнявах, че щях да се почувствам добре, докато не бъда отново с децата си, съмнявах се, че ще мога да си поема въздух с пълни гърди, докато не разбера какво бе замислил Денис. От чакалнята на Кармен Нико обаче лъхаше мекота, която ми даде надежда.
Самата адвокатка беше пряма, излъчваше топлота, а липсата на естествена красота се компенсираше от приятното й излъчване. Висока, тъмнокоса, смугла, тя носеше мек, светлосив костюм, а единствените бижута бяха малките златни обички на ушите й. Приветства ме с открита усмивка и ръкостискане, а Броуди - с едно криво "Здравей, красавецо" и леко докосване на устните си до едната му буза. Без да губи нито миг, тя го подкани с жест да се разположи на канапенцето, уви ръка около лакътя ми и ме поведе по някакъв къс коридор към своя кабинет.
Вместо да остави бюрото помежду ни, както бе сторил Лойд Ъшър, тя взе празна папка, седна на стола, който беше леко встрани пред мен и я постави в скута си.
Наблюдавах лицето й, докато четеше съдебното нареждане. Каквото и да твърдеше Броузи за тази жена, ако тя ме подложеше на същото изпитание като Ъшър, просто щях да стана и да си тръгна. Бях прекалено уморена, прекалено уплашена, а раните ми - прекалено пресни, за да понеса още една подобна атака.
Да. Истината беше, че бях прекалено уморена, прекалено уплашена и със съвсем пресни рани, за да ходя където и да било другаде, ако нещата с Кармен Нико не се развиеха така, както желаех, така че перченето ми не струваше и пет пари. Приготвих се да приема реакцията й, каквато и да беше тя.
Но тя просто кимна, когато приключи с четенето, и рече:
- Това е стандартно нареждане - и го постави върху бюрото.
Свали капачката на писалката си и - меко, със симпатия - ме помоли да й разкажа какво се бе случило предишния ден. Записваше си докато говорех, задаваше въпроси, когато пропусках някоя подробност, накрая се върна отново към началото, очевидно решила да узнае в най-големи подробности всичко за прибирането ми у дома.
- Значи съпругът ви е знаел кога да ви очаква.
- Плюс-минус петнайсетина минути. Знаеше номера на полета ми и му се бях заклела, че ще се прибера именно с него.
Наистина беше много настоятелен. Какво си бях помислила по този повод? Че не е имал търпение да ме види? Може би. По-скоро обаче смятах, че му беше писнало да се разправя с децата. Колко глупаво от моя страна, че не бях отгатнала истината.
- В интервала, в който отворихте входната врата и появата му от кабинета, имал ли е достатъчно време, за да извика човека, който ви е връчил съдебното нареждане?
- Да. Особено ако е видял пристигането на колата. Освен това трябваше да платя и да извадя куфарите си от багажника.
- Разкажете ми за полицая, който дойде. Какво му каза Денис по телефона?
- Съвсем малко, но... не съм напълно сигурна. - Нещата, които се бяха случили докато бях най-смутена и объркана, бяха доста объркани в съзнанието ми. - Аз спорех с него. "Нека някой да дойде веднага тук." Това е единственото, което си спомням да е казвал.
- Но дойде само един полицай. Джак Мълрой. Той позвъни на вратата и изчака търпеливо Денис да му отвори. Беше ли извадил пистолет?
- Мили Боже, не. - Трябваше да мине цяла минута, преди да осъзная накъде биеше. Гласът ми изтъня с цяла октава. - Мислите, че Денис ги е бил информирал предварително?
- Възможно е. Дори напълно вероятно. Те познават семейството ви. Знаят, че при вас няма такива неща, като домашно насилие. Така че нормалната реакция на "Нека някой да дойде веднага тук" би било да се предположи, че или дъщеря ви е получила алергичен пристъп, или някой е нахлул в дома ви, или ви е нападнал. Но те не са изпратили линейка и или група за бързо реагиране. Изпратили само един човек, мирен човек, когото сте познавали и са предполагали, че ще се вслушате в неговите думи.
Унизена, потърках горната част на гърдите си, струваше ми се, че горя. Погледнах безпомощно към тавана.
- Тръгнах само преди две седмици, като мислех, че Денис ме обича. А сега разбирам, че е говорил с полицията. Че им е казал за съдебното нареждане. Казал им е, че сигурно ще направя сцена. - Но всичко това наистина изглеждаше напълно вероятно, като се има предвид реакцията на полицията. - Защо е сторил това?
- За да направи така, че да изглеждате зле в очите на другите - предположи Кармен. Гласът й беше гърлен, но мек, поведението - спокойно. - Трябва да разберем дали това, което иска наистина, са децата или нещо друго. Но първо трябва да оспорим неговите аргументи. - Писалката й начерта хоризонтална линия върху страницата. - О'кей. Повторете ми отново примерите, които той цитира като доказателство, че не сте достатъчно отговорна майка.
Изпълних желанието й и дадох контрааргументи срещу всеки. Когато свърших, попитах:
- Как е възможно съдията да вземе решение, след като е изслушал само една от страните?
- Правят го непрекъснато - отвърна младата жена. - Моята задача е да направя така, че да чуе и другата страна. - Разгърна бележника си на една от по-предните страници. - Какво ще кажете за противоалергичното лекарство?
Опитвах се да намеря отговора на този въпрос откакто бях научила какво се бе случило с Кикит.
- Не ходим никъде без лекарството. Освен това, спазваме задължителните за всяко семейство с тежък алергичен проблем правила - изчитаме съставките на всяко нещо, което се приема през устата, пазаруваме в магазини за диетично и здравословно хранене, купуваме тестени изделия само от определени хлебарници. Тя дори носи малка гривна за предупреждаване на "Бърза помощ" и макар да не го прави охотно, аз настоявам. Не може да яде стриди, раци, миди, ядки и кервиз. Ядките са най-големият проблем. Ако са смлени, няма как да се разбере, че са в храната. Затова винаги вземаме и лекарството. Имаме "Епипен" за инжектиране на "Епинефрин" и антихистамин за приемане през устата. Слагам ги в ръчния багаж за всеки случай, ако хапне нещо в самолета. Тя винаги си носи своя храна, но въпреки това предпочитам да не рискувам. Пристъпът я поваля много бързо. Гърлото й може да се подуе и запуши само за двайсет минути. Сума ти време обяснявах на стюардесата какво да прави. Казах й къде се намира лекарството. Абсолютно съм сигурна, че го сложих в багажа й, Кармен. Няма как да не съм го направила. Освен това, ако не го бях направила, сестра ми Рона щеше да го намери. То стоеше в хладилника й. Това стана преди седмица и половина. Когато на връщане се отбих отново в Кливланд, отседнах в апартамента на майка си, но се виждах всеки ден със сестра си, а тя не спомена нищо за лекарството. Не би го изхвърлила. Тя знае за алергията на Кикит. Виждала е как получава пристъп. И я обожава. Освен това ясно си спомням как го сложих в багажа й. Спомням си го.
- Кой е разопаковал багажа?
- Денис. - Но това би означавало, че умишлено е изложил на риск живота на дъщеря ни. Не можех дори да си го помисля. - Може да го е направила Кикит. Може би го е захвърлила някъде без да забележи. Винаги имам резервно лекарство, но Денис е от онези мъже, които не знаят къде се намира дори млякото. После възниква проблемът за това, какво е яла. Не е от готвеното, което им оставих, това е сигурно. Добре, и така да е. Защо не ми се обади, след като детето получи пристъп? Можеше да се свърже с мен. Всички, които са поискали, са го направили.
- Което ни води до Броуди - заяви Кармен. - Колко често разговаряхте с него, докато ви нямаше?
- Всеки ден. Толкова често, колкото говорех и с децата... или поне се опитвах, но накрая не можах да се свържа. Непрекъснато ми отговаряше телефонният секретар.
- Това не ви ли притесни?
Бях си задавала същия въпрос, заедно с много други, докато се мъчех да погледна от различни ъгли през часовете, които бях прекарала будна в леглото на Джой. Бях ли се притеснила?
- Честно казано, не. Кикит и Джони бяха с баща си. Вярвах, че той ще ми се обади, ако има някакъв проблем. Все пак не може да се каже, че бе изминала цяла седмица, без да се чуем. Става въпрос само за два дена. Освен това при едно от предишните си пътувания, когато не успях да се свържа с тях, се обадих на родителите на Денис и той направо побесня. Каза, че съм го била изложила. Че съм го обидила. Каза, че е напълно способен да се грижи за собствените си деца. Затова се научих да не се тревожа.
- Но все пак разговаряхте с Броуди.
- С Броуди ни свързва общ бизнес.
- И разговаряхте за бизнес. - Настоятелността й можеше да прозвучи обвинително, ако не усещах извинителния й тон. - Ако съпругът ви е поискал да запишат разговорите ви, той знае колко дълго сте разговаряли.
- Разговаряхме дълго - отвърнах аз, тъй като беше глупаво да крия, - и не само по работа. Положението на майка ми се влошава от ден на ден и това ме измъчва. Денис мрази да ме вижда притеснена, или когато няма отговор. Смята, че му задавам умишлено въпроси, на които да не може да отговори, но не е така. По дяволите, кой и какво може да отвърне на смъртта? Можем просто да облекчим донякъде страховете и мъката си. Нужно ми е да споделя с някого. Броуди ми дава тази възможност.
- Обичате ли го?
- Броуди ли? Че кой не го обича?
- Но никога не сте имали сексуални връзка?
- Никога.
- Някаква близост?
- Никога не сме се целували дори по устните. Контактите ни са напълно приятелски. Никога не е имало нещо неприлично. Денис прави прибързани заключения. Той няма абсолютно никакви доказателства, че сме имали някаква връзка. Проблемът е там, - повиших глас аз, чувствайки безсилието си, - че няма как докажа невинността си. С Броуди сме имали безрбой възможности. - Изсмях се с горчива ирония. - Ако искахме, можехме да го направим и Денис също нямаше как да го докаже. С Броуди сме бизнес партньори. Пътуваме много заедно. Вземаме си отделни стаи, понякога апартаменти с две легла - толкова е лесно, ако искахме да спим заедно - но никога не сме го правили и никога не сме виждали нищо нередно в това да спим в един апартамент, тъй като Броуди е семеен приятел, а е бил и приятел на Денис, преди да стане и мой.
- Значи отрекохте обвиненията. Какво отговори на това съпругът ви?
- Мисли, че е прав. Смята, че съдебното нареждане го доказва.
- А по времето, когато се е случвало всяко едно от обвиненията? Как реагира той например, когато си дадохте сметка, че сте пропуснали родителската среща?
Сега, като се върнах назад във времето, си спомних, че се бях почувствала ужасно. А какво бе казал Денис тогава?
- Не беше особено разстроен. Щях да запомня, ако беше другояче. Не го вълнуваше особено, че бях изпуснала още една среща, тъй като тогава пък беше на риболов - във Върмонт, струва ми се. Мога да проверя.
Календарът му беше на компютъра, така че беше леснодостъпен.
- Обвинявал ли ви е някога преди вчерашния ден, че не сте отговорна като майка?
- Не.
- Заявавал ли е някога, освен вчера - Кармен прелисти няколко страници, - че се намирате в състояние на "личностна криза"?
- Не, и трябва да ви кажа, че не е измислил сам този термин. Той не си пада по популярната психология. Бизнестерминология - да, но не и психоаналитична. Някой друг му е помогнал. Адвокатът му е Артър Хаубър. Може ли той да го е направил?
Кармен се намръщи.
- Предполагам.
Посочих към съдебното нареждане, което лежеше почти на ръба на бюрото й.
- Може ли той да стои зад цялата работа? Това е толкова внезапна стъпка. Крайна мярка. Денис твърди, че е споменавал на три пъти за раздяла, но никога не е стигал по-далеч от стадия на споменаването. А тези неща ги прави често - казва нещо, за да ме ядоса, например да продам бизнеса си или нещо от този род - но не го мисли сериозно. А ако в този случай го е мислел, можеше да бъде по-настоятелен, или да предложи да се видим с психоаналитик, или дори да се изнесе. Можеше да ми каже, че се среща с адвокат. Боже мой, та те са изфабрикували цял случай срещу мен, без дори да подозирам нещо. - В този момент ме връхлетя нова мисъл. Отхвърлих я, но тя се върна настойчиво. - Ако исках да бъда цинична, можех да кажа, че ме е натопил.
Очаквах Кармен да ми каже, че ме обзема параноя, но тя рече:
- Можехте.
- Боже мили.
- Какво ви накара да го предположите?
"Дреболиите" внезапно придобиха смисъл. О, да, доказателствата бяха косвени. Но ако косвените доказателства бяха достатъчни за един съдия, то тогава бяха достатъчни и за мен.
- Като миризмата в кухнята на сутринта преди да замина за Кливланд. Той направи истински проблем от нея, а след това извади изгнила половин глава лук от едно от шкафчетата, където бе най-малко вероятно да бъде, сякаш знаеше къде да я търси. И объркването с поръчаната кола, която трябваше да ме закара до Логан. Аз я поръчах. Някой анулирал поръчката. - В този момент ме осени нова мисъл. - И той съвсем на място "не можеше" да ни закара, тъй като знаеше, че в такъв случай ще го направи Броуди, което щеше да му даде още един коз срещу нас. Колкото до объркването около връщането на Джони и Кикит от Кливланд, Денис казва, че съм му дала погрешна информация. Може би съм му казала каквото трябва, а той го е разбрал погрешно. Освен това сега си обяснявам факта, че не беше толкова зле настроен при тръгването ми, както обикновено. Обикновено започва да се заяжда - за децата, за къщата, за какво ли не, и не се отказва, докато не се убеди, че ме е разстроил. Този път обаче нямаше подобна сцена. Той като че ли нямаше търпение да замина. Очевидно е искал да се заеме с осъществяването на плана си в мое отсъствие. Очевидно не е имал никаква бизнес среща в Бъркшир. Очевидно все пак е можел да дойде с нас да види майка ми, но просто не е искал.
Бях задъхана от вълнение и злоба. В този момент мразех Денис не защото имаше вероятност да е сторил някое от току-що споменатите от мен неща, а защото ме караше да ги мисля. Приятната жена, която бях в продължение на петнайсет години, внезапно се бе превърнала в опърничава особа.
И всичко това дори преди да започна да анализирам пристъпа на Кикит.
Писалката на Кармен драска по хартията в продължение на още няколко минути. След това и тя спря.
Щях да избухна в плач всеки момент.
- Искам си децата. Това е пълен, истински кошмар. Животът ми беше чудесен. Животът на всички ни беше чудесен. Денис никога не е бил всеотдаен баща. И никога не е искал да бъде. Защо тогава прави това сега?
- Вероятно за пари - заяви Кармен.
- Има предостатъчно.
- Той ли ги има, или вие?
- Двамата. Спестяванията ни са в общи сметки. Той има достъп до всичките.
- Кой печели повече?
- Аз.
- Колко повече?
Понечих да кажа "двойно повече", но се сетих за цифрите, които бяхме представили пред данъчните власти през април. Тогава не обърнах особено внимание на това, рядко го правех, когато станеше дума за сравнения. Денис беше много чувствителен. Погледнех ли го не както трябва, настръхваше.
Сега като се сетих за тези цифри, си дадох сметка, че разликата беше по-голяма.
- Миналата година аз спечелих четири пъти повече от него.
- Тази година това съотношение ще се запази ли?
- Не. Разликата ще се увеличи. Той работи по-малко.
- По собствен избор ли?
- Отчасти. Не е необходимо да работи. "УикърУайз" ни дава повече от необходимото, за да живеем добре.
- Коя е другата причина?
Поколебах се. Денис ми беше съпруг. Струваше ми се нередно да злословя по негов адрес пред непознат човек.
След това осъзнах колко е абсурдна тази мисъл, след като той ми бе причинил всичко това.
- Не е особено добър в работата си - заявих аз. - Имаше някои попадения в началото на кариерата си, но икономическите проблеми им сложиха край. Опитва се да възстанови нещата сега, след като пазарът започва да се подобрява, но не успява да постигне старото ниво. Колкото по-отчаяно се опитва, толкова повече страда преценката му.
- И егото ли?
Въздъхнах тежко; това бе достатъчно и без думи.
- И така - рече Кармен, - повтарям. Напълно възможно е да иска пари. Това се случва често в подобни случаи. Бащата използва попечителството върху децата като разменна монета. Съгласява се да й даде правото за настойничество, ако тя се съгласи на по-малка издръжка. Във вашия случай положението е по-различно. Денис ще изтъргува попечителството срещу по-висока издръжка.
- Може да я има - възкликнах аз, тъй като ако това бе наистина единственото му желание, нямаше да има никакъв проблем. Аз не бях алчна. Тъй като бях прекарала детството си в бедност, аз ценях основните ценности повече от лукса. Не давах и пукнат грош за неща като диамантите, спортните коли и ботушите по четиристотин долара, по които си падаше Денис. Радостта, която ми доставяше успехът на "УикърУайз", се дължеше в много по-малка степен на парите, отколкото на личното ми задоволство. - Може да получи колкото пари си иска, това изобщо не ме интересува. Обадете се на адвоката му. Ако цялата тази работа е само заради пари и едно телефонно обаждане може да уреди нещата, обадете се веднага.
- Не е толкова просто, Клеър. Да, ще се обадя на Арт, но ако се надявате нещо да се случи преди понеделник, само се заблуждавате. Когато съдията е издал съдебното нареждане, той е имал предвид показанията на Денис. В съда не е ставало дума за пари, а за способността ви да изпълнявате родителските си задължения.
- Мога да бъда прекрасен родител.
- Ще трябва да защитим това. Трябва да следваме процедурата. Ще трябва да попълним клетвени показания в отговор на направените от Денис обвинения срещу вас. Ще трябва да убедим съдията да анулира както нареждането за попечителството, така и нареждането за освобождаване на жилището.
- Но ако Денис се откаже от обвиненията си...
- Няма да го направи. Не и преди понеделник. Не и преди да се яви в съда. Арт няма да му позволи. Това поставя на карта реномето му като адвокат.
- Мислех, че става дума за онова, което е най-добро за децата.
- Така е, но всичко с времето си.
- Обадете му се. Кажете му, че Денис може да получи сумата, която пожелае, каквато и да е тя.
- Оу! На вас все пак ви е нужно нещо, от което да живеете.
- Имам предостатъчно.
- Ами ако той поиска, да речем, десет милиона?
Изсмях се рязко.
- Не печеля чак толкова.
- Той може да започне да оспорва, че в "УикърУайз" има толкова, че и повече.
- Всичко, което го има или го няма в "УикърУайз", не са пари в брой.
- Това няма да има значение, ако му дадем пълна свобода на действие. Той може да предложи да вземете заем, като гарантирате с вашия бизнес, с къщата или с инвестициите, определени за обучението на децата. О'кей, може пък да не поиска такава солидна сума. Може да поиска месечен чек от двайсет хиляди.
Преглътнах мъчително.
- Не печелим чак толкова.
- Може би не в брой. Но ако пресметнем стойността на къщата, на колите, на дрехите, ако прибавим останалите разходи за храна, забавление и път, необходими да му осигурят начина на живот, с който е свикнал, ако осъзнаете на какъв процент от вашия бизнес има право, защото той е стоял до вас и ви е помагал да го изградите...
- Той не ми е помагал да изградя нищо - провикнах се аз. - "УикърУайз" винаги е стоял встрани; с него се занимавах тогава, когато Денис правеше други неща. Той никога не ми е помогнал. Той дълго време го мислеше за хоби, докато печалбите не започнаха да нарастват, но дори тогава заниманията ми оставаха на втори план. Никога не съм имала към него изисквания, свързани с моята работа, никога не съм настоявала да гощава, да пои или да купува коледни подаръци за хората ми. Аз правех тези неща за неговия бизнес, но той никога не ги е вършил за моя. От самото начало "УикърУайз" си е мое дело, мое творение, плод единствено на упорития ми труд. Той не е негов. Не може да претендира за нищо от него.
- Дайте му свобода на действие и той точно това и ще вземе.
Замълчах. Беше прекалено несправедливо.

Човек Брой мнения : 47

Кармен докосна ръката ми.
- Съжалявам, че бях пряма до грубост, но трябва да разберете, че няма да бъде просто. Малко разводи могат да се похвалят с подобно нещо.
- Развод.
Преглътнах мъчително.
- Натам води всичко. Значи сте предложили да отидете в семейна консултация и той е отказал.
- Казва, че не му били нужни съветници, че сам знае кое е добре за него и кое - не. Може и да е прав. Аз обаче със сигурност не знам, не и след вчерашния ден.
- А вие искате ли развод?
- Бракоразводното дело вече е задействано. Нямам никакъв избор.
- Но искате ли го?
Да, исках развод. Бях разярена на Денис. Не, не исках развод. Денис беше моят съпруг. Освен това ако се разведяхме, децата щяха да страдат. Но при положение, че бях разярена на Денис, те пак щяха да страдат.
Бяхме женени от петнайсет години и бяхме ходили сериозно още три преди това. Бяхме преживели трудни моменти. О, колко трудни! Но и хубави.
- Помня като бях бременна - промълвих с тъжна усмивка на лицето аз. - Денис беше невероятен и двата пъти. Беше толкова внимателен. Букети цветя се появяваха изневиделица. Правеше ми непрестанно снимки, на мен и на корема ми, красиви снимки. Денис се увличаше по фотографията тогава и беше наистина добър. Караше ме да се чувствам обичана, единствена.
Денис можеше да бъде очарователен. И духовит. Когато решеше, можеше да бъде прекрасен компаньон. Да, наистина бяхме преживели много хубави мигове. Нещо повече, исках децата ми да имат това, което аз самата не бях имала. Толкова исках този брак да успее.
- Помислете за това - рече Кармен. - Аз ще се обадя на Арт, за да разбера доколко е сериозен Денис. - Изправи се и разгърна бележника върху бюрото си. - Ще трябва да прекараме няколко часа заедно, за да изготвим показанията под клетва. По-късно ще трябва да ходя в съда. Какво ще кажете за утре, по същото време?
- Чудесно - побързах да отговоря аз. Утре беше събота, почивен ден. Бях благодарна, че е готова да работи. - А децата? Какво да правя?
- Нищо, докато не отидем в съда.
Никога досега не се бе случвало да съм в града и да пропусна някоя от игрите на Джони.
- Много е трудно.
- Знам. Но Денис ще наблюдава всяка ваша стъпка и ще докладва на съдията. По-добре да не му даваме никакъв коз, който може да използва срещу вас. Засега децата мислят, че сте в Санта Фе, така че няма да очакват да ви видят. Обадете им се по телефона. Кажете им, че ще ги видите в понеделник вечерта. Но засега уважете решението на съда.
- Сякаш той ме уважава - възкликнах прочувствено аз. - Няма никаква справедливост в онова, което е направил.
- Вие поне имате адвокат. Стотици жени преминават всяка седмица през съда, като се представят сами, тъй като не могат да си позволят адвокат. И, повярвайте ми, прецакват ги страхотно.
- Като ви слуша човек ще си помисли, че това е полицейска държава. Защо някой трябва да бъде прецакан?
- Защото съдът не е безупречен. Иска ми се да вярвам, че в крайна сметка справедливостта ще възтържествува, макар да съм имала случаи, в които не е ставало така.
Размърдах се неудобно на мястото си.
- А в моя случай ще възтържествува ли?
- В крайна сметка - отвърна Кармен, но отговорът й се забави доста и това се отрази пагубно на крехкото ми самообладание.
- Защо не веднага?
Тя започна да изброява, като вдигаше по един пръст на всяко име:
- Денис Рафаел, Арт Хаубър и Е. Уорън Селуи. Не знам за Денис, но другите двама не са лесни. Арт не е показен тип и определено не е от приказливите, но когато заговори, хората се заслушват. Колкото до съдията, при него се проявяват атавистични белези.
- Атавистични белези ли?
- Той смята, че жените трябва да се държат боси и непрекъснато бременни. Ако питат него, колкото по-покорна е една жена, толкова по-добре.
Внезапно се почувствах безкрайно неудобно и кръстосах крака.
- Следователно фактът, че преуспявам в работата си е бил минус за мен, още преди да е чул останалите обвинения на Денис, така ли?
Кармен кимна.
- Най-вероятно. Втората съпруга на Селуи беше адвокатка. Тя спря да работи, за да роди две деца, но когато те тръгнаха на училище, тя се върна на работа. С Е. Уорън се разведоха наскоро след това. Тя му даде да разбере.
- Как тогава е допуснат в този съд? Няма начин да не е предубеден.
- Това беше политическо назначение. Той е приятелче с последния ни губернатор.
- По дяволите. - Размърдах се отново. - Можем ли да изискаме друг съдия?
- Не и за понеделник. Селуи е издал съдебното нареждане. Той трябва да го преразгледа. Но ние разполагаме със силен аргумент - че съпругът ви е манипулирал събитията така, че да изглеждате безотговорна, макар в действителност да не сте. Ще направим възможно най-доброто от това.
Изправих се. Всичко в мен беше като натегната до крайност пружина. Бях свикнала да действам. А ето, че сега Кармен ми казваше да чакам. Беше ми трудно. Много трудно.
- А ако не се получи? - попитах аз.
Трябва да бе усетила, че губех вяра, защото внезапно се разгорещи.
- Ако от това не се получи нищо, от нещо друго ще се получи. Ще следваме правилата до понеделник, но ако не постигнем анулиране на съдебното нареждане, мога да прибегна до други средства. Във всеки случай в понеделник вечерта ще можете да видите децата.
- Не искам просто да ги видя. Искам да спя в една и съща къща с тях. Искам да спя в моята къща с тях. Ако Денис не може да понася вида ми, тогава да си върви. - Направих физиономия. - И без това е толкова неоправен баща. Не мога да повярвам, че който и да е съдия би му дал правото да бъде настойник на децата.
Кармен ме хвана за раменете. Беше с десетина сантиметра по-висока от мен и трябваше да сведе глава горе-долу пак с толкова, така че очите ни да се озоват на едно ниво.
- Всичко ще бъде наред, Клеър. Ако решението на Селуи не ни удовлетвори, ще обжалваме.
- Но това изисква време!
- Може да е така, но то е във ваша полза. Дайте на Денис достатъчно дълго въже и е много вероятно да се обеси с него - ще се измори от децата, от бащинските задължения. Това си е тежка работа. Нека да го видим как ще се справи с нея.
- Искам си децата.
- Ще ги имате.
- Искам ги в понеделник.
- Тогава да прекараме уикенда в работа. Ще се видим тук утре; донесете и документите, които ще ви поискам. Нужна ми е финансова информация за вашия бизнес и за бизнеса на Денис. Освен това, помислете добре върху това как се изявява съпругът ви като баща. Направете списък на отрицателните му качества. Бъдете подборна - дати, свидетели. Нашият аргумент ще бъде, че Денис ви е представил в невярна светлина и че всъщност сте една изключително внимателна майка със силно развито чувство за отговорност.
- В съда. Пред хората.
- Няма как.
- А ако с Денис успеем да се споразумеем преди понеделник?
- Въпреки това ще трябва да се явим пред Селуи, но процедурата ще се опрости значително. Ще се обадя на Арт, за да разбера къде се намираме. Как мога да се свържа с вас?
Понечих да й дам домашния си телефон, но тогава се сетих, че не можех да се прибера вкъщи. Затова отворих дамската си чанта и затърсих служебна визитка.
- Ще бъда в офиса. А след това - при Броуди.
- Там ли ще спите? - Тъй като не отговорих, тя поклати глава. - Не съм съгласна.
- Използвам стаята на Джой.
- Няма значение. Няма да направи добро впечатление.
- Но кой ще разбере?
- Всеки, който желае. Действайте предпазливо през уикенда, Клеър. Отседнете в хотел.
Искаше ми се да споря. Искаше ми се да се развикам, да излея струпалия се гняв. Искаше ми се да умолявам Кармен, буквално да я умолявам да ми върне децата, в замяна на което щях да й дам много повече от десетте хиляди долара, които бе поискал Лойд Ъшър; не ми пукаше дали щеше да отдели само осем часа за това дело - парите не бяха от значение.
Струва ми се обаче, че тя вече бе разбрала това. Бях казала толкова много неща, макар и не чак с толкова много думи. Освен това бях спорила, бях викала и вече започваше да ми омръзва да слушам собствения си глас да звучи толкова силно. Работата беше там, че не бях свикнала да поверявам собствената си съдба в ръцете на друг човек. Вярвах, че онзи, който иска нещата да бъдат свършени добре, се заема с тях лично. Броуди беше един от малкото хора, на които вярвах повече, отколкото на самата себе си.
А дали вярвах на Кармен Нико? Тя изглеждаше умна и добре осведомена. И опитна. Изглеждаше мила. Изглежда ми влизаше в положението.
Вярвах ли й? Така изглеждаше, поне засега.

- Здравей мамо? Как се чувстваш?
- Клеър. Защо не се обади снощи? Притесних се, че се е случило нещо със самолета.
- Щеше да чуеш, ако беше станало така - отвърнах аз, опитвайки да бъда духовита. - Прибрах се късно. Положението беше неудържимо.
- А аз лежах тук и чаках. Това не е добре за сърцето ми.
Какво можех да кажа? Снощи нямаше как да й се обадя. Едва сега, на връщане от срещата с Кармен, се почувствах достатъчно успокоена, за да го направя.
- Съжалявам, мамо.
- Добре де. Стореното - сторено. Как са децата?
- Чудесно. - Така каза Елизабет, с която бях говорила само преди три минути.
- Както разбирам, Денис се е справил много добре в твое отсъствие.
О, да.
- Точно така. По-добре ли се чувстваш?
- Какво... каза? Не мога да чуя. Нещо... с връзката.
- Току-що минах през един тунел. - По-силно. - Току-що минах през един тунел. Така. Сега по-добре ли е?
- В колата ли си?
- Да.
- Къде отиваш?
- Имам среща в Бостън. На път към офиса съм.
- Струва ми се, че си уморена.
Уморена беше слабо казано. Исках да я запозная с истинското полжение, но не можех.
- Прибирането вкъщи след толкова дълго отсъствие е винаги уморително. Нещата са се натрупали.
- Кога ще дойдеш пак да ме видиш?
- Не знам.
- Чувствам се по-добре, когато си тук.
- Знам. Но аз отсъствах от къщи две седмици. Трябва да си поема въздух и да пооправя положението, преди да хукна отново към летището. Рона идвала ли е днес?
Отговорът на Кони бе прекъснат от статичен шум.
- Връзката се разпада, мамо. По-добре да свършваме.
- Ще ми се обадиш ли по-късно?
- Ще опитам. Ако не днес, то тогава утре.
- Какво ще правиш по-късно днес?
- Ще... какво ли не...
Толкова ми се искаше да й кажа, да чуя и друг глас да ми казва, че Денис е постъпил много лошо. Но не можех.
- По-добре прекъсвай, Клеър. Връзката е ужасна.
- Ще ти се обадя скоро. О'кей?
- О'кей. Чао, скъпа.

ПЕТ

Думата "уикър" означава "плетен". Постепенно обаче хората започват да я употребяват като съществително име, обхващащо предмети от преплетени гъвкави вейки и върбови клонки. Наричат ги още и камъшитови предмети. Според народното творчество първият камъшитов стол бил създаден отдавна, когато един от древните шумери се връщал от пазар и, тъй като се уморил много, просто обърнал кошницата си и седнал отгоре й.
Плетеният стол, който събуди любовта ми към тези изделия, се различаваше много от своя първи, примитивен първообраз. Това бе един люлеещ се стол от моето детство, който стоеше на верадната на съседната къща. Семейството, което я обитаваше, бе едно от малкото, запазили целостта си. Останалите, в това число и моето, бяха изгубили един или повече членове в резултат на болест или злополука, от войната, при развод или наложена по икономически причини раздяла. Те бяха бедни като всички нас, но по-щастливи. От тази веранда се носеше смях почти всяка лятна вечер. Там се раздаваха повече целувки, повече усмивки и насред всичко това стоеше люлеещият се стол. Той излъчваше деликатност, безгрижие и сила. Сега, когато се върна в спомените си назад вече като зряла жена, виждам, че това семейство също имаше своите проблеми. Въпреки това запечатаните в съзнанието ми картини остават непроменени. Онзи стар плетен люлеещ се стол се бе превърнал за мен в синоним на радостта от живота.
Докато учех вътрешна архитектура и дизайн в колежа, слабостта ми към плетените мебели придоби нови измерения. Тяхната примитивност ме интригуваше; бяха изминали хиляди години от деня, в който бебето Моисей бе поставено в голяма камъшитова кошница и пуснато да плува по Нил, а техниката на изработката им оставаше същата. Знам, че плетените изделия бяха дошли в Америка заедно с първите заселници и че в края на XIX и началото на XX век са били много популярни. Знаех също, че за известно време бяха излезли от мода и признавах, че това беше част от късмета ми. По времето, по което започнах да развивам бизнеса си, човек можеше да се сдобие с невероятни находки от старите тавани, от пазарите за стоки втора употреба и при продажбите на недвижимо имущество. Открих едно-две неща дори в градския приют. Бях прекарала много уикенди както преди, така и след сватбата си, в търсене на стари плетени мебели за моите клиенти.
Дооформянето на тези стари изделия ми се отдаваше от само себе си и това бе особено ценно, тъй като не можех да намеря майстор, който да се справя добре с тази задача. Аз имах търпение и бях изучила добре това изкуство. С времето се научих да заплитам отново скъсаните места, да заменям счупените дървени основи и да затягам винтовете. И да оцветявам мебелите. О, как само ги оцветявах! Това изискваше най-голямо търпение; трябваше да движа безброй пъти четката напред-назад, около всяка нишка, а в повечето случаи се налагаше да боядисвам втори и дори трети път. В началото не вземах почти никакви пари за тази работа. Често се случваше да изнамеря подхождащи си плетени мебели - стол, канапенце, табуретка за краката - на някой търг, а след това да ги поправя и довърша заради радостта от самия процес.
Радостта никога не намаляваше. През годините, през които закупувах мебели за една национална верига и вече не съветвах отделни купувачи, отдавах свободното си време на купуване и оправяне на стари мебели, а след това ги продавах на консигнация. Когато се омъжих за Денис, светът изведнъж като че ли отвори широко вратите си за мен и аз получих достъп към обширния таван на родителите му. Сега вече можех да избирам на воля плетени стари мебели. Когато с Денис най-сетне си купихме собствена къща, аз я напълних с откритията си.
А плетените мебели допадаха ли на Денис? Никога не ми беше казвал. Само твърдеше, че винаги знае къде да ме намери, когато не съм в настроение. Работата с камъшитените изделия беше истинска терапия за мен.
И това беше все още вярно. "УикърУайз" ми доставяше удоволствие, но доизкусуряването на мебелите бе радост за мен. Разполагането на седалището на фирмата в гаража на Броуди, а не на нашия таван, имаше своето скрито предимство, тъй като въпросният гараж беше огромно помещение, предназначено някога за екипажите, достатъчно голямо за цяла поредица от офиси и работилница, и то работилница - мечта. Тя разполагаше с великолепно естествено осветление, най-съвременна климатична инсталация, работни тезгяси, високи табуретки, шкафове за съхраняване на стоката и инструментариума и много свободно пространство. Използвах всяка свободна минутка, за да работя там. През последните години обаче, като се имат предвид ангажиментите около децата и разрастването на "УикърУайз, те се бяха превърнали в лукс.
Аз обаче продължавах да търся "съкровища" и да ги мъкна тук; мястото поне беше достатъчно, тъй като огромният гараж на Броуди имаше също така и обширно таванско помещение. Аз го пълнех с предметите, които откривах по време на пътуванията си и ги реставрирах един по един. Понякога правех това за някой клиент, който се нуждаеше от някаква определена мебел, друг път - за собствено удоволствие.
Това беше един от тези случаи.
Щом се върнах от Бостън, закарах багажа си в един хотел. Направих го веднага, като се преструвах пред самата себе си, че съм дошла по работа в чужд град. Това бе отричане на фактите, но знаех, че ако си позволя да мисля за действителното положение - да ходя в хотел в собствения си град - щях да се разпадна. Почувствах се по-добре, когато пристигнах в офиса.
Анджела, нашата секретарка, която говореше по телефона, когато влязох, ми махна за поздрав, посочи към слушалката и изрече беззвучно, само с устни, името на търговския представител на един от най-големите ни доставчици. Аз отвърнах, все така беззвучно, едно "не" и побързах да вляза във вътрешната стая, която бе кабинетът на двама ни с Броуди. След минути другата ни секретарка, Вики, подаде глава през вратата, за да ме приветства с "добре дошла".
Анджела работеше с нас от три години, Вики - от пет. И двете наближаваха трийсетте и макар да не бяхме близки приятелки, и двете познаваха Денис и децата.
Не споменах и дума за случилото се. Така или иначе в крайна сметка щяха да научат за развода. Предпочитах обаче да не узнаят за съдебното нареждане.
Вики постоя на вратата в продължение на няколко минути, като ме разпитваше за пътуването, след което се върна пред компютъра си. Тъй като Броуди бе отишъл да се срещне с графика, който правеше рекламите ни, аз се озовах сама в стаята.
Изпитвах отчаяна нужда да направя нещо, за да променя ужасната ситуация, в която се намирах. Казах на Анджела, че не желая никой да ме притеснява и набрах номера на офиса на Денис. Той държеше малък апартамент в луксозна сграда на другия край на града. Отговори ми секретарката му.
- Здравей, Джени, аз съм - рекох аз, както бях правила стотици пъти преди това. - Мъжът ми там ли е?
Настъпи тишина, последвана от припряно:
- Ъъъ, не съм сигурна. Нека да проверя...
- Спешно е. Моля те, свържи ме.
- Да, Клеър - обади се съпургът ми.
- Трябва да поговорим.
- Адвокатът ми каза да не го правя.
- Моята адвокатка вероятно би ме посъветвата същото, но става въпрос за нещо, което засяга само двама ни. Трябва да изясним нещата помежду си. Денис, трябва да видя децата.
- Не.
- Аз не представлявам заплаха за тях. Знаеш го добре.
- Няма да разговарям с теб за това.
- Но ти постигна целта си - промълвих умолително аз. - Както виждаш, вече не се съпротивлявам. Ти искаш раздяла. О'кей тогава.
- Искам нещо повече от раздяла.
- Добре. Можем да го обсъдим. Не е нужно да намесваме адвокати или съдии.
- Те вече са намесени.
- Но ние можем да сложим край на това. Можем да им кажем, че ще се оправим сами. Можем да уредим нещата помежду си, Денис. Винаги сме го правили преди.
- Вярно.
- Сега вече ще те изслушам. Наистина.
Последва кратко мълчание, а след това твърдо:
- Сега ще затворя, Клеър. Адвокатът ми е Арт Хаубър. Кажи на твоята адвокатка да му се обади.
- Ще ти дам пари, ако това е проблемът. Само не ме отделяй от децата ми. Обичам ги. Те имат нужда от мен. - Замълчах, за да си поема въздух. Никакъв звук, все едно че връзката бе прекъсната. - Денис?
Пълна тишина. Очевидно бе затворил телефона.
- Денис?
Нищо. Изпълнена с недоверие, подържах слушалката още около минута, преди да я поставя върху телефона.
За да я взема отново само след секунди. Тъй като знаех, че децата няма да са вкъщи, оставих съобщение на телефонния секретар, че ще им се обадя по-късно. След това се обадих на алерголога на Кикит. Той ме увери, че тя е добре и макар да го притеснявал факта, че не сме разбрали кое бе причинило пристъпа, засега не смяташе да предписва правенето на нов тест.
- Правихме предостатъчно - рече той, - и те показаха недвусмислено към кое е алергична и към кое - не. Все още не съм убеден, че не е яла нещо, което не трябва.
Съгласих се с него. Това бе типична реакция на малките деца. А правенето на нови изследвания щеше само да задълбочи още повече травмата. По-добре беше просто да я успокоим и да я наблюдаваме по-сериозно.
Само че нямаше как да го направя от разстояние.
Твърдо решена да ускоря процеса, известно време събирах финансова информация за "УикърУайз"; оказа се обаче доста по-трудно да направя същото за бизнеса на Денис. Повечето неща бяха у нас - чековата ни книжка, банковите отчетни бюлетини, платените сметки. При мен бяха данъчните декларации, които бяхме попълнили заедно през април и ги пъхнах в голяма кожена папка, с надпис "Клеър Рафаел - Лично".
Върнах се отново към "УикърУайз" и извадих всички книжа от пътуването от дипломатическото си куфарче. Трябваше да прегледам информацията за кандидатката за управител на магазина ни в Атланта, бележки от интервюто си с нея, препоръките, данните за изоставения автосервиз в Бъкхед, където смятах да отворя магазин, информация за съседните съдържатели на магазини, да се обадя на специалистите-демографи, с които се съветвахме преди създаването на всеки клон. Броуди очакваше прегледаните цифри, които ми бе дала другата страна в Сейнт Луис, след като разгледа плана ни, освен това трябваше да обсъдим взетите решения и поръчките, направени на изложението в Хай Поинт.
Но сега не можех да се съсредоточа върху всичко това. Мислите ми се връщаха постоянно към Денис и към децата.
Събрах документите, оставих ги на една страна и изпразних върху бюрото съдържанието на кутията с телефонните обаждания по време на отсъствието ми. Очевидно телефонът не бе спрял да звъни през последните две седмици. Бяха се обаждали търговски агенти, с много от които се бях срещнала по време на изложението, рекламни агенти, управителите на нашите магазини. Имаше факсове по повод доставката на платове - по-точно по повод забавянето на доставката на платове до завода ни в Пенсилвания. Трябваше да прегледам и да одобря или да отхвърля всевъзможни документи. Трябваше да реша кои от хората ни щяха да отидат на януарското Изложение на подаръците в Ню Йорк.
Прочетох един документ, после втори и трети, но така и не разбрах за какво става дума. Не можех да се съсредоточа. Имах нужда да върша нещо с ръцете си.
Затова отидох в работилницата и облякох старите дънки и пуловера, с които работех там. Джинсите бяха протрити на коленете, но меки, удобни и познати. Точно от това имах нужда. Както и от застоялия мирис на сухо дърво, който изпълваше помещението. Имах нужда от физическа активност, да виждам как правя нещо, как го контролирам.
Две неща, комплект маса и люлеещ се стол, трябваше да бъдат реставрирани и боядисани. Първата стъпка беше да ги прегледам основно, за да проверя дали някоя от основите не беше счупена и евентуално да я сменя с нова.
Както винаги, когато започвах обработката на всяка стара мебел, аз си я представях как е изглеждала в началото, в този случай видях как люлеещият се стол е бил създаден в началото на века, как е стоял в малка дневна с тюлени завеси, полюлявани от летния ветрец. В него може би бе седяла майка с малкото си дете, или възрастна жена със своето ръкоделие. На масата до него е лежала подвързана с кожа книга, рамки с миниатюрни портрети, от които са гледали сериозни лица, или стъклена чаша с освежаващ чай от джоджен. Чувах смеха, който се носеше от къщата като далечно ехо на щастието, в синхрон с поскърцването на дъските на пода под люлеещия се стол.

Човек Брой мнения : 47

Картината избледня.
Значи Кармен искаше да й направя списък с отрицателните качества и постъпки на Денис? А такива не липсваха. Като например онзи случай, когато Джони се върна вкъщи с петица на един доклад и Денис го изчете от край до край, за да разбере защо не е получил шестица. Или пък когато Джони хвърли неточно топката в последните секунди на баскетболна среща и после баща му дълго време повтаря колко близко бил до победата отборът. Изтънчен критицизъм, но не по-малко болезнен. Или детското фъфлене на Кикит, което той имитира неуморно дотогава, докато тя не успя да го преодолее.
Дали съдията щеше да прецени, че е лош баща заради подобно държание?
Един психолог сигурно би го направил.
Но съдия, който изпитваше носталгия по дните, когато мъжете са управлявали навсякъде и във всичко? Струваше ми се малко вероятно.
Извадих една по една счупените камъшитови ленти от основата. Разплитах внимателно, режех, където трябва, така че поправката да стане напълно незабележима. Къде бях научила всичко това? Бях изчела много книги, бях открила специалисти и ги бях наблюдавала като работят. Поправката на камъшитовите изделия бе строго регламентирана. И правилата не се бяха променяли със столетия, като се изключи въвеждането на синтетичните материали.
Първо се почиства. Маха се разваленото. Определя се дължината на попълненията, а след това се накисват. Заплита се в синхрон с плетката и шарките. Реже се, ако е твърдо. При нужда процедурата се повтаря. Суши се. Излъсква се. Боядисва се.
Аз съм човек на реда. Обичам да спазвам правила и ги уважавам, но това не значи, че само ги следвам. Напротив. Обожавам да докарвам до крайност всяко правило. Именно заради това, покрай другите нововъведения, веднъж се захванах с детско кошче във викториански стил, в което вплетох нови дървени, яркооцветени мъниста и шарки и те се харесаха страшно много на моята клиентка и нейното бебе.
Пак поради тази причина миналата година бизнесът ми достигна двайсет милиона долара.
Не бях нарушавала никакви правила. Правех всичко, което изискваше от мен Денис като съпруга и Джони и Кикит - като майка. "УикърУайз" идваше след това, винаги бе на второ място. Просто се натоварвах до крайност, до границите на издръжливостта си.
Съгласна съм, случваше се да закъснявам, да бъда разсеяна. Това го правеха всички работещи жени. И всички работещи мъже. Децата ми не бяха пострадали от този факт. Знаеха, че са обичани.
Къде тогава бях сгрешила?

Кармен успя да се свърже с Арт Хаубър едва в края на деня. Новините обаче не бяха добри.
- Няма да се откажат от делото. Денис не възнамерява да оттегли твърдението си, че не си в състояние да бъдеш добра майка. Настоява временното съдебно нареждане да се удължи до уреждането на развода. Затова се налага да дадем колкото се може по-силни контрааргументи. Той ще използва вече споменатите обвинения и всички други, които успее да открие. А има ли такива?
Изпънах ръце. Бяха наранени от поправката на стола и масата, но не усещах болката. Просто бяха изстинали, кръвообръщението ми беше нарушено. Усещах цялото си тяло вледенено, вцепенено.
Дали Денис подготвяше нови обвинения срещу мен?
- Мили Боже, не знам. Обвиненията му срещу мен досега са истинска лудост. Предполагам, че ще може да измайстори и други от този род.
- Е, вече имаш представа какви аргументи търси той. Помисли малко. Колкото по-подготвена си, толкова по-добре. Онова, което ни е нужно, е гладко обяснение на всичко, което би изложил пред съда. Мислиш ли да приложиш контраудар?
- Това ми прилича на обявяване на война.
- За нещастие точно така се играе тази игра. Или воюваме, или губим. И така, какви са твоите обвинения срещу Денис?
Въздъхнах примирено.
- Повечето не са доказателство за пълно безразличие, а по-скоро за силови методи.
- Казваш, че отсъствал много. Каква част от отсъствията му са по работа и каква - за развлечение?
- Той работи по петнайсет-двайсет часа седмично, не повече.
- Можеш ли да го докажеш?
Можех да направя справка с календара му на компютъра си. Така щях да разбера кога и с кого е имал срещи. Можех да отделя работата от удоволствията, броя на обедите му в "Риц" и вечерите във "Фенуей парк". Вероятно можех да се обадя в голф клуба и да попитам колко пъти е бил там през изминалия месец.
Не можех да повярвам, че бяхме стигнали дотук.
- Можеш ли да го направиш, Клеър?
- Да.
- Действай тогава. Нямаме избор. Точно такива са неговите доказателства срещу теб. Можеш да му опонираш единствено чрез неговия метод. И Клеър? Внимавай много за Броуди.
Погледнъх към вратата. Броуди беше от другата страна; беше се върнал преди малко. Тъй като Анджела и Вики си бяха тръгнали, именно той ми беше казал, че ме търси Кармен.
Ако зависеше от мен, той щеше да стои до мен, докато разговарях с мис Нико. И точно така и щеше да стане, ако беше жена. Тогава никой нямаше да заподозре нищо в гостоприемството му, във факта, че ме е приютел в дома си или ме е закарал до Бостън, за да се срещна с моята адвокатка, или че стои до мен през уикенда, за да ме подкрепя морално. Беше нормално от страна на един приятел. Особено на най-добрия приятел. Броуди обаче беше мъж. И Денис бе превърнал това в престъпление. Бях наказана за нещо, което не се беше случило.
- Какво значи това "Внимавай за него"? - попитах аз, този път наистина ядосана. - Вече наех стая в "Ройъл Сонеста". Ходих там, преоблякох се, развалих леглото, в случай, че Денис е платил на камериерката, за да ме следи. А сега съм в офиса си, който е също така офис и на Броуди. Все пак не мога да го заточа в Сибир за почивните дни.
- Може би все пак би могла да го заточиш някъде другаде, например в Ню Йорк или Вашингтон. Той ми се обади. Ядосан е на Денис, чувства се лично предаден. Искаше да му позвъни. Твърдеше, че би било още по-добре да се види с него. Приготвил се е за конфронтация. Не му позволявай да го направи, Клеър. Това само ще влоши още повече нещата. Онова, което е най-добре да направи, е утре вечер да се появи на някое многолюдно парти, така че в понеделнишкия вестник да публикуват снимката му в обятията на новата му приятелка. Разбираш ли какво искам да кажа?

Благодарение на стъклените стени офисите бяха почти толкова открити, колкото и работилницата. Приемната и офисът на Вики бяха обзаведени с камъшитови мебели, като се започне от масичката с компютъра, мине се през настолните лампи и се свърши с шкафовете. По-големият офис, който деляхме ние с Броуди, беше по-богат и ярък - аксесоари от камъшит върху бюра от палмово дърво със стъклено покритие, палмови масички за кафе, оградени с палмови столове с дебели възглавници. Това е безсрамно парадиране с нашите стоки, но в крайна сметка в него нямаше нищо лошо. Не едно списание бе правило снимки на кабинета за рубриките си за преуспяващи бизнесмени и това се бе оказало безценна реклама за нас.
И, още по-важно, аз наистина обичах нашата стока.
Броуди седеше пред бюрото си, но се съмнявам, че бе успял да свърши кой знае каква работа. Може да се каже, че се бе излегнал върху стола си, стиснал юмруци и кръстосал глезени.
Само очите му се раздвижиха, когато се появих на вратата. Ирисите му се приближиха до горния ръб на рамките на очилата му. Очевидно не беше щастлив.
- Не се притеснявай - изръмжа той. - Няма да направя нищо глупаво. Но съм му вбесен. Това е всичко. - Отпусна юмруци в скута си. - Защо не ми каза нищо, за Бога? Трябваше само да отвори уста, ако е мислел, че се застоявам прекалено много у вас или правя нещо нередно. Щях добре да го наредя. По дяволите, щях да дам заден, ако знаех, че това му причинява кошмари. - Свали очилата, постави ги върху бюрото и стисна носа между дланите си. - Но той никога не е споменавал нищо такова. Не е намеквал. Държа се приятелски както винаги сутринта, когато с децата ви закарах на летището. Може би се е вкиснал, задето не го посетих нито веднъж, след връщането на малките. Може да е решил, че съм сметнал визитата си за безсмислена, след като теб те е нямало. И знаеш ли какво ще ти кажа - тук е бил дяволски прав. Бих предпочел да говоря с теб, отколкото с него. Опитах да му се обадя - мислех, че ще дойде с децата на вечеря, дори приготвих супа със свинско месо - но не успях да се свържа. Попаднах на телефонния секретар. Не оставих съобщене. Не виждах смисъл да го правя. Децата щяха да започнат да му додяват и да настояват да ги доведе.
Не можех да не се усмихна - той имаше право.
- Те обичат много твоята свинска супа.
- Е, добре, но не беше нужно да му натякват. Предположих, че е излязъл с тях, че всичко е под контрол. - Постави длан върху темето си и я задържа там. - С Денис сме преживели много години и много неща заедно, и хубави, и лоши. Много зле, че не ме попита какво става. Още по-зле, че изобщо си го е помислил. Нима наистина е сметнал, че ще започна да правя аванси на собствената му съпруга - не че не те харесвам и обичам и не че не е имало време, когато такава възможност ми се е струвала прекрасна - но ти си негова. Никога не бих направил нещо, с което да навредя на брака ви. Та какво е видял между нас той?
- Близост. Топлота.
- Не може да се каже, че си давала тези неща само на мен, а не и на него. Ти му даваше близост и топлота.
Може би. А може би не. Със сигурност не по същия начин. Отношенията ми с Броуди бяха лесни и неограничени. Той просто беше такъв човек. Но не и Денис. Връзката ми с Денис влечеше след себе си отговорност. Очакване.
- С него сме женени. Във всеки брак съществува напрежение.
- И аз влоших още повече нещата. Боже, Клеър, толкова съжалявам. Никога не съм искал да стане така.
- О, Броуди, ти не си направил нищо. Причината е в мен. - Облегнах се на рамката на вратата и кръстосах ръце пред гърдите си. - Аз не му обръщах внимание. Той опитваше да ми каже нещо, а аз не го слушах. В случаите, когато говореше за раздяла, аз мислех, че го прави само, за да ме разстрои. Той знаеше кое копче да натисне, когато искаше да му обърнат повече внимание и това бе едно от тях. Но може би е говорел сериозно. Така изглежда. Аз също трябваше да се отнеса по-сериозно към думите му. - Потърках ръцете към раменете си. - Всичко ще свърши в понеделник. Трябва да издържим до понеделник.
В гласа ми сигурно е прозвучало нещо, доловимо само за човек, който ме познава добре като Броуди, тъй като краката му внезапно се стовариха върху пода. Той се приближи до мен и ме прегърна. Не му казах, че Кармен нямаше да одобри постъпката му. Не ми пукаше какво беше мнението й по този въпрос.
- Нещо вътре в мен не ми дава мира - промълвих аз, допряла буза в рамото му. - Все ми се струва, че нещо ще се обърка и Денис ще получи всичко, което иска, а аз ще трябва да виждам децата само всеки втори уикенд или нещо пак така ужасно.
- Няма да стане така - отвърна той. - Не може да има толкова тъп съдия.
- Този обаче не обича жените-професионалистки.
- Точно това е проблемът.
- Той ще стане и мой, ако вземе и моя случай присърце.
- В такъв случай ще обжалваме. - Отдели се от мен, без да ме изпуска от ръцете си и ме погледна право в очите. - Обвиненията на Денис са въздух под налягане, до едно. Ако иска развод, дай му го, но той значи не е с всичкия си. Той няма да се справи по-добре от теб, Клеър. В никакъв случай.

В събота сутринта се срещнах с Кармен. Главните ни усилия бяха насочени не към развода, а към най-належащата в момента цел, възвръщането на правото ми да бъда настойник на децата. С тази цел тя задаваше въпрос след въпрос за всекидневието ми, подробности като в колко ставам сутрин, кой приготвя закуската на децата, в колко отивам на работа, кой се занимава с прането, купува дрехите, води децата на лекар. Трябваше да докаже, че съм внимателна майка, изпълняваща с чувство за отговорност родителските си задължения.
Но подробностите, свързани с получаването на попечителството, бяха само част от всичко.
- Съдията ще иска да разбере разположението на духа ти - обясни тя. Този път бяхме в съвещателната й стая, седнали около масата с финансовата информация, която бях донесла, и вездесъщия й жълт бележник. - Той ще иска да знае как понасяш болестта на майка си, колко често отиваш да я видиш, дали притеснението ти е такова, че да се отрази и върху децата.
- Разбира се, че съм притеснена. Тя ми е майка и е безнадеждно болна. Аз не бях от най-добрите дъщери. Не бях край нея толкова често, колкото се полага. Сестра ми понесе основната тежест от бремето на грижите за един болен, но двете с майка ми не се разбират много добре. Остава й съвсем малко живот. Поне сега трябва да й отделя малко време. Не мислиш ли, че ако Денис прави такъв въпрос от последните ми срещи с майка ми, това не говори добре по-скоро за него?
- Няма значение какво мисля аз, а какво мисли съдията.
- Той ще разбере, освен ако не е някое безсърдечно копеле - възкликнах аз. Нищо, че веднъж вече ме беше прекарал или, че съпругата му го беше прекарала. Той сигурно също имаше майка, знаеше какво означава това. - А и аз не ходя там всяка седмица. Отбивам се в Кливланд преди или след командировка. Колкото до децата, те също нямат нищо против да я навестяват. Разбират от какво значение е за нея да ги вижда. Това е урок за тях, не мислиш ли? Никой не може да избяга от болестите. Човек има най-голяма нужда от своите близки именно когато е слаб и тъжен. Денис е онзи, който залага лошия пример в този случай.
Кармен вдигна ръка.
- Не говорим за него, а за теб.
Изправих гръбнак.
- Състоянието на майка ми е безнадеждно, но не може да се каже, че тъгата ме е обсебила. Когато правя нещо с децата, съзнанието ми е напълно при тях. Същото е и когато работя. Функционирам съвсем нормално на всички нива. Вярно, че липсвам от къщи малко повечко заради Кливланд, че ежедневието ми стана още по-натоварено, но това не е непреодолим проблем.
- Кога ще посетиш отново майка си?
- Зависи от нейното състояние и от моите служебни пътувания.
- Нужни са ни конкретни данни - настоя Кармен. - Денис твърди, че той е родителят, на който децата могат да разчитат в по-голяма степен. Ние пък поддържаме обратното. Съдията ще иска да знае какви пътувания планираш, колко дълго ще отсъстваш и кой ще бъде с децата по време на отсъствията ти.
- Денис. Поне засега винаги сме практикували това. С това не съм имала никакви проблеми.
- Съдията ще иска да чуе, че ще си бъдеш у дома поне за известно време.
Аз също желаех това. Но не можех да обещая.
- Майка ми умира.
- Да - промълви моята събеседничка.
- Ти изгубила ли си майка си?
- Но не заради смърт. Тя ме изостави.
Това ме накара да млъкна. Но не задълго.
- Виждала ли си я след това?
- Никога.
- Успя ли да се сбогуваш с нея?
- Разбрахме, че си тръгва, едва когато не се появи за вечеря.
- Е, това същото, което стана с моя баща. Беше млад и здрав и най-неочаквано умря от инфаркт. Нямаше кога да си вземем довиждане. С майка си обаче мога да го направя. Как тогава да не се възползвам от тази възможност?
Малка победа. Кармен очевидно се разкъсваше вътрешно.
- И ще се възползваш. - Въздъхна. - Само че ще трябва да го правиш предпазливо.
- Надявах се да ходя да я виждам през седмица. Това обаче няма да се хареса на съдията.
Въпросът беше излишен; знаех отговора.
- Освен ако не вземаш децата с теб, ако не пътуваш и на отиване, и на връщане с тях. Без повече да ги оставяш да летят сами.
Нима бях проявила небрежност с тази си постъпка? Но ние живеехме в края на двайсети век.
- Че това се прави непрекъснато.
- Но не и от майки, които се опитват да убедят някой съдия, че децата им имат предимство пред всички други задължения - възпротиви се Кармен. - Виж, Клеър, не казвам, че съдята има право, той просто разсъждава по този начин. Засега ще трябва да играем по неговите правила. Ще трябва да намалиш до минимум пътуванията си, точка. Ако състоянието на майка ти се влоши, иди при нея. Но съдията ще те разпитва и за командировките. Денис вече му е казал, че пътуваш много.
- Аха. Дори беше сметнал колко съм отсъствала. Според него ме е нямало вкъщи трийсет и четири от последните деветдесет дни.
- Не е ли така?
- Вероятно е така. Но той никога досега не е казвал, че пътувам прекалено много, никога не се е оплаквал, само настояваше да вземем бавачка за децата. Веднъж дори наехме жена, но това се оказа истинска катастрофа. Той искаше да опитаме пак, но децата вече са по-големи. Не се нуждаем толкова от човек, който да стои при тях, колкото от шофьор. Денис предлага да наемем някоя отракана млада шведка. Аз пък се страхувам, че отново няма да сполучим. Нямам нищо против да возя децата; така имам възможност да разговарям с тях. Освен това така опознавам и приятелчетата им. Времето е добре оползотворено. Денис го смята за бреме. Кажи това на съдията.
Кармен се ухили и записа нещо в бележника си. После извади календар и го сложи на масата.
- Какви командировки планираш?
- Нищо спешно. По-другата седмица Броуди ще обиколи магазините ни по Западното крайбрежие. Аз пък се надявах да мина през нашите магазинчета, които се намират в универсални магазини, преди Деня на благодарността.
- Прекалено скоро е.
- А веднага след Деня на благодарността?
Писалката й премина през ноември, после отгърна страницата на декември, премина и през него, после се върна, премина отново.
- Не може ли да почака?
- По-добре да не чака. Тези магазинчета правят голям оборот по Коледа. Да не забравяме партитата и благотворителните мероприятия. Бих искала да огледам добре всичко преди началото на тази трескава дейност.
- Не може ли да го направи Броуди?
- Това всъщност не е силната му страна. Той е човек на цифрите. Аз съм артистът.
- Изпрати него този път. Много важно е да бъдеш тук.
Нещо намирисваше, тя като че ли не ми казваше всичко.
- Разбирам, но след като се явим в съда в понеделник и анулираме съдебното нареждане, ще приключим с този въпрос, нали? Ще се измъкнем от лапите на съдията? Поне що се отнася до настойничеството над децата?
Кармен не изглеждаше толкова оптимистично настроена, колкото ми се искаше.
- Само ако Денис отстъпи, но се съмнявам в това. Той няма да отстъпи единствено на теб правото на попечителство, със сигурност не и преди бракоразводното споразумение. Може да се съгласи на съвместно настойничество, но дори и тогава съдията ще изиска първо да направи проучване, преди да вземе оконтателно решение.
- Проучване? - Ново двайсет. Стомахът ми се сви на топка. - Какво проучване?
- На теб. На Денис. На децата. Прави се от назначен от съда човек, някой който работи в социалните служби, или от психолог, може да бъде дори правист, но задължително - неутрална страна, който ще ви интервюира и ще даде мнението си пред съда.
- Колко дълго трае това?
- Съдията разрешава трийсет дена. Обсъждането на условията на развода може да отнеме повече време. Ако нещата между вас с Денис се усложнят, ако не успеете да се споразумеете при разделянето на имуществото, ще трябва да се съдим, а това може да отнеме шест месеца, даже една година.
Въздъхнах сърцераздирателно.
- Цяла година? Няма да издържа това, ако бъда разделена от децата си. Върни ми ги, Кармен. Имам нужда от тях.
Трябваше да вярвам, че съдията щеше да анулира съдебното нареждане. Можех да разбера, че Денис и неговият адвокат вероятно бяха спечелили до този момент, просто защото аз самата не бях тук, за да се защитя, но в понеделник щях да се явя в заседателната зала и да представя лично своето виждане на историята. Тогава съдията трябваше да види истината. Нищо друго не ми се виждаше логично.
Това бе главната причина да кажа на Джони и Кикит, когато говорихме онази нощ, че ще се прибера в понеделник следобяд. Тук вече ставаше дума и за силно желание. Мислех си, че ако децата очакваха да ме видят, ако брояха "часовете, мамо, минутите, секундите", както се бе заклела Кикит, съдът нямаше да ги разочарова. Всички ние искахме онова, което беше най-добро за децата, нали?

ШЕСТ

По принцип почти не гледах телевизия. Когато привършех със служебните си задължения, с децата, с домакинските работи, вече бях много изморена. Понякога включвах телевизора, след като си легнех, но рядко минаваха повече от десет минути, преди да заспя. Това не значеше, че нямах представа какво гледа Денис. Често, когато му носех кафе в кабинета, хващах някоя сцена от "Законът на Ел Ей", "Законност и ред" или "Убийство номер едно". Имах по-добър поглед за филмите, тъй като и двамата си падахме много по тях. Спомнях си достатъчно добре "Присъдата" и, разбира се, "Анатомия на едно убийство", и бях харесала достатъчно "Да убиеш присмехулник", за да взема видеокасетата, когато бяхме поканили приятели на вечеря в неделя. Както и за делото "Симпсън". Трябваше да живея на друга планета, за да не съм разбрала за него от Си Ен Ен, от мониторите на летището, в чакалнята на зъболекаря или от "Глоуб".
Затова очаквах нещо по-подредено. Представях си едно-единствено дело; съдията с неговата тога и перука, председателстващ в съдебната зала; адвокатите и техните клиенти, седнали на маси пред него; скамейките отзад, с насядали по тях изпълнени с уважение присъстващи; съдебните полицаи, застанали край вратата.
Действителността бе съвсем друга. Залата, в която председателстваше съдия Селуи не бе в пълен хаос, но няма друга дума, с която бих могла да опиша по-добре състоянието й. О, да, съдията седеше на своята скамейка, но той бе дребен човек, който мърдаше непрестанно от единия до другия край на пейката, за да вземе ту някоя книга оттук, ту един или друг документ там и да го размаха, сякаш за да напомни за присъствието си. Но дори и така го наблюдаваха съвсем малко хора, като се изключат писарите и тримата човека, седнали вдясно от него. Редиците отзад бяха почти празни, тук-там имаше групички от по двама, трима или четирима човека, които шепнеха, шумяха с вестници, обсъждаха нещо. Двамата униформени пазачи също бяха потънали в свой разговор край вратата на съдебната зала.
Така и не видях Денис. Търсех го откакто бях паркирала колата си; търсех го крадешком. Чувствах се много нервна, тъй като не знаех как ще реагирам, ако го видя. Той обаче не беше нито на стълбите пред сградата, нито във фоайето, а ето, че сега не го видях и в залата.
Значи бе решил да не идва. Може би бе осъзнал абсурдността на своите обвинения и желаеше да си спести неудобството да присъства на анулирането на съдебното нареждане срещу мен. Това ме устройваше прекрасно. Не си бях въобразявала, че ще се разцелуваме и ще се сдобрим. Бях прекалено ядосана, за да го направя. Но ние бяхме разумни, възрастни хора. Можехме да поговорим. Имаше начини да разрешим брачните си проблеми и най-доброто място не беше пред свидетели. Мястото ни не беше в съдебната зала, където трябваше да решаваме личните си въпроси в присъствието на непознати.
Кармен огледа стаята, за да намери някое по-уединено местенце. Най-накрая ме поведе към скамейката на съдията, сбута ме крадешком с лакът, тъй като помислих, че няма да ни разрешат да седнем там. Мястото обаче беше празно и достатъчно отдалечено от съдията, за да ни позволи да поговорим.
Щом седнахме, тя измъкна някакви листи от кожената си папка и се наведе към мен.
- Прегледай това. Тук е записано всичко, което обсъждахме в събота. Оборихме обвиненията на Денис едно по едно и изградихме нашето твърдение, че през всички тези години ти си била както по-активният родител, така и по-отговорната страна в брака.
Това бяха четири страници, изписани с номерирани доводи. Изчетох ги; сториха ми се семпли, прями и истински. Взех писалката, която ми предложи Кармен и се подписах на мястото, което ми посочи.
Моята адвокатка взе обратно листите и писалката. Все така приведена към мен, тя прошепна:
- Веднага щом Денис и Арт се появят, ще предупредим Миси, ей онази блондинка. Тя е адвиминстративната помощничка на съдията - доколкото знам му е братовчедка, но е доста симпатична.
Аз отвърнах все така шепнешком. Нямах желание да привличам вниманието, нито пък някой да разбере, че изобщо съм тук.
- Кои са всички тези хора?
- Адвокати и клиенти. Един съдия има от три до седем-осем случая на час. Понякога се появяват социални работници или свидетели, ако трябва да бъдат изслушани свидетелски показания. Пресата идва само тогава, когато дочуе за някоя по-пикантна историйка. - Погледът й обхождаше стаята. Очевидно тя се чувстваше в свои води и макар аз самата да предпочитах да бъда където и да било другаде, само не и тук, поведението й ми вдъхна кураж. - Не виждам никакви представители на медиите - рече тя. - Онзи човек там, виждаш ли го, отзад, е само зрител. От мястото си не би могъл да чуе кой знае колко. Зает е предимно с четене на вестника си. Струва ми се, че е пенсионер.
От групичката, заобиколила съдията, се чуха възбудени гласове и привлякоха вниманието ни. Минута по-късно прошепнах:
- Какво беше това?
- Мъжът вдясно се защитава сам - обясни Кармен. - Той не знае какво прави - онези, които се защитават сами, са изправени пред големи проблеми, затова съдията му даваше правни инструкции. Адвокатът на съпругата, вляво, протестира срещу указанията на съдията, тъй като според него фактът, че съдията казва на едната страна какво да прави, води до конфликт на интересите.
Нямах нужда от обясненията на Кармен, когато съдията отхвърли с нетърпеливо махване на ръка протеста на адвоката. Това отхвърляне бе зловещо, прибързано. То принизяваше съпругата и нейния защитник и точно отговаряше на направеното от моята адвокатка описание на въпросния съдия. През уикенда бях положила доста усилия, за да се отърва от тази представа. Искаше ми се да вярвам, че съдиите биват назначавани заради тяхната мъдрост и присъща справедливост. Нужно ми беше да вярвам, че видеше ли ме веднъж лично, чуеше ли моята версия и разбереше ли колко отговорен и загрижен родител съм, той щеше да анулира предишното си нареждане.
Но ето, че сега видях това нетърпеливо махване, насочено към една жена с напълно почтен вид. На мен също ми се струваше, че даването на правни съвети единствено на съпруга действително водеше до конфликт на интересите. Това, съчетано с резервите на Кармен относно Селуи и онова, което знаех за дребните мъже с Наполеонов комплекс и женомразците с комплекса на Орест, ме накара да се запитам какво ме очакваше.
- Нима всяка жена, която се представи пред него, е обречена? - попитах аз.
Погледът на Кармен бе вперен в групичката около съдията. Измина цяла минута, преди да отговори:
- Не всяка. Той трябва да бъде предпазлив. Вече има оплаквания срещу него, дори една-две статии във вестниците. Той знае, че не може да прави каквото си иска. Когато всичко е аргументирано точно, върши добре работата си. Не смее да върви срещу течението. Проблемът идва, когато нещата не са много ясни.
Аз лично мислех, че моите аргументи са непоклатими. Според мен бяха напълно логични и обосновани. Питах се как така съдията не бе разбрал това... когато вратата се отвори и в съдебната зала влезе Денис. Усетих остро боцване под ребрата; реалността ме удари жестоко. Той бе мой съпруг, а сега - мой противник. Беше ми трудно да направя такава кардинална промяна в отношението и държанието си.
До него вървеше мъж, в когото нямаше нищо забележително, освен осанката. Той вървеше бавно, изправил гръбнак, сякаш разполагаше с всичкото време и увереност на света.
- Това ли е Артър Хаубър? - попитах аз.

Човек Брой мнения : 47

- Това е - отговори моята адвокатка. - Нищо особено, показно или лъскаво, само солидно правно майсторство. Занимава се с бракоразводни дела от повече от трийсет години. Никога ли не се чувала за него? Той точно това и иска. По този начин сварва съдебните заседатели неподготвени, да не говорим, че допада на съдиите, които не желаят да бъдат засенчвани. - Присви устни, а след това ги отвори рязко, така че се чу звучно мляскане. - Знаел е какво прави, когато е избрал Селуи.
Потърсих погледа й.
- Избрал ли? Може ли да го прави?
- Трима са съдиите на бракоразводните дела. Когато се заведе дело, то получава номер. Последната му цифра определя кой съдия с кое дело ще се занимава.
- Значи е пълна случайност.
- На теория. Адвокатите обаче могат да избират съдията, като избират момента, в който да заведат делото. Известно е, че съдебните писари, които се занимават с вписването в регистрите, уведомяват някои адвокати кога идва ред на желания от тях съдия.
- Това не е честно - възкликнах аз. Когато устните на Кармен потрепнаха в знак на съгласие - и на безпомощност - ме обзе страх. - Ние можем ли да променим съдията?
- О, вече опитах. Повярвай ми. В петък следобяд бях тук по друг случай и поисках отлагане до утре сутринта. Така щяхме да се озовем пред съдия Десантис. Не е кой знае колко по-добре, но все пак - по-добре. Очевидно, след като сме тук сега, молбата ми е била отхвърлена. Причината не е там, че въпросните съдии се обачит, а просто действат според принципа "Гарван гарвану око не вади.". Селуи е издал първоначалното съдебно нареждане. Следователно ще го оставят да довърши сам случая. Връщам се веднага.
Измъкна се измежду пейките с току-що подписаните от мен свидетелски показания под мишница. Проследих я с поглед, когато пресече съдебната зала и поговори нещо с Хаубър. След това двамата се приближиха до писаря. Хаубър носеше свои книжа, но нямах представа какво съдържат. Нови обвинения? Но какви? Аз не пиех. Не биех децата си. Не ги карах да излизат на улицата, за да просят.
Но също така не бях карала, за да ги изложа на опасност, не бях забравила да опаковам лекарството на дъщеря си, макар Денис да ме бе обвинил и в двете. Докато седях тук и гледах как Арт Хаубър предава книжата на Миси, аз се почувствах безкрайно безпомощна и уязвима. Не беше нужно обвиненията да бъдат истина, за да направят поразии. Бях научила това през последните няколко дни.
Преместих очи към Денис, очевидно привлечена от някаква сила, тъй като го заварих да ме гледа. Той издържа погледа ми в продължение на цяла минута, а след това спокойно отмести очи. Дори да се бе шокирал да ме види тук, не го показа. Аз обаче определено бях разтърсена до мозъка на костите си. Всичко оживя отново в мен - обидата и страхът, гневът, шокът, недоверието - всичко, което бях опитвала да потуша през уикенда, тъй като единствено така можех да оцелея.
Започнах да треперя.
Кармен се плъзна до мен.
- Поеми си дълбоко въздух. Ще ти стане по-добре.
- Това е любимят му син костюм - прошепнах ядосано аз. - Ами вратовръзката? Купих му я преди три седмици. Беше на прага да сключи сделка, не най-голямата в живота си, но все пак беше нещо. Беше се изнервил. Казах му, че тази червена връзка излъчва сила и власт и ако я носи, ще му донесе късмет.
- Така ли?
- Да. И той я носи днес. За какво говори това?
- Делото "Рафаел" - провикна се писарят.
Все още треперех, нещо, което изобщо не беше характерно за мен. И преди бях попадала в напрегнати ситуации - срещи с хора, които исках да впечатля, нагазване в неотбелязани на картата бизнес води, боравене с големи суми - и винаги бях запазвала спокойствие. Никога досега обаче не се бях озовавала в положение, в което толкова важни за мен неща зависеха от прищевките на другите.
Последвах Кармен към определеното ни място - вдясно от пейката на съдията - което бе освободено току-що, като опитвах да запазя самообладание. Този път бяхме четирима: Денис, Арт, Кармен и аз, подредени в този ред. Не погледнах повече към съпруга си, вече нямах доверие на емоциите си. Вперих очи в съдията. Седнал на старата дървена пейка, той четеше документите, които му бе подала Миси и които на свой ред бе получила от нашите адвокати. Присвил устни в ъгълчетата, той непрестанно вдигаше поглед и го насочваше към мен над очилата си. Очаквах да направи същото и с Денис, но се излъгах. Очевидно аз бях тази, която щеше да бъде съдена, тази, която създаваше неприятности, която излагаше на опасност собствените си деца.
Стоях изправила гръбнак и дишах равномерно, горда от факта, че се бях възстановила така добре, докато не ме осени нова мисъл. Ако изглеждах толкова спокойна при положение, че толкова много бе заложено на карта, съдията можеше да ме помисли за безсърдечна кучка. Но ако пък се разтреперех пред него, щеше да ме вземе за емоционално неустойчива. Следователно бях обречена, каквото и да сторех.
Какво да направя?
Запазих спокойствие. То ми бе помогнало тогава, когато баща ми бе умрял внезапно. Бях само на осем години, а майка ми бе отчаяна. Беше ми помогнало и тогава, когато парите, които бях събирала за колежа, отидоха като компенсация за колата на съседите, разбита от Рона. Както и тогава, когато, само година след сватбата ни, бях научила за миналите грехове на съпруга си.
Бях ли споменала за тях? Не. Това бе стара история, която нямаше нищо общо с настоящето.
Съдията започна да се поклаща встрани. Разгръщаше страница след страница, първо едните показания, след това - другите. Най-накрая захвърли и двете върху масата и погледна към Кармен, като продължаваше да се поклаща. Тя разбра поканата.
С тон, който внушаваше, че тя самата и съдията бяха единствените разумни хора в тази зала, тя каза:
- Ваша светлост, както прочетохте току-що, моята клиентка е била смаяна от съдебното нареждане, което й било връчено миналия четвъртък. Тя води примерен живот. Тя е силна, физически и умствено. Добре известна е сред своите среди и е уважавана от учителите на децата си, от пастора, лекарите и приятелите. Отгледала е две прекрасни, щастливи и интелигентни деца, изпълнени с увереност за любовта й към тях, две деца, на които сега тя липсва страшно много. Главната отговорност за отглеждането на тези деца е паднала на нея. Нейният съпруг не е проявявал особена активност като баща. Никога досега не е проявявал особен интерес и желание да бъде всеотдаен родител, нито пък е давал да се разбере, че според него съпругата му е недостойно майка. Тя не е имала представа, че намеренията му да се развежда са сериозни, тъй като той никога не е споделял нещо такова с нея. Зад гърба на моята клиентка, докато тя е била край смъртното ложе на майка си в Кливланд, той се явява пред този съд и представя доказателства с цел да докаже, че тя изживява личностна криза. Такава криза обаче няма. Доказателственият материал е изпълнен със случайни съвпадения, погрешни предположения, дори чисти лъжи. Съществуват прекалено много неизвестни, които не позволяват те да бъдат приети сериозно, прекалено много примери, които доказват, че мистър Рафаел е манипулирал умишлено ситуацията, за да представи съпругата си в лоша светлина. С две думи, той я е натопил.
- Протестирам, ваша светлост - обади се с тих, но въздействащ глас Арт Хаубър. - Няма доказателства за никакво изфабрикувано натопяване.
- Но няма доказателства и срещу клиентката ми - намеси се Кармен. - Действията на мистър Рафаел във връзка с това обаче са толкова потайни, че не може да не си зададем въпроса коя е причината да постъпи така. Бизнесът му запада. И никога досега не е изявявал желание да бъде всеотдаен родител. Предполагаме, че се стреми към получаване на пари. Моята клиентка е готова да бъде великодушна. И щеше да му го каже сама, ако я бе попитал, а на съда щеше да бъде спестено всичкото време, изгубено по случая. Ще бъдем щастливи да се споразумеем по този въпрос. Готови сме да обсъдим този въпрос където пожелае мистър Рафаел, но едва след разрешаване на настоящото положение. Мисис Рафаел обича децата си и те я обичат. Тя има нужда да бъде с тях. Молим нареждането за напускане на семейния й дом да бъде анулирано и отново да й бъде разрешено да се грижи за децата си.
Съдията пое някакви листи, които му подаде Миси. Спря да се полюлява, за да ги подпише и, още докато й ги връщаше, рече:
- Според думите на бащата децата се чувстват прекрасно без нея.
"Децата не знаят, че са без мен - помислих си аз, на прага на истерията. - Мислят, че съм на поредната командировка, този път в Санта Фе и че ще се върна тази вечер."
Кармен все едно че четеше мислите ми.
- Децата са свикнали с пътуванията на майка си, но, както виждате от показанията на моята клиентка, те разчитат на нейното завръщане, за да направи всички онези неща, които баща им не прави в нейно отсъствие. Той не готви. Той не им купува дрехи. Не им помага за домашните, не се среща с учителите им, не купува подаръци, които да носят на партитата на своите приятелчета. Децата са още малки. Едното от тях има сериозен здравословен проблем, главната грижа за който пада върху моята клиентка.
- Което можем да поставим под съмнение - Селуи започна да разгръща книжата пред себе си, - според изнесеното тук.
- В къщата е имало лекарство, ваша светлост. Мистър Рафаел се е паникьосал и не е знаел къде да го търси, въпреки, че мисис Рафаел му го е казвала многократно. В това отношение той проявява същата разсеяност, в която я обвинява. Лекарството е било в къщата, в хладилника, както го диктува здравият разум.
Съдията се взря в нея през очилата си.
- Аз например не бих се сетил за хладилника. Това значи ли, че ми липсва здрав разум?
- Не. Казвам, че всеки, запознат с този проблем, ще се насочи към хладилника. Мистър Рафаел знае за съществуването на този проблем. Трябваше да се досети да го потърси в хладилника. А щом не го е направил, това няма как да не наведе на мисълта, че нещо липсва. При моята клиентка например то не липсва.
- Нима? Тя е една толкова заета дама. Майка й е болна и тя прекосява половината страна, за да я навестява и непрекъснато лети по служба. Струва ми се, че с радост би оставила грижата за децата на някой друг.
Стиснах зъби, за да задържа напиращите в гърлото ми думи.
Кармен обаче ме замести достойно.
- Ни най-малко. Децата винаги са били първата й грижа. Колкото и да е заета, колкото и да се е разрастнал бизнесът й, тя винаги им е отделяла повече време, отколкото съпругът й.
Селуи плесна с длан по листите.
- Вие твърдите така, но не забравяйте, че е важно не само количеството, а и качеството. Тя може да е с тях повече време - което, доколкото разбирам, не е било вярно през последните седмици - но качеството ми се струва съмнително. Тя е разсеяна. Излагала е не веднъж децата си на опасност.
- Не съм - обадих се аз.
Не успях да се въздържа. Не можех да стоя тук и да слушам как ме очерня някакъв абсолютно непознат.
Произнесох тихо двете думички. Погледът му обаче се стрелна към мен.
- Мисис Рафаел. Това е съдебно заседание. Нищо от онова, което кажете, няма стойност, тъй като не се намирате под клетва. Сега вашият адвокат ще говори вместо вас. Разбрахте ли ме?
Сърцето ми биеше толково силно, че се уплаших да не ме смъмри и за това, но все пак успях да кимна.
- Добре. Така.
И подаде показанията ми.
Кармен го прекъсна.
- Ваша светлост?
Съдията сподави въздишката си и остави книжата.
- Да.
- Мисис Рафаел никога не е излагала умишлено на опасност децата си. Молим да разрешите да даде клетва и да се закълне. Освен това бихме искали да доведем свидетели, които да докажат прилежанието й като майка.
Той се наведе към часовника, оставен върху масата.
- Няма време.
Няма време. Нямало време? Това беше моя живот, моите деца, а той нямаше време?
Съдията взе пъргаво празен лист хартия и започна да пише върху него, като същевременно говореше:
- Тъй като двете страни не могат да се споразумеят кой да гледа децата, ще назнача човек, който да проучи случая. Въпроси?
И се взря над рамката на очилата си към Кармен.
Изтръпнах. С Кармен бяхме обсъждали тази възможност, но се бях надявала, че няма да се стигне до нея. Натоварените с тази задача хора проучваха случая в продължение на трийсет дни, а аз исках всичко да свърши сега.
Първото предложение на моята защитничка беше някаква социална работничка, на име Нора Спелман. Тя самата била разведена, гледала трите си деца и щеше да бъде на моя страна. Но тя олицетворяваше всичко, което мразеше съдия Селуи. Той със сигурност щеше да я отхвърли и ние щяхме да изгубим гласа си. Затова, както се бяхме споразумели в събота, Кармен мина направо на втория ни избор.
- Антъни Туоуми. Той е адвокат при "Коун и Нюджънт". Той е традиционалист, но е справедлив.
Съдията премести поглед към Арт Хаубър.
- Познавате ли Антъни Туоуми?
- Знам за него - отвърна адвокатът.
Очевидно не одобряваше избора ни; показваха го стиснатите устни, леко вирнатата брадичка.
- А вие кого бихте предпочели?
- Питър Хейл.
Кармен си пое пресекливо въздух, но не каза нищо. Отгатнах, че не желаеше този Питър Хейл за нашия случай, а при това положение аз също не го желаех. Не, че имах някакъв избор.
- Назначавам Дийн Дженовиц - заяви съдията и написа името му върху листа пред себе си. - Психолог. Доктор по философия. Офисът му е на "Кеймбридж стрийт". Ако не ви се обади до една седмица, потърсете го вие.
Седмица? Плюс още трийсет дена за проучването?
- Ваша светлост - обади се Кармен, - нареждането, издадено миналия четвъртък...
- Оставям децата с баща им.
Хлъцнах.
Той ме изгледа предупредително.
- Съществуват доста много съмнения относно способността ви да се държите рационално в този период от живота си.
- Какви съмнения? - попита Кармен.
- Тя очевидно има неприятности с истината.
- Всичко в нейните показания е истина.
- А какво тогава е това? - попита той и взе нещо, очевидно прикрепено към показанията на Денис.
Подаде го на Кармен. Надникнах през лакътя й и видях снимка на двама ни с Броуди, направена откъм кухненския му прозорец миналия четвъртък, ако датата в дясното й ъгълче беше вярна. Двамата бяхме прегърнати. Главата на Броуди беше наведена над моята.
- Това беше горе-долу по времето, когато той ти се обади - прошепнах ужасено на Кармен аз. - Бях разстроена. Той ме утешаваше. Това е всичко.
Погледнах невярващо към Денис. Някога фотографията беше неговото хоби. Но онези снимки бяха красиви. Тази не беше. Тя не само създаваше погрешна представа, ами и показваше докъде можеше да стигне Денис, за да ме повали. И то по времето, когато очаквах майка ми да умре всеки момент.
- Ваша светлост - заяви вече по-силно моята адвокатка, - с всичкото си уважение заявявам, че ако прибягвате до доказателства като тази снимка, трябва да разрешите на моята клиентка да свидетелства. Нейната страна не е чута.
- Дийн Дженовиц ще я изслуша.
- Ще мине най-малко месец, преди той да изготви доклада си. Ние искаме позволение настойничеството на децата да бъде дадено на моята клиентка, докато се прави проучването.
- Те ще останат с баща си - заяви Селуи и предаде документите по нашия случай на братовчедка си.
Кармен повиши глас.
- В такъв случай настояваме да анулирате нареждането да освободи семейното жилище. Няма причина двамата родители да не живеят в дома си по време на проучването.
- Родителите не се разбират - отвърна той и се плъзна по пейката отново на предишното си място.
- Те се разбират чудесно. Това е една от причините моята клиентка да е изумена от поведението на съпруга си. Не е имало никакви препирни, никакви неразбирателства. Освен това бащата отсъства от дома много повече от майката. Кой ще бъде тогава с децата?
- В показанията си бащата твърди, че не планира да пътува.
- Майката твърди същото. Децата са свикнали с двамата си родители. В техен интерес е това положение да продължи, докато се реши кой ще получи правото за постоянното настойничество.
Почувствах искрица надежда, когато съдията погледна към Хаубър.
- Това приемливо ли е?
Лицето на адвоката беше безизразно.
- Не. Сам чухте мисис Рафаел преди малко. Тя е ядосана. Прибавете това към стреса, в който се намира в момента и никой вече не може да каже на какво е способна, дори към собствените си деца и съпруг.
- Никога не бих... - започнах аз, но Кармен ме докосна по ръката.
Обърнах се към съдията, като го молех безмълвно с цялото си същество.
Той обаче разглеждаше нещо, което бе измъкнал от джоба на тогата си. То приличаше на едни стари слушалки, с които Джони слушаше едно малко транзисторче.
- Нареждането остава в сила до получаване доклада на назначеното лице - заяви той, без да вдигне поглед. - Бащата и майката не могат да останат под един покрив. Бащата е вече там с децата. Майката така или иначе пътува. Тя просто ще отсяда другаде, когато е в града.
- В такъв случай правото на посещение - побърза да каже Кармен. - Децата знаят, че майка им е в командировка, но очакват да я видят тази вечер. В противен случай ще се разстроят много. Те са много близки с нея.
Селуи въртеше в ръцете си миниатюрното радио. След това го захвърли върху масата, тръгна към Миси и се върна с документацията.
- Може да ги види днес, но в присъствието на баща им, ако обичате. Докато трае проучването ограничавам вижданията им за сряда и събота.
Все едно че ме удариха.
- Кармен?
- Това изобщо не е достатъчно - възпротиви се тя. - Децата ще бъдат съсипани. През всичките тези години за тях се е грижила главно майката. Бащата няма представа как да се справи с някои неща сам.
- Но може да се научи - отговори съдията.
- Два дена седмично за виждане и прекалено малко, като се има предвид колко са близки тези деца със своята майка.
- Не смея да разреша нещо повече, докато проучването не докаже, че на нея може да се разчита. Междувременно бащата ще има достъп до паричните средства както досега. - Той погледна над очилата си от мен към Денис и обратно. - Кой плаща сметките?
- Моята клиентка, ваша светлост - отвърна Кармен със спокойствие, което на мен вече ми липсваше напълно. - Но ние имаме възражения по този въпрос. Мистър Рафаел е доста голям прахосник. Коли, дрехи, пътувания - никой не знае какво би направил сега, след като знае, че дните с неограничения достъп до средствата на съпругата му са ограничени.
- Ваша светлост - произнесе се бавно и тържествено адвокатът на Денис, - това е отвратителна клевета.
Съдията не каза нито "да", нито "не". Рече само:
- Накарайте клиентката си да отбележи всички необичайни разходи от негова страна. Те ще бъдат взети под внимание при обсъждането на окончателното решение. - Остави документите върху масата. - Кой е следващият, Миси?
Успях да стигна да входните стъпала към съда, когато краката ме предадоха. Подпрях се на каменната стена, обхванах с ръце парапета и започнах да поемам трескаво големи глътки въздух. Измина цяла минута, преди да осъзная, че Кармен ме е настигнала. Опитвах се да не плача, макар сълзите да заплашваха да потекат всеки момент.
- Това не е редно, Кармен. Несправедливо е. Не е в интерес на децата ми.
Тя ме прегърна през кръста. По-успокоително ми подейства обаче гласът й. В него чух упоритост, която не бях долавяла досега.
- Точно така, не е справедливо. Селуи този път наистина не беше с всичкия си. Веднага щом се върна в кантората си, ще съставя искане до съда за преразглеждане. Ще го впишат преди затварянето на съда днес. Тъй като то трябва да бъде чуто от съдията, който вече се е заел със случая, не храня надежди за анулиране на досегашното решение, но това е само първата стъпка. Ако Селуи откаже, ще напиша искане на по-високо ниво, и ако той ни откаже и него, ще подам неокончателна апелационна жалба; тя трябва да бъде чута от друг съдия в Апелативния съд.
- А ако откаже и това? - попитах аз.
- Тогава вече ще имаме други възможности. Една от тях е да получим нареждане за временно лишаване на Селуи от правото да работи като съдия, като заведем дело срещу него за полова дискриминация срещу теб, защото работиш, но Конституцията ти гарантира правото да работиш. Така че това е едната възможност. Другата е да съдим Денис.
- За какво?
- Злонамерено съдебно преследване. Умишлен емоционален тормоз.
Опитвах да разбера какво правеше той, да разбера как можеше да ме гледа така спокойно, както бе направил в съдебната зала, като знаеше какво върши, след всичко което бяхме един за друг някога.
- Нима ме мрази чак толкова много?
Кармен поклати глава.
- Съмнявам се, че е омраза. По-скоро е възмутен. Ти се справяш по-добре от него. Мъжете имат проблеми с това, трудно им е да го приемат.
- А какво е извинението на неговия адвокат? Как може да остави Денис да постъпва така? Не вижда ли, че не е прав?
- Неговата работа е да спечели най-доброто за своя клиент.
- Но това е несправедливо.
- Справедливостта няма почти нищо с който и да било бракоразводен процес.
Потърках с длан гърдите си. Болката там беше непоносима. И стана дори още по-силна, когато иззад големите гранитни колони се появи Денис, в компанята на своя адвокат. Изглеждаше в много добро разположение на духа; и защо да не бъде доволен? Току-що бе изкарал дивиденти от една опашата лъжа.
Ние спечелихме по въпроса с парите. Той нямаше да има възможност да изчерпи докрай банковите ми сметки. А това вълнуваше ли ме? Не особено. Никога не си бях падала особено по парите.
Видях го да се усмихва, вероятно на нещо, което му бе казал Арт Хаубър. Усмивката стана още по-широка, когато двамата спряха. Едва тогава забелязах жената, която ги пресрещна в подножието на стълбите.
Беше дребна, руса и млада, с впечатляващо привлекателен и същевременно - професионален вид.
- Ахааа! - промърмори Кармен. - Липсващата част.
- Коя е тя?
- Фийби Лоу. Работи с Арт Хаубър.
- Работи с него ли?
- Съдружничка му е. Не изглежда достатъчно стара, нали? На трийсет и две години е, макар хората рядко да отгатват това. Има предимства в това да изглеждаш млада и крехка. Опонентите й или я подценяват, или изпитват желание да я защитят. Не е необходимо да се каже, че Селуи не би останал особено очарован да работи с нея. Може би това е причината Арт да бъде тук. Той ще се появява в съда, а Фийби ще бъде мозъкът на цялата операция.
- Значи в крайна сметка тя е адвокатката на Денис?
- Официално ще работят в екип. - Кармен кимна леко, докато ги наблюдаваше. - Арт е инат, но обикновено не е непочтен. Затова пък Фийби е. Тя притежава блясъка, който му липсва, без капчица морал. Роден манипулатор е. Напълно в неин стил би било да подготви Денис така, че да те представи в най-лоша светлина. Виждаш ли как разговарят? Подушвам близост. Двамата с Денис не са непознати. Да, струва ми се, че всъщност тя е неговият адвокат. Вероятно тя е избрала доказателствения материал, който би могъл да впечатли съда, и го е посъветвала да има търпение, докато събере достатъчно дивиденти, за да спечели делото благодарение на косвени улики. Избрала е Селуи умишлено заради шовинизма му, а след това е изпратила Арт да се сражава вместо нея.
Тримата очевидно бяха доволни от себе си. И без това се чувствах зле, но усмивките им ме нараниха още повече. Изпитах нещо като облекчение, когато тръгнаха надолу по улицата.
Погледнах към Кармен.
- Познаваш ли този Дийн Дженовиц?
- Слабо.
- Е, как е?
- Не толкова зле, колкто Селуи. Или Питър Хейл. Но лично аз не бих го избрала. Той е само в началото на шейсетте, но е стар, нали разбираш какво имам предвид? Задръстен е. Консервативен. По-досаден, отколкото опасен, истински педант за детайлите. Хваща се за неща, които имат малка връзка с делото. В крайна сметка ги отминава, но всичко това отнема време. Веднъж месечно закусвам в компанията на колежки, специалистки по семейно право. Всеки път гласуваме за мъжа, който има най-голяма вероятност да ни подлуди. Името на Дийн се появява от време на време.
- О, не.
- Но той никога не печели. Затова пък Питър Хейл стана Мистър Февруари и Мистър Юли.
Щях да бъда благодарна и за дребните благоволения, ако бях настроена по-великодушно. Аз обаче бях на края на силите си, чувствах се разпъната, разкъсвана на парченца и не можех да направя нищо, освен да лежа и да поемам сипещите се един след друг удари. Чувствах се осквернена.
Кармен ме хвана за ръката и ме повлече надолу по стълбите.
- Съжалявам, Клеър. Аз също исках това да приключи днес. - Тонът й стана отново по-твърд. - Най-лошо е когато знаеш, че си прав, но не можеш да преодолееш бариерата, с която се е оградил съдията. Ние обаче имаме и други опции. И аз съм специалист по тях. А подобни случаи ме вдъхновяват. Никак не са лесни, но съм привикнала с трудностите.
Нещо в начина, по който го заяви, ме накара да я погледна.
- Отгледах четири по-малки сестри - произнесе тихо тя, докато вървяхме по улицата. - Когато бяха в гимназията, две от тях имаха големи неприятности, защото се бяха свързали с неподходящ човек в неподходящ момент. Бяхме бедни и не можехме да си позволим адвокат. Държавният защитник беше претрупан с дела и единственото му желание беше да приключи по-скоро случая. В крайна сметка уреди нещата така, че сестрите ми да признаят вината си за нещо, което не бяха извършвали и да прекарат шест месеца в затвора. "Само шест месеца" - повтаряше той, за да ги убеди да направят това признание. Накарах го да се яви в съда и подготвих повечето неща, тъй като той каза, че няма време. - Усмихна ми се сухо. - Това беше бартерна сделка. Започнах да правя какви ли не услуги на разни адвокати и те ми се отплащаха с добра информация. Наложи се да преспя с двама от тях, за да се добера до нужните данни. Сестрите ми се отърваха. Аз записах право. - Усмивката й беше убийствена. - Оттогава не съм спала с адвокат. Не се е налагало. Вече знам правилата на играта. Веднага след като подам искането за преразглеждане, ще се обадя на Дженовиц и ще го погоня да действа. Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще привършим.
Коленете ми омекнаха, когато видях колата на Денис да излиза от платения паркинг. Беше бяло "БМВ", което не би трябвало да си позволи като се има предвид непрекъснато западащия му бизнес. Не можах да видя дали ме наблюдаваше и дали в колата му имаше и друг човек. Той намали край светофара, а след това изчезна зад ъгъла.
Отдъхнах си с облекчение. Видът му възбуждаше много и противоречиви емоции в мен. Очевидно фактът, че живеехме отделно, имаше и своите положителни страни. Не трябваше да го виждам, докато не се справя с този хаос от чувства.
С Кармен вървяхме в посока, обратна на тази, в която се бе изгубил съпругът ми.
- Кажи ми какво мога да очаквам от Дженовиц - рекох аз; чувствах се в неблагоприятна позиция, както бях попаднала в ситуация, за която бях малко подготвена.
- Множество въпроси. Ще разпитва и теб, и Денис, и децата, ще пита за брака и да семейния ви живот. Ще поиска имената на хората, които са свързани по един или друг начин с децата и ще провери и тях, но разговорите ще бъдат предимно с вас четиримата. С Денис ще отидете в офиса на Дийн. А за децата той ще посети дома ви.
"Дома ми". От който бях прогонена. Ако отсъствах оттам за един уикенд, добре. Все едно че бях в командировка. Но сега, въпреки усилията на моята адвокатка, работата щеше да се проточи доста.
- Нямам дрехи. Не съм си взела чековата книжка. Няма къде да спя тази нощ.
- А хотела?
Поклатих рязко глава. Предпочитах да умра, но не и да се върна в хотел "Ройъл Сонеста" след прекараните там две безсънни нощи.
- Нямаш ли други роднини тук?
- Не.
Само в Кливланд. Което ме подсети за още един проблем. Какво щях да кажа на майка си? Аз бях нейната Зорница. След всичките й надежди и желания за мен, след всичко, което си мислеше, че бях постигнала, това щеше да я съсипе.
Денис не бе и помислил за нея.
Кармен ме поведе през паркинга.
- Наеми нещо за кратко време.
Не исках. Не исках да ходя на непознато място, с непознати звуци и миризми. Имах нужда от история, от корени. И точно това се бях старала да постигна през последните петнайсет години.
- Знаеш ли - промълвих аз. - В продължение на месеци съм търсила тази къща. А след това я декорирах месеци наред. Когато бизнесът на Денис западна, направихме втора ипотека. Аз я изплатих. Къщата е моя в много по-голяма степен, отколкото на Денис. Защо тогава аз съм изритана от нея?
- Защото ти си по-силната - отвърна Кармен.
В подобния ми на лай смях прозвуча голяма горчивина. Започнах да треперя отново.
Спътничката ми ме стисна по-силно за ръката.
- Колкото и да те изкушава да отседнеш при Броуди, Клеър, не го прави. Денис само това и чака.
Сетих се за направената от него снимка и побеснях.
- Трябва да ме е проследил до дома на Броуди в четвъртък. Ако беше и наполовина толкова умен и предприемчив в бизнеса си, сега нямаше да се намираме в такова положение. Това трябва да е свързано с неговото его. Той ми завижда за "УикърУайз", за връзката ми с децата, за приятелството с Броуди... - Погледнах я. - Но се кълна, никога не е имало нищо между нас с него. Никога. Прегръдката, заснета на онази снимка, е съвсем невинна, все едно че ме е прегърнал брат ми.
- Вярвам ти. Съдията може също да ти е повярвал, но той вече е взел решението си. Използва тази снимка, за да защити позицията си. И това е напълно нередно в правно отношение. Той няма право да се съобразява с подобно доказателство, без да разреши и на нас да сторим същото. Ето едно от нещата, които ще оспорвам в искането си за обжалване.
- Ако не успеем в това, отделните стъпки, за които спомена, разните обжалвания, ще отнемат време. А какво ще правим с децата? Денис не може да готви.
- Ще взема готова храна.
- Никога не е помагал на децата за домашните им.
- Ще се научи.
- Мрази да кара, заради следобедните им занимания. Точно заради това все настоява да вземем бавачка.
Кармен се усмихна хитро.
- Ако наеме бавачка сега, ще го отведем пред съда с аргумента, че за децата не е нужно да се грижи непознат човек, щом майка им е готова и способна да се занимава с тях и ще го прави с желание.
- А ако родителите на Денис запълнят празнината? О, Кармен - въздъхнах уморено аз и спрях до колата си.
Беше преклено несправедливо.
- Ще направя всичко, което зависи от мен - отвърна тя. - Междувременно ти ще изпълняваш твоята част. Намери място, където да отседнеш. Не изоставяй служебните си задължения. Бъди на разположение във всички случаи, когато ти се обажда Денис, защото не знае какво да прави с децата. Помисли за условията на развода, така че да мога да се срещна с Арт. - Стисна успокояващо ръката ми. - Ние ще победим, Клеър. Може да ни отнеме повече време, отколкото ти се иска, но фактите са на наша страна. Ние ще победим.
Страшно исках да й вярвам. Но фактите бяха на наша страна и днес, а аз бях загубила. Вярата ми в справедливостта бе пречупена.
Въпреки това не можех да стоя просто така и да не върша нищо. Не беше в стила ми. Щях да намеря къде да отседна, да купя колата, за която ми бе изпратила чек застрахователната компания и да се върна на работа. Щях да сторя всичко за напредъка на делото.
Преди това обаче трябваше да свърша нещо по-належащо, по-трудно. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете на палтото си и събрах сили за най-тежката част.
- И така, какво да кажа на децата?

Човек Брой мнения : 47

СЕДЕМ

Не очаквах Кармен да отговори на въпроса ми. Тя не познаваше децата и не можеше да отсъди кой би бил най-добрият подход. Въпреки това тя помисли известно време, след което даде предложения, почерпани от опита й с други клиенти. Те може би отразяваха дори опита й с мен самата, тъй като през часовете, които бяхме прекарали заедно в събота, бях споделила с нея много лични неща; те й бяха нужни, за да ме представи добре. Това само по себе си беше интересно. Бях свикнала да мисля за семейството си като за по-различно от другите и пазех личния живот за себе си. Но вярвах на Кармен. Още от самото начало ми се бе сторила чувствителна и разумна. Освен това Броуди също й вярваше. Затова когато ми даде съвет какво да направя с децата, аз я послушах.
- Бъди честна - рече тя. - Дай им възможност да изживеят неизбежното объркване и страх. Да признаят тъгата си, дори безсилието, но не обвинявай Денис, а ситуацията. Не намесвай децата във вашия спор. Нужно е да оставиш повече възможности пред нас и да не взривяваш мостовете след себе си.
В понеделник следобяд, когато зададох същия въпрос на Денис малко преди прибирането на Джони и Кикит, той ме изгледа объркан.
- Все пак трябва да им кажем нещо - рекох аз и зачаках някакъв съвет от него.
Тъй като той бе забъркал кашата, дължеше ми най-малкото едно рамо в тази ситуация, така поне си мислех аз.
Той обаче мълчеше.
Аз тършувах из гардероба във вестибюла. Дървените закачалки се удариха една в друга, когато ги отместих встрани, за да взема шлифера си; това се повтори отново, когато извадих вълненото палто. Все така в очакване на отговора му, грабнах един шал и чифт ръкавици от горната полица.
- Защо просто да не им кажем, че пътуваш? - попита най-сетне той.
Погледнах го изумена. Очевидно единственото, върху което бе мислил, бе как да ме изкара възможно най-черна.
- Че пътувам ли? В продължение на още един месец? С две посещения седмично и нито едно преспиване у дома? - Вдигнах горните дрехи от пода и ги поставих на една пейка край вратата. - Те не са бебета. Ще разберат, че нещо куца, само след минутка. Освен това приключих с лъжите. Много съм притеснена, че трябваше да ги заблуждавам досега. Няма да го правя повече.
Заизкачвах стълбите. Той ме последва.
- Какво ще им кажеш в такъв случай?
- Истината. Така или иначе ще трябва да я научат някой ден.
- Ще им кажеш ли, че ти е било наредено да напуснеш къщата?
Стигнах горната площадка и тръгнах по коридора.
- Ще им кажа, че сме решили да се разделим. Това може да не е цялата истина, но все пак е нещо. Ако им кажа за съдебното нареждане, ще поискат да знаят коя е причината, а ако им я кажа... - Изгледах го за момент, преди да завя към банята, - ще те намразят за това. Това няма да е в техен интерес. Не искам да те намразват. Ти си им баща. Трябва да живеят с теб, поне за известно време.
- Ах, Клеър. Толкова си благородна.
Обърнах се бързо към него, страшно ядосана, почти вбесена, нещо ново за мен, нещо чуждо и плашещо. Положих усилия да запазя любезния тон.
- Имам да се гордея с доста повече неща от теб, Денис. Това, което става сега, е маскарад, а не правосъдие. Нагласил си нещата така, че да не ми оставиш никакъв шанс. Но това няма да продължи вечно. Разумът е на моя страна. И родителският опит. Предстои ти да се събудиш. Непрестанните родителски грижи са нещо по-различно от онова, което си мислиш. Почакай само и ще се убедиш. Никога досега не си желал да се занимавш с децата.
- Това не е вярно. Ти просто винаги беше първа до тях. Аз просто бях излишен.
- Никога - извиках аз. Мили Боже, колко усилия бях положила, за да го накарам да изглежда значим в очите на децата. - Винаги, когато най-после се появеше при нас, аз правех истинско събитие от това. Децата обичаха да си край тях, а аз исках да ги виждам щастливи. Това е единственото, което съм искала винаги за тях, Денис. Това съм се старала да постигна. А ето, че сега ти проваляш всичко. - Стараех се да запазя спокойствие. Бях прекарала времето след излизането си от съда в събиране на сили да понеса присъствието му, да направя онова, което ми предстоеше. Гневът беше нещо като средство за борба с болката, но яростта заплашваше да залее всичко. - Нима аз сгреших нещо? Или ти? Нещо, случило се на работа? Или нещо, което е казал някой друг? - Докоснах гърдите си. - Толкова ми е трудно да проумея това, което става. Нима съвместният ни живот беше толкова ужасен? Нима бях толкова непоносима съпруга, та трябва да ме наказваш по този начин? Та трябва да наказваш децата по този начин?
Красивото му лице придоби отегчено изражение.
- Не ставай мелодраматична. Бракове се разпадат непрекъснато.
- Не и моят! - Тези три думички казваха толкова много. О, да, бях станала свидетел на разпадането на много бракове. Те бяха навсякъде около нас, нямаше как да не ги забележи човек. Аз обаче бях искала ние да бъдем по-различни. Имах нужда да бъдем по-различни. - Значи просто се отказваш от всичко, и от хубавите мигове?
- Какви хубави мигове?
- Коледите. Винаги сме прекарвали прекрасни Коледи. И ваканции. Помниш ли като заведохме децата в Аризона? Когато се катерехме по хълмовете там, а те бяха привързани към гърбовете ни. Предизвиквам те да кажеш, ако смееш, че не беше забавно.
- Може и да е било. Но това бяха семейни преживявания. А какво ще кажеш само за нас двамата?
Вместо отговор погледнах към стената на спалнята. Беше покрита с мои снимки, които Денис бе снимал, проявявал, вадил, поставял в рамка и окачвал лично. Те обхващаха десетте години от началото на нашата връзка до момента, когато интересът му към фотографията бе отлетял. Това бяха хубави снимки; аз се чувствах красива на тях. Една беше запечатала момент на възбуда, друга - на размисъл, трета - на нежност, четвърта - на любов, изписана по лицето ми чрез ръката и очите на Денис.
Той обаче отвърна:
- С това е свършено, Клеър. Взех решението си. Няма връщане назад.
- Има ли още нещо?
Той направи физиономия.
- Защо задаваш такъв въпрос?
Аз не се предавах.
- Защото опитвам да проумея това, което става. Някога имаше друг човек.
- Доста преди теб.
- Ти обаче беше с нея, макар да знаеше, че е омъжена за друг. Това е горе-долу същото, като да мамиш мен.
- И кой ми говори тези неща!
- С Броуди не сме свързани по този начин.
- Разбира се.
- Това е истина. И ти го знаеш, Денис. Знаеш, че е истина.
- Аха.
- Бракът ни не беше безупречен, но не беше и ужасен.
Той се подпря на стената.
Взирах се в него около минута, след това измъкнах един куфар от дрешника, разтворих го върху леглото и се приближих до гардероба.
- Вече е сторено - заяви той. - Няма да променя мнението си.
Натоварих се с бельо, изсипах го в куфара и се върнах за още.
- Ти успя да ме отвратиш от брака - рече той. - Искам свободата си.
Това ме накара да спра. Задави ме невярващ смях.
- Искаш свободата си, при положение, че ставаш единствен настойник на две малки деца? Това показва колко знаеш какво представлява родителството, Денис. Нямаш представа какво значи да се грижиш сам за тях. Можеш да ме обвиняваш колкото искаш за това, че имам своята кариера, но докато работех, аз правех толкова неща за децата, че не би могъл дори да ги изброиш, камо ли да знаеш за тях. Да кажеш на Кикит какво не трябва да яде е едно нещо, да се увериш, че наистина не го яде - съвсем друго. Не знам за теб, но аз лично се ужасявам при мисълта, че е получила пристъп и ние не знаем какво го е причинило. Ще трябва да я наблюдаваме по-сериозно от всякога. А Джони и така е прекалено чувствителен. Помисли само колко допълнителни грижи ще му бъдат нужни, за да приеме развода ни. Свобода, а? Мили Боже, ако не беше толкова трогателен, щеше да бъде смешно.
Той имаше нахалството да се ухили.
- Защо тогава си толкова кисела? Съдията имаше право. Трябва да си доволна, че ще разполагаш с малко свободно време.
Усмивката му беше последната капка, която преля чашата. Изпитах непреодолимо, примитивно желание да го ударя и макар да бях достатъчно благоразумна да не го направя, аз го мразех, че ме бе накарал да падна толкова ниско.
С голямо усилие отпуснах челюсти. Върнах се към гардероба, този път за пуловери.
- Кисела съм - отвърнах предпазливо аз, - защото нито този съдия, нито ти самият имате и понятие какво значи родителска любов. - Пуснах пуловерите в куфара и ги натиснах, за да се съберат. - Аз обичам децата си. Грижила съм се добре за тях. Вие и двамата твърдите обратното. Е, нека ти кажа... - изправих се и го погледнах право в очите, - това е само началото. Щом искаш развод, ще ти го дам, но ако смяташ да използваш децата като разменна монета, за да получиш повече пари, помисли си отново. Откажи се отсега, преди децата да са узнали най-лошото, преди целият свят да го узнае и докато можем да се споразумеем. Упорствай и аз ще се боря. Адвокатката ми знае какво искам. Ще ходим от съд в съд, ако се наложи. Ти не можеш да спечелиш, Денис. В крайна сметка победата ще бъде моя. Прекалено добра майка съм, по дяволите.
- Надценяваш се - рече той и се обърна към вратата. - Джони има тренировка в пет. Трябва да си тръгнеш в четири.
- Какво?
- Искам да има време да се успокои и да бъде готов за играта.
- Веднага след като му кажем, че неговият свят се разпада? Той няма да може да играе.
- Неговият свят не се разпада. Просто се променя малко. Най-доброто за него ще бъде да отиде да тренира. Най-нормалното.
- В такъв случй аз ще го закарам.
- Не. Аз.
- Нека да си поговоря малко повечко с него.
- Трябва да се наговориш до към четири. Ако след това възникне проблем, ще повикам Мълрой.
И, след като ме изгледа продължително и предупредително, излезе от стаята.
Беше истинско чудо, че тялото ми бе все още цяло, толкова силна бе разразилата се в мен буря. Трябваше обаче да свърша много неща за кратко време.Затова продължих да действам на автопилот.
Тъй като не исках децата да заподозрат нещо, преди да съм успяла да им обясня, сложих куфарите, с чието съдържание бях живяла през последните две седмици, на задната селадка на колата. Тази картина им беше позната. След това напълних багажника с всичко, което не желаех да видят - с по-стари куфари, в които бяха сложени останалите ми дрехи и палта. Взех компактдиск плейъра и кутия с компактдискове, тъй като не можех да живея без музика. Взех колкото можах снимки на децата, като внимавах да не оставя прекалено много празни места по полиците и шкафчетата. В една кутия сложих чековата ни книжка, банковите сметки и финансовата информация, до която не бях успяла да се добера в компютъра.
Тъй като оставаха петнайсетина минути преди пристигането на училищния автобус, аз се насочих към кухнята. Само след секунди фурната беше включена, а масата беше покрита с продукти за правене на сладки. Децата много обичаха горещи, току-що извадени от фурната сладки, а аз обичах да ги приготвям. Това бе типично майчинска проява, мъничък начин да кажеш "Обичам ви" по време, когато на всяка крачка се предлагаха всевъзможни лакомства. Освен, че приготвях съобразена с изискванията на алергията на Кикит храна, аз печах по нещо при всяка възможност, особено преди и след пътуване, когато се чувствах виновна заради отсъствието си.
Да, точно така, виновна. Никога не напусках дома си без да изпитвам угризения.
Сега обаче не се чувствах виновна, а отчаяна. Копнеех да почувствам близостта, която възникваше винаги, когато сядахме заедно в кухнята и разквасвахме със студено мляко горещите сладки. Бяхме го правили открай време, в началото само ние с Джони, преди появата на Кикит, а след това и тримата. Аз го правех дори по-отдавна, макар тези съвсем първи случаи да ми се струваха много далечни. Не бях се сещала за тях кой знае откога и не можех да си обясня какво ме накара да си ги припомня точно сега. Тези преживявания всъщност съвсем не бяха като сегашните. Тогава аз бях дете, на не повече от десет-единайсет години. Майка ми работеше по цял ден и нямаше време да се занимава с печене на сладки, но аз познавах майки, които го правеха. Бях ходила в техните къщи. Тези къщи бяха по-топли и по-гостоприемни от нашата. Веднага след като на една от сбирките на бойскаутите ни показаха как да правим сладки, аз започнах да ги приготвям сама. Рона грабваше няколко и избягваше, а след това се връщаше за още с приятелки. Когато майка ни се прибереше от работа, сладките обикновено бяха изядени. Не ги правех често. Но помня съвсем ясно как седях сама в онази кухня и разквасвах топлите сладки с чаша студено мляко, като се преструвах, че животът ни беше сигурен.
Бях сложила първата тава във фурната, втората чакаше на масата, а аз вече миех купата на миксера, когато чух децата да влизат през гаража. Изпълни ме паника. Притиснах опакото на дланта към горната си устна, като се чудех как щях да се удържа да не заплача, като ги видя след всичко, което се беше случило в съда.
В този момент вратата откъм гаража се отвори широко и аз вече нямах време да мисля за сълзи, за съд или бъдеще. Имах време само колкото да избърша ръце и да ги разперя, когато Кикит се спусна в обятията ми. Щастлива да я видя, аз я вдигнах и я завъртях. От нея се носеше типичната топла детска миризма, съчетана с ухание на сухи листа и тебешир.
- Мамо-о! Знаех, че ще бъдеш тук, когато се приберем.
Стисна ме за врата доста силно, но аз не давах и пет пари за това. Когато се появи Джони, аз разтворих ръце, за да приветствам и него.
- Здравей, мамо. - Гласът му позвуча надебелено, несъмнено като компенсация за начина, по който бе отвърнал на прегръдката ми. - Кога се приземи?
- Преди малко - отвърнах аз.
Беше само една малка, временна лъжа. Все още не бях готова да им кажа истината, първо исках да им се порадвам малко, а то бе лесно, толкова лесно, сякаш това бе просто поредното ми прибиране от командировка.
Все още държах и двамата, Кикит седнала върху масата и обвила крака около тялото ми, а Джони - в обятията ми.
- Изглеждате страхотно. - Съсредоточих се върху Кикит. Тя беше олицетворение на доброто здраве. - Добре ли се чувстваш?
- Да.
- Добре ли се храниш?
- Да. - Отвори широко уста. - Гледай, падна ми един зъб.
- Още един зъб? - Погледнах възхитено мястото, което показваше с език. - Божичко, каква хубава дупка. Както разбирам си запазила зъба?
В противен случай сега щеше да бъде обляна в сълзи. Точно това се бе случило последния път.
Тя вече клатеше нагоре-нодалу глава, след това бръкна в джоба си и извади мъхнато парченце плат, от което се появи и въпросното зъбче. После побърза да ми разкаже какво възнамеряваше да напише в писмото си до феята на зъбите - именно тази идея бе спасила положенето миналия път - и тя й бе допаднала толкова много, че Кикит се бе заклела да пише писмо всеки път, когато й паднеше зъб, дори да не го бе изгубила. Тя все още обясняваше подробности около писмото си, когато Джони заяви:
- Днес Мики Рубин си счупи ръката на игрището.
- Не съм свършила - развика се дъщеря ми, като ме хвана за брадичката и я дръпна надолу.
- Това е по-важно. Беше толкова противно, мамо.
- Мамо, той ме прекъсва.
- Това е важно. Костта бе пробила кожата и стърчеше навън, всичко беше в кръв. Откараха го с линейка.
- Той плачеше - намеси се с внезапна компетентност Кикит, решила да заеме водеща позиция в разговора на брат си, след като не можеше да се пребори с него. - Чувахме го в нашата класна стая, но аз не плаках, когато ми падна зъба. - Набърчи нос и задуши. Погледът й светна. - Във фурната има нещо - пропя тя.
- Шоколадови сладки - обърна се първо към нея, а след това и към мен Джони. - Мики не правеше почти нищо, когато стана това. Целехме стената и той се опита да се дръпне от пътя на топката, но се спъна, отскочи, завъртя се и - хоп - последва онзи ужасен вик. Искам да кажа, че костта се виждаше, беше разкъсала кожата...
Придърпах го по-близко към себе си и, притиснала лице в тъмните му коси, промълвих:
- Кажи го още веднъж и ще повърна. Става ми зле, като говориш такива неща.
- Да, и аз се почувствах така, като го видях - обясни той, когато поотпуснах хватката си, за да му дам възможност да си поеме въздух.
- Сигурна съм, че много от твоите приятели са го изпитали. И това е напълно нормално.
- Искам сладки, мамо - обади се Кикит. - Дали вече са готови? Само след две минути наистина бяха готови и им бяха нужни още две, за да изстинат. Докато чакахме, Кикит ми разказа за пуйката, посетила класната им стая, за куклата Барби, която си бе избрала за коледен подарък и за бележката, изпратена от учителката - предполагаше, че я бе изтървала на игрището или в автобуса - в която ставало дума за някакви бели буболечки в косите на едно от децата.
Въшки. Супер. Прегледах ги набързо, не видях нищо, но реших да кажа на Денис да ги следи. Щяхме да видим колко щеше да му допадне това.
Джони не беше така бъбрив като сестра си. Той не ме държеше за ръката, не доковаше косата или лицето ми като нея, но не се отделяше от мен, докато не издадох команда и не взех лопатката. Бяхме непоправими - никога не изчаквахме и отлепвахме първите сладки още докато бяха прекалено горещи, за да запазят формата си, но това само ни разсмиваше. Ближехме разтопения шоколад от пръстите си. Пиехме млякото си така, че над горната ни устна се образуваха мустаци, също като в рекламите - пенливи бели линии над стокаратови усмивки.
Тогава Кикит се провикна към вратата.
- Побързай, татко. Почти ги изядохме.
Искаше ми се да го изгоня, да се насладя още малко на тези последни мигове невинност. Беше толкова хубаво, толкова безопасно, толкова нормално да се смеем, докато хапваме сладки и пием мляко.
Но острият му поглед, изпълнен с очакване, ме отрезви.
Джони скочи от масата и отиде да донесе ученическата си чанта. Докато пресичаше кухнята на път към вестибюла, попита:
- Какво има за вечеря?
Аз не приготвях вечеря. От мен се очакваше да си събера багажа, да се видя с децата и към четири да си тръгна. Ако не го направех, Денис щеше да повика ченгетата да ме изхвърлят. Пред децата.
Освен ако не осъзнаеше колко им липсвах и не се размислеше. Освен ако не се запиташе дали не съществува по-добър начин за уреждане на този въпрос. Освен ако не решеше, че няма представа какво да прави за вечеря и че е по-лесно просто да ме остави да постоя още малко.
- Ще трябва да питате баща си какво има за вечеря? - отвърнах на сина си аз.
Той ме погледна намръщено откъм вратата.
- Ти винаги приготвяш нещо по-така, когато се прибереш от командировка. Искам лазаня.
- Пържено пиле - възпротиви се Кикит.
Играеше на нещо като дама, подпряла лакти на масата и колене - върху стола.
- Ядохме пържено пиле последния път, когато мама се върна от командировка. Сега е мой ред. Лазаня.
- Какво ще кажете за пица? - обади се Денис.
Кикит набърчи нос, само че този път от отвращение.
- Ядохме снощи с баба и дядо. Освен това, мама ще прави вечеря.
- Не - отвърна Денис. - Няма да прави.
Измина минута, преди думите му да достигнат до съзнанието им. Кикит спря да танцува. Очите й станаха кръгли. Тя погледна от Денис към мен и обратно, след това си пое пресекливо въздух, прибра лакти и попита със сподавено вълнение:
- Ще празнуваме нещо, така ли?
Изчаках Денис да й отговори, но долният страхливец само посочи с брадичката си към мен. Погледите на децата последваха жеста му.
Въздъхнах.
- Няма да празнуваме. Само ще поговорим. Ела да седнеш, Джони.
Той не помръдна.
- Да не би баба?
Усмихнах му се тъжно - толкова мило, разумно, интуитивно дете - и поклатих глава.
- Не е баба. Става въпрос за нас. - Нямаше лесен начин да им го кажа. От четвъртък досега бях изпробвала хиляди думи. Нито една комбинация не ми бе харесала. Най-простият начин ми се струваше най-добър. - Двамата с татко ви се разделяме.
- Какво означава това? - попита Кикит.
Насочих към Денис поглед, изпълнен с молба да обясни, но той стоеше, отпуснал ръце край тялото си и изглеждаше не по-малко любопитен от дъщеря си да чуе обяснението ми. Очевидно не беше дошъл да помогне. Просто надзираваше. Не искаше да си цапа ръцете с мръсната работа, но настояваше нещата да се развиват така, както той определи. Вероятно смяташе, че съдът му бе дал това право.
Да, ама не му беше дал. Ако желаех да кажа на децата, че баща им е гадно копеле, лишено от всякаква лоялност, съчувствие, здрав разум, щях да го направя. Нито съдът, нито Денис диктуваха думите ми. Само любовта. Тревогата. И самоуважението.
- Това означава, че ще живеем отделно един от друг - рекох аз.
- В различни къщи? - обида си Кикит.
- Да.
- Но вие не можете да го напарвите - постанови тя. - Вие сте наши родители. Трябва да бъдетес нас.
- И ще бъдем. Само че от различни места.
- Но аз не мога да бъда едновременно на две места.
- Не е нужно. Ще бъдеш с татко през част от времето, а през останалото - с мен.
- Нали и сега правим точно така?
Така беше. Дъщеря ми беше абсолютно права. Но само в известен смисъл.
- Понякога бяхме само трима, понякога се събирахме и четиримата. Отсега нататък ще бъдем само по трима - или ти, Джони и аз, или ти, Джони и татко. С татко ви няма да бъдем едновременно с вас.
- Но защо? - попита тя.
Обърнах се отново към Денис с надеждата, че поне сега ще отговори той; лицето му обаче беше безизразно - от него не можех да очаквам никаква помощ. Не, че този път го обвинявах. Беше изключително важно сега да дадем най-правилните отговори на децата. В противен случай можехме да сторим непоправимо зло.
Само дето аз не знаех кои са те. Затова прибегнах до старото като самото време:
- Защото мислим, че така е най-добре.
- Е, аз пък не мисля - заяви Кикит. - Кой къде ще живее?
- Вие ще живеете тук. Аз ще се преместя на друго място.
- Къде?
- Още не знам. Но вие ще можете да бъдете с мен тук или там.
- Искам да бъдеш тук през всичкото време. Защо да не можеш да останеш в стаята на горния етаж, в която си държа куклите? Ще ги прибера всичките. Разтегателният диван там ти харесва, казвала си ми го.
В този момент Джони, прилепен до стената до входа на кухнята, промълви:
- Те не искат да живеят заедно в една и съща къща. Вече не се харесват.
Станах от масата и се приближих до него. Телцето му бе напрегнато, очите - хлътнали. Сякаш полагаше огромни усилия да не се разпадне, но засега губеше битката.

Човек Брой мнения : 47

Обгърнах с ръка раменцата му, което беше истинско постижение, като се има предвид сковаността му, и рекох:
- Не е само това. Не съм сигурна, че дори самата аз го разбирам. Всичко е страшно объркано.
- Кажи ми. Искам да знам - възкликна Кикит, но аз продължих да говоря на Джони и да потърквам раменцата му, за да го накарам да ги поотпусне.
- Едно трябва да запомниш - и всъщност то е важното - че и двамата ви обичаме много и теб, и Кикит.
- Но не се обичате един друг - промълви той.
Само преди четири дена нямаше да се съглася с думите му. А сега?
- Не знам. Това е нещо като изпитателен период. Ще мислим и ще разговаряме много през него.
Не исках да споменавам за Дийн Дженовиц или, още по-лошо, за съдебното нареждане срещу мен. С времето децата щяха да научат за Дженовиц, тъй като той трябваше да се срещне с тях. Надявах се никога да не се налага да научат за съдебното нареждане.
- Няма да забележите кой знае каква промяна - продължих аз, като се стараех гласът ми да звуч успокояващо колкото заради тях, толкова и заради мен самата. Чувствах се изчерпана. - Нещата ще бъдат почти същите, както винаги досега.
Той не ми повярва и за миг. Видях го в очите му. Но не каза нищо.
- Ти ще готвиш ли, татко? - осведоми се Кикит.
- Понякога.
- А ще печеш ли курабийки с нас?
- Това може да оставя на майка ви.
- А моето лекарство?
- Какво за твоето лекарство? - попита той.
- Кой ще проверява дали е тук?
- Аз.
Тогава личицето й се сгърчи. Сълзите изпълниха очите й и потекоха по бузите. Тя започна да се клати напред-назад, както бе застанала на колене, и вдигна юмруче към очите си.
- Не исках да се разболявам, наистина не исках.
- О, Боже! - прошепнах аз и помъкнах Джони към масата, за да мога да прегърна и нея. - Ти не си сторила нищо, скъпа. Шшт! Ти не си виновна.
- Аз се разболях... и не намерихме лекарството... и той ти се ядоса много...
- Не, скъпа, това изобщо не е причината, не мисли такива неща. - Аз също се задвижих в такт с нейното клатене, и въпреки, че Джони не мърдаше, не опита да се освободи от прегръдката ми. - Това е само между мен и баща ви. Започнало е отдавна, дори преди вие да се появите. С татко ви не се разбираме добре. Не сме щастливи заедно. Вие обаче ни правите щастливи. Но ние с баща ви трябва да направим нещо повече за себе си.
- Искам да живееш тук - изхълца Кикит.
Беше притиснала мокрото си личице в гърдите ми и гласът й прозвуча задушено.
- Не можем да го направим сега. Но ще видите, ще си намеря за живеене някое място, което ще ви хареса много.
- В Санта Фе ли? - попита синът ми; очевидно опитваше да събере частите на мозайката, опитваше да проумее това, което ставаше.
- Не, скъпи, не в Санта Фе, това е прекалено далеч. Мислех за някое местенце на пет-десет минутки оттук. Как ви се струва това? - На мен поне ми изглеждаше добре. - И даже няма да пътувам толкова много. Чакайте и ще се убедите, ще бъда с вас повече от преди.
Особено щом обжалвахме решението на Селуи и съдът анулираше съдебното решение.
- А Денят на благодарността? - попита той.
- Хм. Не съм мислила по този въпрос. - Прозвуча така, сякаш замисляхме ново приключение и това не бе никак лошо. Децата си падат по приключенията. - Можем да отидем в Кливланд, за да бъдем с баба ви. Или... какво мислите, че трябва да направим?
- Да го отпразнуваме тук както винаги.
- Можем да направим и двете - рече Кикит и вдигна към мен изпълнените си с надежда очи.
- Можем - съгласих се аз.
Въпреки, че аз нямаше да бъда и на двете. На единия празник децата щяха да бъдат с Денис и неговите родители, а на другия - с мен, Броуди, Джил и всички лишени от семейство приятели, които канех обикновено на нашите тържества. Разбира се нямах представа кога щеше да бъде нашето събиране, нито пък как щяхме да се чувстваме на ново място без Денис, без майка ми. А когато се сетих, че ще трябва да разкрия пред всички тези приятели, които щях да поканя, че съм се разделила с мъжа си, изпитах силна болка.
Съдебното заседание беше действителност. Вече бях казала и на децата. Сега идваше ред на приятелите. Ами Кони? Как щях да кажа на Кони?
Денят на благодарността. Коледа. Рожденият ден на Джони, после - на Кикит. Това бяха все семейни тържества, но внезапно осъзнах, че вече нямаше да бъдат същите и тази мисъл ме разкъса.
- Мамо - проплака Кикит, вече отделила лице от пуловера ми. - Утре на балета ще играем пред родители. Ще донесеш ли малки кексчета?
Утрешният ден беше вторник. Не сряда. Ако Денис се съгласеше, можехме да сменим дните за тази седмица, а съдията не беше нужно изобщо да разбира.
Кикит обаче не беше свършила. Сега вече се беше увесила на врата ми.
- А в сряда е денят на родителите в библиотеката. Казах на Лили, че ще я вземем ние, тъй като майка й е на работа.
С това приключи идеята ми да разменим дните. Аз обаче можех да направя и двете.
Не, не можех. Денис ми даде да го разбера миг по-късно с почти незабележимо поклащане на главата. То бе придружено с предупредителен поглед, от който ми стана ясно какво щеше да последва, ако започнех да споря - същото, което щеше да стане и ако не си тръгнех до четири.
Не, не исках да вика отново Джак Мълрой. Не исках да бъда обвинена в съда. Желанието ми бе анулиране на съдебното нареждане. Кармен работеше върху това. Най-добре щях да й помогна, като се превърнех в модел на послушание.
Вече беше три и трийсет и пет.
- Ще дойда в сряда в библиотеката - отвърнах аз. - Татко ще дойде на балетното ви представление утре.
- Но аз искам да дойдеш ти. Майките ще сложат нещата на масата в задната стая, нали знаеш?
- Чуй какво ще ти кажа. Аз ще купя малките кексчета, а татко ще ги донесе.
- Не е същото - възкликна тя и миг по-късно очите й се разшириха. - Ами в четвъртък? Какво ще правим в четвъртък? В четвъртък е празникът на Вси светии. Ще бъдеш тук за Вси светии, нали? Ти винаги ме извеждаш, не искам да излизам сама.
- Джони ще излиза сам тази година - обади се Денис. - Той ще те вземе със себе си.
- Та-атко - възпротиви се Джони и аз бях съгласна с него.
Кикит трябваше да бъде наблюдавана непрекъснато да не би да напъха в устата си нещо, което можеше да предизвика пристъп. Беше несправедливо да искаме това от Джони.
- Не искам да ходя с Джони - заяви дъщеря ми. - Искам мама.
- Аз ще те изведа - рече Денис.
Това я накара да млъкне за момент. Последва колебливо:
- Ще ме изведеш ли? - И още по-неуверено: - За да може мама да остане тук и да раздава сладки?
- Или мама, или баба.
- Искам да бъде мама. Ти ще го правиш, мамо, нали?
Разбира се, че бих го направила. Винаги бях обичала този празник, започвах да купувам сладките седмици по-рано, правех специални костюми. Костюмите за тази година вече бяха готови - Кикит щеше да бъде мишка, а Джони - пират. Разбира се, аз щях да бъда част от ритуала.
- Тя може да не успее да дойде - обади се Денис.
- Защо да не успее? - обърна се към него Кикит.
Той вдигна брадичка към мен. Дъщеря ми проследи жеста му и ме погледна. Опитвах да реша дали да споря с мъжа си, дали да кажа на децата истината или лъжата, когато тя се отдръпна.
- Защото не искаш да живееш тук повече, така ли?
- Искам...
- Вече не ни обичаш - изплака тя.
Опитах да я хвана, но тя се изплъзна. Ъгълчетата на устните й бяха увиснали надолу, брадичката й потрепваше. Пуснах Джони, станах от стола си, хванах я и я притиснах в обятията си. Държах я така здраво, въпреки, че тя се въртеше и опитваше да се изскубне.
Измина цяла минута, преди да успея да преглътна буцата от емоции, заседнала в гърлото ми. Гласът ми прозвуча дрезгаво, когато се приведох над главичката й.
- Обичам ви, много ви обичам. Никога, никога не си помисляй даже, че не ви обичам. Двамата с брат ти означавате за мен повече от всичко друго на света.
- Защо тогава не можеш да бъдеш тук? - изплака пискливо тя.
- Защото съдията не ми разрешава. Казва, че трябва да бъдете с баща си през повечето време, а с мен само в сряда и събота. Но това ще продължи само докато изясним нещата.
- Но защо?
- Не знам, скъпа - притиснах буза към топлите й косички аз. - Не знам, но щом той казва така, трябва да се подчиним.
Наближаваше четири без петнайсет. Времето ми изтичаше.
- Но ти ще ми липсваш.
- Ами - отвърнах шеговито аз. - Ще бъдеш прекалено заета, за да ти липсвам, а ако все пак това стане, ще ми се обаждаш. Ще ми се обаждате, когато пожелаете, и денем, и нощем, и двамата.
Огледах се за Джони, но него го нямаше.
Погледнах към Денис. Той посочи към вестибюла. Вбесена, че беше оставил детето да си излезе просто така, аз вдигнах Кикит и я сложих в скута на баща й.
- Дръж се здраво, скъпа - казах й аз много по-нежно, отколкото изгледах съпруга си.
Джони беше в стаята си, седнал с гръб към таблата на леглото си. Начинът, по който ме гледаше, докато се приближавах, разкъса сърцето ми. Седнах до него и взех ръката му. Той я издърпа и я стисна в юмрук. Трябваше да се задоволя да хлана китката му.
- Това не става по мое желание, Джони. Ако зависеше от мен, нещата щяха да се развият по съвсем друг начин. За жалост обаче аз не мога да променя нищо.
- Майките остават с децата.
- Обикновено. Не винаги. Особено сега, когато толкова много майки работят.
- Значи за теб е по-лесно да оставиш татко да стои тук? За да можеш да работиш?
- Не. За мен вие, моите деца, сте по-важни от работата ми. Винаги сте били по-важни. Татко ви остава с вас, защото съдията каза така.
- Откога съдиите казват на родителите какво да правят?
Имаше право.
- Това е дълга история, скъпи. И много сложна.
Той кръстоса ръце пред гърдите си и придоби изражение, което вероятно се бе появявало и на моето лице неведнъж, когато бях искала да получа обяснение за нещо. Още едно клише нямаше да свърши работа.
- Съдията мисли - опитах да загладя нещата аз, - че, тъй като баба ви е много болна, татко ще може да ви отделя повече внимание. Но това е само временно решение.
- За колко време?
- Не за дълго.
- За колко дълго?
- Не знам. Може да продължи няколко дена, или седмица, или месец.
- А след това?
- След това, каквото и да решим, ще бъде най-доброто за вас с Кикит.
Чух шум и се обърнах. Денис беше застанал на прага. Все още държеше Кикит.
- Всичко наред ли е тук? - попита той.
Джони не отговори.
- Всичко е наред - казах аз.
Но това не беше истина. Лицето на дъщеря ми беше обляно в сълзи. Джони имаше вид на разкъсван от мъка човек. А моята душа кървеше.
Беше четири без десет.
Ръцете на Джони вече не бяха кръстосани, но той продължаваше да се взира невиждащо пред себе си. Взех ръката му отново и усетих облекчение, тъй като този път не оказа съпротива, и я стиснах в дланта си.
- Важното е да помните онова, което казах на Кикит. Ще си говорим по всяко време по телефона. В сряда ще отидем в библиотеката с Кикит, а после ще те вземем от тренировка и ще си приготвим нещо за вечеря. Хей. В събота ще има голямо състезание, нали?
Той не отвърна. А след това само сви рамене.
- Може ли да дойда?
Последва нова пауза, ново свиване на раменете. Ръката му лежеше безжизнена в моята. Стиснах я окуражаващо.
- Кога можем да видим къде ще живееш? - попита Кикит.
- Веднага, щом си намеря нещо подходящо.
- Значи ще имаме две къщи?
- Две къщи.
Очите й светнаха.
- Можем ли да си построим една на дървото, нали знаеш, на онова, на което се катеря винаги?
- Не, не можем.
- Тогава у Броуди. - Оживи се отново. - Това е най-добрата идея, мамо. Можеш да живееш при Броуди.
- Съжалявам, скъпа, но за това не може да става и дума - отвърнах аз, като избягвах да поглеждам към Денис.
- Защо?
- Защото къщата на Броуди си е на Броуди. Аз имам нужда от нещо, което да бъде мое.
- Той няма да има нищо против да живееш при него. Приятно му е, когато отидем в неговата къща. - Хлъцна, постави длан върху бузата на баща си и рече: - Знам какво да правим за вечеря. Нека да извикаме Броуди да ни направи от неговата супа!
Все така без да поглеждам към Денис концентрирах цялото си внимание върху децата през последните минути, които ми оставаха да бъда с тях. Кикит изнамери десетина различни начина да зададе все едни и същи въпроси, повечето от които бяха как да се свърже с мен, ако стане нужда. Аз опитвах да говоря успокояващо, насочвах отговорите си едновременно към Джони и към нея, но имах чувство, че някой изкарваше малко по малко вътрешностите от тялото ми. Усещането се засили, защото Денис започна да поглежда часовника си. Когато остави Кикит на пода и тръгна към мен - мисля, че щеше да ме хване за ръката, ако не бях станала сама - нещо в мен се скъса.
- Кажете сега довиждане на майка си - обърна се към децата той.
Посегнах към Джони, като се мъчех да сдържа сълзите си. Той не помръдна.
- Моля ти се, Джони! - прошепнах аз. - Имам нужда от помощта ти.
Позволи ме да го прегърна. Преглътнах риданията си, притиснала буза към главата му и успях да произнеса треперливо:
- Ще поговорим пак по-късно, о'кей?
- Прегърни ме, мамо - проплака Кикит. - Прегърни ме.
Отдръпнах се, целунах Джони по челото и промълвих:
- Обичам те, скъпи.
Обърнах се към дъщеря си. Само след миг тя вече беше в обятията ми, като ме стискаше така силно, че цялата трепереше. Или може би треперех аз? Това нямаше значение. Седяхме заедно на леглото на Джони и се прегръщахме, без да произнасяме думичка.
- Клеър - обади се Денис.
Целунах я и прошепнах:
- Трябва да тръгвам, скъпа.
Тя ме стисна още по-силно.
- Не, мамо, недей.
Денис я вдигна и ни раздели. Като я гледах как протяга ръце, как се стреми към мен с цялото си тяло, докато баща й я удържа, почувствах, че сърцето ми ще спре всеки момент.
- До сряда.
Това бе всичко, което успях да кажа и то доста неясно и насечено. Не се обърнах; мислех, че не бих могла да издържа на по-голяма болка от тази, която и без това ме разкъсваше на парченца. Побягнах надолу по стълбите, грабнах чантата си и ключовете и изтичах от входната врата към колата.
Кикит трябва да се бе изплъзнала от ръцете на Денис, защото преди да успея да изляза от двора, тя изскочи от вратата и хукна към колата. Денис я хвана, когато бе стигнала до средата на двора, вдигна я и я понесе обратно към къщата.
За малко да спра. Не го направих отчасти заради заплахите на съпруга си и отчасти, защото знаех, че удължаването на раздялата само щеше да влоши още повече положението.
То и без това беше достатъчно лошо. Нищо от преживяното до този момент не ме бе подготвило за болката, която изпитах, когато си тръгнах от тази къща и оставих децата си.
Последното, което се запечата завинаги в паметта ми от този ден, беше вдървения гръб на Денис, диво ритащите крака на Кикит и, по-встрани, моят първороден син, застанал самотно, вперил поглед към улицата, по която се отдалечавах.
Оттук отидох направо в офиса, тъй като бях прекалено разстроена, за да ходя където и да било другаде. Кармен беше казала, че не мога да живея при Броуди и аз, разбира се, щях да я послушам, но това бе работното ми място. И тъй като за известно време щях да избягвам всички ненужни пътувания, щях да прекарвам тук повече време от обикновено. Нито съдът, нито Денис, нито Кармен можеха да ми отнемат това.
Броуди го нямаше. Беше във Виниърд, за да се договори с фирмата, която щеше да поправи магазина ни там. В началото на октомври се бе разразила силна тропическа буря. Имахме нужда от нов покрив и обшивка на сградата. Той беше пожелал да отложи пътуването, за да научи по-скоро резултатите от съдебното заседание, но аз бях настояла да отиде.
Сега почти съжалявах за това. Преживявах отново и отново раздялата, виждах като наяве прощалната сцена. Малко компания нямаше да ми се отрази зле.
Не се виждаше жив човек. Оставих колата и тръгнах в падащия сумрак към морето. Започваше приливът. Под краката ми, отвъд скалите и пясъка, морето се втурваше напред и се връщаше назад, пак се втурваше напред и се връщаше назад. Ако вятърът се засилеше, всичко щеше да се покрие с пяна, но нощта беше рядко спокойна, подухваше само лек бриз.
Стоях на високите скали, заслушана в ритъма на вълните. Но празнотата, която бях усетила вкъщи, започна да се разраства, гледката на ритащата Кикит и самотния Джони не ми даваше мира. Въпреки, че бях с пуловер, джинси и дълго палто от габардин, които би трябвало да ме защитят от лекия ветрец, бях вледенена. Така, както бях загледана в безбрежното море, се почувствах нищожно малка.
А там, в офиса, горяха меките нощни светлинки, край вратата светеха лампите, отвътре се носеше бледия блясък на другите лампи. Влязох и пуснах палтото си върху дивана в приемната. След това се огледах на слабата светлина.
Колко ли пъти досега бях правила същото, изпълнена с гордост от онова, в което се бе превърнал "УикърУайз"? Сега обаче не изпитвах нищо такова. "УикърУайз" ми се струваше задължение, причина за бунта на Денис, извинение за съдията да отнеме децата ми.
Разбрала, че офисът не можеше да ме привлече с нищо, аз тръгнах към работилницата. Люлеещият се стол, върху който работех в момента и там, където бях измъкнала счупените камъшитови влакна, се виждаха малки празнини. Трябваше да извадя още, преди да започна с плетенето, но очевидно не ми се правеше и това. Прекалено много нощи с недостатъчно сън бях прекарала, прекалено много часове, лишени почти напълно от надежда. Чувствах се изстискана, безжизнена, пребита и безсилна.
Запътих се към вътрешното стълбище, без да паля лампите. Таванското помещение се простираше над половината работилница и целия офис. Покривът му беше стъклен и дори в тъмни нощи през него се процеждаше светлина от преминаващите кораби, от къщите на брега, дори от фара, отстоящ на няколко мили. Луната беше полускрита зад облаци. По морската повърхност се появявяха и изчезваха бели зайчета.
Пристъпвах внимателно сред струпаните вещи, докато се добрах до едно дълго канапе от ракита. Бях го открила преди няколко години при една разпродажба, на която ме бе завела управителката на магазина ни в Канзас Сити. От възглавниците му отдавна не бе останало нищо. Без тях канапето създаваше още по-силно впечатление, че те обгръща.
Именно това му качество ме привлече към него сега. То бе дълбоко, с широки странични подпорки за ръцете, с висока до раменете облегалка, която след това се извиваше под определен ъгъл, за да създаде опора за врата.
Щом седнах, канапето издаде тихото, успокоително скърцане, свързано с времето и сърцето. Последва още скърцане, когато се наместих в единия ъгъл, изритах обувките си, и още, когато достигнах опипом мърлявото одеялце в намиращата се в близост детска количка. Свила колене, с допрени в задника стъпала, аз се завих и затворих очи.
Таванското помещение бе изпълнено с мирис на стари неща, на износен камъшит, който бе виждал в живота си и слънце, и цветя, и прах, и дъжд. Опитах се да измисля подходяща за канапето история - представих си го в гостна в някой от южните щати, под дами в прекрасни ленени рокли, или пък на просторна веранда, от която се открива гледка към обширна поляна с току-що окосена трева. Опитах да доловя тихи гласове, приглушен смях, нежни обещания, но чувах единствено писъците на Кикит, когато Денис я носеше към къщи и мълчанието на Джони. Въображението ми бе пресекнало, сърцето - пропукано, чувствах безкрайна умора.
Трябва да съм заспала, защото, когато погледнах отново, гледката, която се разкриваше през стъклата на покрива, се бе променила. По брега се бяха появили повече светлинки, струпани на групички, а полумесецът се бе отървал от облаците. Чух шепота на океана и още нещо - шум от кола, вероятно точно той ме бе събудил. Тъй като Броуди трябваше да се прибере на другия ден, реших, че това е Денис, дошъл да провери къде съм отишла.
Силният гняв ме накара да си остана на мястото. Щом искаше да мисли, че съм в леглото на Броуди, нека си мисли така. Този път нямаше как да направи снимка. Освен това съдията вече бе отсъдил срещу мен. Нямаше какво повече да губя.
Чух отварянето на вратата в приемната, последваха стъпки и пауза:
- Клеър?
Това не беше Денис. Беше Броуди.
Гневът ми остана. Той трябваше да бъде във Виниърд, за да се погрижи за нещата там, тъй като аз не можех да го направя в момента.
- Клеър? - Гласът приближаваше, първо от вратата към работилницата, а сега вече - отвътре. - Клеър?
- Да - обадих се аз и се увих по-добре с износеното одеяло.
Чух го как прекосява работилницата и изкачва стълбите.
- Какво правиш тук?
- А ти какво правиш тук?
Високата му фигура се появи на горната площадка.
- Стигнах до Уудс Хоул. Там имаха проблем с ферибота, затова обърнах и се върнах. Така или иначе не исках да ходя там.
Толкова значи можех да разчитам на дясната си ръка.
- Беше планирал срещи.
- Ще почакат.
- Работата трябва да се свърши.
- Тя ще почака, Клеър - повтори той и започна да си проправя път през натурията към мен. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно се виждаше на слабата синкава светлина на луната. - Защо стоиш тук горе?
- А къде да отида? Вече съм бездомна.
- Не си бездомна. Имаш моя дом.
- Mi casa es su casa?* Е, добре, ето в какво положение ме остави цялата тази каша. Не... - Поех си пресекливо въздух. - Мъжете ме насадиха в тази каша. Майка ми е права. Все говореше за някакъв дефектен ген, като даваше пример как баща ми умрял и ни насадил на пачи яйца, после двамата съпрузи на Рона... а аз все оспорвах теорията й, но ето, че сега и аз се озовах в още по-голяма каша, благодарение на мъжете. Денис, съдията, дори Джони. Джони ще създаде проблеми, помни ми думата, той няма да приеме нещата така леко както Кикит. Какво му има на този мъжки род? Нещо с желанието за власт ли? С егото? Вродена слабост?
- Хей! Върнах се, защото се тревожех за теб.
- Господ да ме пази от мъже-кавалери. Не, не сядай тук - извиках аз, когато той понечи да се отпусне върху дивана. Броуди се изправи припряно. - Това е моя територия.
Той се отдръпна, блъсна с в нещо.
- Внимавай, Броуди. Риташ неща, които струват милиони.
Той прояви добрата воля да не ми противоречи, макар и двамата да знаехме добре, че "милиони" бе силно преувеличение. Вместо това попита предпазливо:
- Случило ли се е нещо друго?
- Не. Само същата стара отврат, същата нова отврат.
Можех да му разкажа как бях откъсната от децата си и сърцето му щеше да закърви заради мен. Но, дявол да го вземе, точно в този момент не исках съчувствие. Исках справедливост.
Прегърнах коленете си, докато той придърпа един плачещ за подновяване стол с кожена облегалка. Отпусна се върху него, кръстоса ръце и глезени.
- Знаеш ли колко е лошо за стола това? - попитах аз.
В началото не получих отговор. След малко последва кискане. Вярно, беше тихо. Засега.
- Смешно ли ти се струва? Това е моето препитание, Броуди. Ясно е, че вече не мога да разчитам на съпруга си, макар, Господ ми е свидетел, от години да не съм могла да разчитам на него, но поне имах разни илюзии по този въпрос. Е, с това е свършено. Доколкото разбрах, той иска такава издръжка, че ще трябва да изстискам всичките си резерви и тогава, и тогава - въображението ми се бе развихрило отново, - ако пазарът се преобърне и ние банкрутираме, аз няма да притежавам нищо, абсолютно нищо, така че може би именно реставрирането на този стол може да ме спаси от раздаваната безплатно храна за бедни.
Броуди вече се хилеше открито.
- А ти стоиш тук и се смееш - продължавах да мърморя аз. - Е, какво ли съм очаквала? Може би съчувствие? Или разбиране? Уважение? Това е то. Проблемът е в липсата на уважение. Мъжете се правят на разсеяни, когато се наложи да проявят уважение към една жена, защото може би, но само може би, по такъв начин трябва да признаят, че тя е по-силна от тях, а това е огромна заплаха, която те не могат да понесат. Да, ето я истината. Жените сме по-силни. Ние създаваме, градим и приютяваме, ние гледаме на света с по-широка перспектива, отколкото мъжете. Стараем се повече от тях, тъй като при нас не става въпрос за собственото ни его. Става въпрос за оцеляване. И нужда. И здрав разум. Мили Боже, не е за вярване, но мъжете винаги са ме предавали.
- Не и аз.
- Напротив, ти също - извиках аз, защото ми беше добре, когато виках.
Броуди се изправи и се наведе към мен; беше олицетворение на невинността.
- Какво съм направил?
- Прегърна ме. Точно пред прозореца, така че всеки, който е навън, да може да ни види безпроблемно. Не ти ли мина през ума, че някой може да ни наблюдава?
- Честно казано, не.
- Е, а трябваше.
- След като си знаела, защо не ме предупреди?
- Защото бях разстроена. И освен това съм жена. Жените имат доверие на другите. Вместо да мислят най-лошото за тях, те изпитват съмнение. Не ми и мина през ума, че някой може да е там, навън. Но ти си мъж. Трябваше да си наясно на какво е способен Денис.
Столът на Броуди изпука.
- Не се доближавай до мен - рекох аз, завряла лице в коленете си. - Искам да бъда сама.
- Не ти вярвам. Мисля, че искаш да пуснеш на свобода насъбралата се пара и имаш пълно право, но бих предпочел да седя до теб, а не насреща ти, когато го правиш.
- Не сядай тук - заявих предупредително аз, когато той се отпусна на дивана. Изпънах крака и натиснах бедрата му със стъпалата си, за да го задържа поне по-далеч от себе си. Без усилие обаче той взе краката ми в скута си. - Броуди - възпротивих се аз.
- Никога не съм те виждал такава. Това е една нова Клеър.
- Аз съм човешко същество - изсумтях. - Имам своите страхове и уязвими места като всички останали. Кървя, когато се порежа и ме боли, когато ме ритнат. Ако искам да крещя и да фуча, ще го направя. Дявол да го вземе, щом другите имат право, аз също имам. Малцина ги прецакват така, както ме прецакаха мене.
Едва когато започна да масажира стъпалата ми, осъзнах колко бяха студени. И тогава нещо, може би топлината на дланите му, или неговото присъствие, дори развеселеният му вид, тъй като във всичко това имаше толкова обич, ме сломи. И се разплаках.
Той ме дръпна за краката към себе си, аз го ритнах, но с това незначително движение запасите ми от енергия се изчерпаха окончателно. Не се възпротивих, когато ме дръпна отново, първо краката, след това - и ръцете, така че най-накрая ме обърна и ме привлече в обятията си.
Плаках дълго; в началото риданията излизаха дълбоко от тялото ми, но постепенно станаха по-плитки, тъй като движенията на дланта му по гърба ми, по рамото, по косите ми подействаха успокоително. След време сълзите секнаха, но аз пак не помръднах. Чувствах се прекалено уморена, а и неговото присъствие бе като балсам за изтерзаната ми душа.
- О, Броуди - подсмръкнах след малко аз. - Не знам какво да правя. Никога в живота си не съм се чувствала така безпомощна.
Дори да бе отговорил нещо, не го чух, но само след секунди напрежението и изтощението, съчетани с топлината и сигурността, която ми предлагаше, ме приспаха.
Когато се събудих, двамата лежахме на дивана, преплели ръце и крака, главата ми лежеше на гърдите му, а сърцето му биеше прекалено бързо под ухото ми. Веднага разбрах, че нещо се бе променило и това не беше само ускореният му пулс. Може би беше начинът, по който бях разперила длан върху ребрата му, или начинът, по който той ме притискаше към себе си. Най-вероятно причината се намираше в долната част на телата ни. Бедрото ми беше върху неговото и върху възбудения му член, който бе колкото впечатляващ, толкова и смайващ.
Прибрах крака си, надигнах се и го погледнах право в очите. Бяха широко отворени, ясни като ден, макар луната да бе слязла по небосклона и светлината, която влизаше, да бе намаляла. Той не проговори, аз също. Никой не помръдваше. "От шока - казах си аз. - От смущението." Но не можех да отрека, че бях също така заинтригувана, тъй като неговата близост ми харесваше и исках да усетя повече от нея.
Тогава разбрах, че съм в беда.

Човек Брой мнения : 47

ОСЕМ

Рано сутринта във вторник се обадих вкъщи. Денис вдигна телефона още след първото позвъняване, каза, че точно приготвял закуската, осведоми се дали имаше някъде кленов сироп и ме посъветва да се обадя по-късно на децата. Когато го попитах дали са още разстроени, той отвърна, че не са и затвори. Реших да се обадя пак, но в последния момент се отказах. Бях много ядосана, че ми затвори и се страхувах да не кажа нещо, за което да съжалявам после. По-добре беше да оставя Кармен да изясни въпроса за телефонните обаждания с Арт Хаубър.
След това позвъних на майка си. Стори ми се обезуражена и безсилна. Не, не била гладна и нямало да закусва. Не, не искала да гледа предаването "Днес". Не, нямала желание да помоли да я закарат с инвалидния стол до солариума. Предложих й да поговорим повече, когато се почувства по-добре. Тя се оживи и ме попита за работата ми. Разказах й за срещите, които трябваше да проведа тази сутрин в магазина ни в Есекс, описах й новата поредица мебели, с която щях да запозная персонала. Междувременно не отделях поглед от часовника, но не заради споменатата среща, а заради третия телефонен разговор, който възнамерявах да проведа.
Звъннах до училището и бях пресметнала съвсем точно момента. Хванах учителите и на двете деца, докато бяха все още в учителската стая. Смятах, че трябва да ги запозная със станалите промени. Без да навлизам в подробности, споделих само толкова, колкото да осигуря повече внимание от страна на възрастните за моите деца.
Най-накрая се обадих в кантората на Кармен и я уведомих по кое време къде възнамерявах да бъда. Тя беше пуснала иска за преразглеждане предишния следобяд и очакваше помощникът на Селуи да я извести за предстоящо съдебно заседание. То нямаше да стане по-рано от петък, за да се даде време на Денис и неговия адвокат да бъдат уведомени и да се подготвят.
Когато привърших с разговорите, ми оставаха още десет минути до сбирката. Тези съвещания бяха ежеседмичен ритуал във всичките ни магазини. Те продължаваха между трийсет и четирийсет и пет минути и даваха възможност на всички управители едновременно да споделят информация за продуктите, да предложат нови модели и да обсъдят нови прегрупирания сред персонала. Водех срещите в Есекс винаги, когато можех. Обичах да бъда сред своите хора, да споделям с тях вълнението от предстоящите подобрения. И ако тази сутрин това вълнение не бе искрено, малко го знаеха. Говорих около десет минути за новите мебели, показах образци от различните видове гланц и дамаски, които ни бяха предложени с тях, след това дадох думата на търговския представител, дошъл да ни запознае с друга съвременна линия. Когато свърши, беше дошло време да отваряме магазина.
А след това се измъкнах, без да усещам капчица вина, както може да си позволи само един президент на компания, и отидох да се срещна със Синтия Харис. Синтия беше брокер във фирма за недвижимо имущество, която някога ми бе помогнала да купя нашата къща. Работата с нея пестеше време; тя схващаше бързо желанията на своя клиент и го развеждаше само из къщи, които му бяха по кесията. Преди десет години аз бях бременна с Джони, прекарвах по шест часа дневно в първия си "УикърУайз" и още няколко часа в задоволяване нуждите на Денис. Просто нямаше как да отделям много време за търсене на къща.
Времето беше кът и сега, макар причината да беше друга, а изискванията ми не бяха малки. Исках да наема за кратко някакво жилище, горе-долу еднакво отдалечено от децата, от офиса и от магазина. Не исках нещо голямо, а чаровно. Трябваше да бъде подходящо за камъшитови мебели. И с приятен двор.
Наблюдавах как Синтия прелиства списъците си. Отхвърляше предложенията ту с гримаса, ту с поклащане на глава.
- Прекалено е далеч - промърморваше под носа си тя, а след малко: - Няма двор.
Върна се към нещо, което бе отхвърлила преди малко, намръщи се, мина нататък, но малко по-късно се върна отново на него. Най-накрая я попитах какво е това.
- Не се дава под наем - отвърна тя, но този път не продължи нататък, а остави каталога на бюрото и се замисли.
Изведнъж извъртя стола си, наведе се към шкафа с картотеката, после се изправи и се завъртя отново към писалището.
- Само за продажба? - попитах аз.
- Аха.
- Собствениците тук ли живеят?
Синтия поклати глава.
- Преместили са се на юг. От известно време собствеността им е обявена за продан. Тя е специално място и изисква специален купувач. Нямаше кой знае колко кандидати.
Но нещо я бе заинтригувало. Това беше очевидно.
- Опиши ми го.
Тогава тя се обърна отново към картотеката. Секунди по-късно отвори папката и аз зърнах цветната снимка в нея. Веднага разбрах какво я бе накарало да се връща отново и отново към този имот.

Рийпър Хед беше малък остров с формата на яйце, свързан със сушата чрез мост. В широкия му край се издигаше наскоро автоматизиран фар, а в средата, сред борове, се гушеха къщи. В тесния му край се виждаше втори фар. Той бе построен в средата на миналия век, а столетие по-късно бе излязъл от употреба. Тогава бе купен от приключенски настроената млада двойка, която, вече съвсем не толкова млада, неотдавна се бе изселила на юг.
Изграден от плочник, той се издигаше на височина три етажа и приличаше по-скоро на напръстник, отколкото на игла. Входът му минаваше през къщата на човека, който го обслужвал - едноетажна постройка също от плочник, с кухня и трапезария в едно. Неотделено с врати пространство служеше за дневна, имаше и баня. През сводеста врата се влизаше на първия етаж на кулата, който представляваше приятно кръгово помещение със спираловидна стълба в средата. Вторият етаж беше разделен на три сводести стаи и втора баня. Третият етаж, първоначално предназначен за фенера, беше по-тесен от долните, но затова пък беше целият в прозорци, а отвън отвсякъде беше заобиколен от тясна тераса. Прозорците и вратата, която водеше към него, бяха добре изолирани, ако се съдеше по приглушените звуци, които се носеха откъм морето.
Нямаше абсолютно никакви мебели. Гипсовите стени се нуждаеха от измазване. Печката в къщичката сигурно също се нуждаеше от подмяна. Кухнята обаче беше съвсем модерна и лъскава, както и баните. Не миришеше на плесен, а само на камък и, доста по-слабо - на бор и море. Жилището изглеждаше топло; не усетих никакво течение, когато доближих ръка до прозореца. Колкото до стаята за фенера... Нямах думи.
- Бинго.
Безпомощна усмивка, искрица надежда.
Синтия отвърна на усмивката ми.
- Аха.
- И не се дава под наем?
- Така казаха собствениците. Може да им се обадя и да направя скандалното предложение да я дадат за един месец, но не мисля, че ще захапят. Като се изключи нуждата от боядисване, всичко останало е в много добро състояние. Те се страхуват от онова, което би могъл да направи евентуалният наемател.
- Аз не съм който и да е наемател.
- Може и да е така, но те обичат това място. И щяха да живеят още тук, ако не беше артритът му. Искат да го продадат на човек, който ще го обикне също и са готови да чакат. Парите не са най-важното за тях.
Това беше ясно. Цената, която искаха, беше разумна. Можех да си я позволя.
Обходих отново сградата, като си набелязвах кои камъшитови мебели, стари и нови, можех да взема от къщи, представях си картини по стените и перденца на прозорците и... нищо, абсолютно нищо не трябваше да пречи на невероятната гледка във всички посоки, която се разкриваше от горния етаж. Тя щеше да допадне много на Джони и Кикит, но нямаше да им я дам. Техните стаи щяха да бъдат на втория етаж. Горното помещение щеше да бъде мое.
Дори ако бяха анулирали съдебното нареждане срещу мен още днес. Това, разбира се, беше невъзможно, въпреки, че можеше да стане истина в края на седмицата. Аз обаче продължавах да искам стаята с фенера.
- Трябва да съм полудяла - промълвих, когато се върнах в кухнята при Синтия, но, кой знае защо, това ми се струваше най-нормалното нещо, което ми се бе случило, откакто се бях върнала от Кливланд преди пет дена.
Всичко в къщата-фар ми изглеждаше както трябва - беше отдалечена само на десет минути от децата, от офиса и от магазина, беше точно нужната ми големина, празна и се нуждаше само от козметични подобрения, и беше наистина очарователна. Това бе предизвикателство в момент, в който имах отчаяна нужда от нещо, което да отвлече мислите ми.
- А в края на месеца? - попита ме Синтия. - Ще се озове ли отново на пазара? Чувствам се задължена към собствениците. Те искат да я продам на човек, който възнамерява да се засели за постоянно тук. Какво ще направите с нея, щом уредите семейните си проблеми?
- Ще я задържа - отвърнах аз; може би това не беше най-практичното решение, но не ми пукаше.
През целия си живот бях практична, рационална и със силно развито чувство за отговорност, и ето какво бе станало. Не, много благодаря. Ако в края на седмицата се върнех в къщи, щях да запазя фара като личното си скривалище. Можех да я използвам за офис или работилница. Или като крайбрежна къща. Това си беше инвестиция. Ако нещата се влошаха много, можех да я дам под наем.
Интуицията ми казваше, че няма да съжалявам за тази покупка. Това ми бе достатъчно.
Единственото ми условие при покупката на стария фар на Рийпър Хед беше да получа веднага достъп до него. Исках да започна незабавно с почистването и боядисването; възнамерявах дори да спя тук идната нощ. Както бе пожелала съдбата, адвоктът на собствениците бе местен човек, запознат с моя бизнес. С готовност гарантира за мен - това бе истински балсам след всички претърпени удари, както и мнението на друг човек, че не съм сгрешила с избора на къщата - и собствениците, с които се свързахме по телефона, се съгласиха. Прекарах остатъка от деня в приключване на сделката, като кръстосвах между офиса на Синтия, моя офис и банката, провеждах разговор след разговор по телефона и уреждах нещата в движение.
Няколко от тези обаждания бяха до Кармен; колкото и да бе отвлякла вниманието ми тази покупка, не можех да забравя кое я бе причинило. До два часа помощникът на Селуи все още не й се бе обадил. Тя обеща да поговори с Арт да ми даде право за неограничени разговори с децата по телефона. Вече беше разговаряла с Дийн Дженовиц и ме посъветва да му позвъня. Тъй като ми отговори телефонният му секретар, оставих името си, номера на клетъчния си телефон и предложение да се срещнем с него където и когато му беше най-удобно.
Обадих се в телефонната компания, за да ми прокарат телефон. Освен това наех бояджия, човек, който да поправи пода и друг - да измие прозорците.
Позвъних на Денис, за да му напомня да занесе кексчетата на балетното представление на Кикит и говорих кратко и само по същество. Все още бях ядосана и нямах желание за дълги разговори с него. Не му казах за новия си дом. Нито предложих да купя вместо него кексчетата. Щом аз бях оставена да се справям сама, той също трябваше да поеме своята част от тежестта.
Виж, с Броуди бих споделила новината с удоволствие, но той бе тръгнал отново за Винярд. Тази сутрин помежду ни се бе усетило леко напрежение, затова по време на закуската говорихме на безобидни или служебни теми. Усещах, че е смутен не по-малко от мен от сцената в таванското помещение и също така неподготвен за нея. Това бе причината да държа толкова тази нощ да спя в новия си дом.
Кармен ми се обади малко след четири, за да ме уведоми, че Селуи отхвърлил моблата ни за преразглеждане.
- Има ли право да го прави? - попитах възмутена аз.
Беше едно да спориш и да изгубиш и съвсем друго, да ти откажат, без никакви обяснения, правото да спориш.
- Има. И изобщо не съм изненадана. Напълно в негов стил. Затова започвам да подготвям иск за дисквалифициране. Ще поискаме да бъде дисквалифициран заради предубеденост. За този ще отделя повече време. Ще трябва да прегледам всичко, което каза на вчерашното заседание и дори да се върна на предишни негови случаи. Но възнамерявам да го пусна в четвъртък.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Поддържай висок духа си. Това е всичко.
Къщата-фар правеше точно това. Имаше да се свърши още много работа, за да мога да преспя през нощта тук, така че не можах да подвия крак още няколко часа след мръкване. И тогава, седнала на една табуретка и поставила на коленете си поръчаната от китайския ресторант храна, аз се обадих на децата. Телефона вдигна Кикит.
- Чаках те да се обадиш, мамо. Къде си?
Нежният й гласец ми подейства незабавно като балсам, толкова далеч беше от виковете, които все още звучаха в ушите ми от вчера следобяд. Сега не плачеше. Не скимтеше, не беше ядосана. Беше възвърнала равновесието си, устойчива като всички деца. Това винаги ме бе изумявало. И изпълвало с облекчение.
- В новия си дом.
- Какъв нов дом? Къде е? Ела да ме вземеш, мамо. Искам да го видя веднага.
- Не може. Вече е много късно. Ще го видиш утре.
- Къде е той? Как изглежда? Ще си имам ли моя стая там?
- Да - отвърнах аз и пъхнах клечиците в съда с храната. - И ще ти кажа останалото веднага, щом доведеш и брат си, така че и той да може да чуе. Къде е Джони?
- Горе. Искаш ли да чуеш най-интересното? Знаеш ли какви кексчета донесе татко на балетното представление? "Хостис".
Клечките замръзнаха във въздуха, преди да стигнат до устата ми. Пуснах ги обратно в съда.
- Брей!
- И аз си го помислих, когато ги извади от торбичката, но те бяха наистина меки и вкусни и на всички много им харесаха. Радвам се за татко. Той, струва ми се, се чувстваше неловко, тъй като беше единственият баща, останалите бяха само майки. Мамо, искам да ми разкажеш за твоята къща.
- Кажи на брат си да вдигне телефона на горния етаж, за да обясня и на двама ви.
Кексчета "Хостис"? Нима Денис наистина си бе играл толкова? Бях заинтригувана не на шега.
- Джони - провикна се Кикит, като едва не ми проби тъпанчето. Отдалечих слушалката от ухото си. - Вдигни, мама е. - И след малко. - Трябва да вдигнеш, тя иска да говори с теб! - А после на мен: - Казва, че е зает. Какъв сърдитко. Не говори и с татко. Кажи ми на мен, мамо. Аз съм тук и искам да разговарям.
Сърцето ми се сви от болка за Джони; видях го отново как ме наблюдаваше самотно, докато аз се отдалечавах; представих си го и сега, сам в стаята му.
Но не можех да откажа на Кикит. Затова й разказах за фара, за стаята, която щеше да бъде нейна, за гледката, която се разкриваше от горното помещение. Бурното й вълнение ми действаше много добре. Бях сигурна, че Джони го беше почувствал също, но когато й казах да го повика пак, той отново отказа да говори с мен.
Какво да правя? Не можех да обърна вниманието на Денис върху този факт, тъй като това вероятно само щеше да влоши още повече нещата. Чувствах се безпомощна и това възвърна лошото ми настроение, от което се бях отървала в по-голяма или по-малка степен покрай суетнята с новото ми жилище. Сега обаче усетих отново гняв, мъка, страх, увеличени още повече поради разстоянието, на което ме държаха от децата. Това бе резултатът от всичкия ми упорит труд с цел да създам сигурен и щастлив дом за тях.
Денис се обади след малко. Без да поздрави, той каза:
- Фар ли си купила? Та те са студени и влажни. Ако не са заобиколени от вода, значи са дяволски близко до нея.
Не бях очаквала да хареса къщата, но силата на недоволството му ме свари неподготвена. То контрастираше ярко с вълнението, което бяхме споделяли, когато си купихме къщата. В деня, в който оформихме документите, той ме прегърна силно още в кантората на адвоката и това бе последвано от обяд в ресторант, а когато се преместихме да живеем там, буквално ме пренесе през прага. Толкова романтичен жест. Беше ми допаднал много.
Затова пък сега неудоволствието ми ме обливаше като с ледена вода и помрачаваше спомените.
- Какво е това? Правим се на добрата мама, за да спечелим децата ли? Даваме им нещо забавно, безотговорно и опасно, така ли? Точно над водата, при положение, че идва зима - ломотеше той. - Блестящо изпълнение, Клеър. Почакай само, докато чуе съдията.
Бях все още в кухнята, опитвах да довърша първата вечеря в новия си дом и бях недоволна от натрапничеството му. Напомних си, че трябваше да бъда любезна. Кармен ме беше предупредила да сдържам избухливостта си. "Остави на мен твърдата игра - бе казала тя. - Ти трябва да запазиш мира с човека, поел настойничеството на твоите деца." Аз обаче не можех да остана безразлична на направените от него обвинения.
- Този път сама ще занеса снимки на съдията - заявих аз. - Мястото е страхотно. - Напъхах последната хапка от рулото в устата си, без да спирам да говоря. Нямаше да позволя на Денис да наруши вечерята ми. - Топло е и светло. По-отдалечено е от водата от моя офис. Никога не си недоволствал от това, че децата прекарват голяма част от времето си там.
- Какво те е прихванало, та наемаш фар?
- Не го наемам, а го купувам - отвърнах аз, окрилена от усещането, че отново контролирам нещата.
- Купуваш ли? И то след като говориш за прахосничество...
- Хей! - прекъснах го аз; вече се бях превърнала в олицетворение на безгрижието. - Имам нужда от дом, тъй като, благодарение на теб, бях изритана от първата къща, която купих. Така че си намерих ново място, което ми харесва, а мисля, че ще допадне и на децата. Беше много важно за мен, защото искам да им доставя удоволствие, да ги развеселя, тъй като отново, благодарение на теб, са изправени пред радикална промяна в живота си. Ще направя всичко възможно да улесня този преход за тях. Ако купуването на дом ще отвлече вниманието им от надвисналите над главите ни неприятности, добре тогава, купувам го.
- Сигурен съм, че това е само началото. Кикит каза, че си щяла да я оставиш да се занимава с декорацията. Все едно че виждам какво ще последва - скъпи куклички, скъпи мебелчета, всичко, което пожелае сърчицето й. Опитваш се да купиш любовта й, нещо обичайно, когато родителите са разделени.
Изсмях се; толкова абсурдно бе това обвинение.
- Нямам нужда да купувам любовта й.
- И ти разправяш, че аз съм причинявал зло на децата. Би трябвало да внимавам какво правиш, Клеър. Те ще ти поискат и звездите, ако питаш тях. Ще се разглезят, преди да сме разбрали какво става. И ти значи си им купила фар? Невероятно.
Гневът почти ме задуши.
- Купих на себе си фар. Купих го, защото ми хареса. На мен, единствено на мен. На никого другиго.
- Дори не и на Броуди?
Поех си въздух, за да се овладея.
- Броуди не е в града. Броуди няма представа, че съм търсила къща, нито пък, че съм я купила. Броуди въобще няма думата в тези неща. И никога не е имал. - Опитвах да се сдържам, но от миналия четвъртък насам си бях задавала прекалено много въпроси, на които не можех да отговоря. Подпрях стъпало на табуретката, прегърнах коляно и попитах: - Интересувам се от чисто любопитство: от колко години си заявил пред съда, че е тази връзка?
- От години, доколкото знам. Тя започна, когато започнахте съвместния си бизнес. И пак доколкото знам, сътрудничеството ми с Броуди се разпадна, защото той се захвана с теб.
- Не се ласкай, Денис. Партньорството ви се разпадна, защото ти инвестираше недалновидно. Броуди отговаряше за маркетинга. Той правеше всичко възможно да задържи клиентите, но в крайна сметка ти проваляше сделките. Той обаче ти остана съдружник по-дълго, отколкото би останал друг човек.
- Поради чувство за вина. Знаел е къде отива, когато ме напусна.
- Разбира се, че е знаел. - Свалих крака си от табуретката и се изправих. - Защото работеше с мен, за да се издържа, всъщност работеше на две места.
- И умираше да напусне работата си с мен месеци, преди да го направи окончателно.
- Той можеше да разпознае потъващия кораб, когато го види - рекох аз; вече бях застанала до прозореца. Гледката беше прекрасна - открития океан с приглушения му тътен, леко разбушуван, точно както се чувствах и аз самата. - През тези месеци той направи всичко възможно да те разубеди да не действаш по този начин, но ти не искаше да чуеш и дума.
- Защото тази фирма е мое създание. От "А" до "Я".
- Моля ти се, Денис - възкликнах аз. Много хубаво от страна на Кармен да ме призовава към сдържаност, но не тя трябваше да слуша подобни абсурди. Не тя кипеше от гняв. - Броуди бе този, който направи всичко - офиса, името, запазената марка. Той събра капитала за твоите начинания, но какво можеше да направи, когато те се проваляха? Ако се бе водил от егоистични подбуди, щеше да поиска своя дял от авоарите, а ако го беше направил, ти нямаше да можеш да се справиш сам.
- Затова аз продължих сам, а той отне съпругата ми.
- Защо повтаряш непрекъснато това? Ако си го вярвал наистина, как си можал да живееш толкова дълго с мен?
- Просто не знаех.
- И как така откри?
Тук той спря да говори за момент, а след това измънка:
- Стана съвсем очевидно.
- Следи от червило по якичката му? Любовни признания в дамската ми чанта? Романтични обяснения на телефонния ни секретар? Или това е дело на твоя адвокат? Не на Арт Хаубър. На Фийби Лоу. Тя ли ти пусна тази муха за Броуди и мен?
- И преди е водила случаи като нашия - отвърна той, сякаш се оправдаваше. - Виждала е всичко.
Така значи. Бях улучила. Задоволството от това откритие, съчетано с факта, че вече си имах дом, ме стимулира.
- През седемгодишната си практика ли? Наистина е ветеран. Ти обаче не отговори на въпроса ми. Тя ли беше тази, която измисли историята за нас с Броуди? Впрочем, как се запозна с нея? И кога? Миналото лято? Или през пролетта? Или това продължава от по-отдавна? От една година? Може би две? И какви са отношенията ви, между другото? Само професионални или нещо повече?
- Това не е твоя работа. Ние сме разделени. Мога да правя каквото си искам.
- Тя е привлекателна, Денис. От вас двамата ще излезе двойка-динамит. Това ли е причината? Ти си получил сърбежа на средната възраст, който Фийби Лоу иска да почеше?

Човек Брой мнения : 47

- Много си заядлива - заяви той и затвори.
Когато телефонът звънна отново след около пет минути, реших, че е Денис и за малко да не го вдигна. Но след това помислих, че може да е някой друг, някое от децата.
- Ало?
- Здравей.
Броуди. Отдъхнах си - отпуснах се по навик. След това обаче си поех отново въздух, тъй като не усещах единствено успокоение. Запитах се дали той се чувстваше по същия начин. Не можех да разбера само по едно "здравей".
- Къде си?
- Вкъщи. Погрижих се за Винярд. А ти къде си?
Звучеше непринудено. Или не усещаше същото като мен, или бе решил да не му обръща внимание. Последвах примера му и си поех дълбоко въздух.
- В стария фар в Рийпър Хед.
Настъпи мълчание, последвано от топъл смях.
- Имаш ли желание да ми разкажеш малко повече за това?
Имах даже много голямо желание да го направя и в продължение на цели десет минути описвах обстановката, сред която се намирах, като се движех от стая в стая, докато говорех. Струваше ми се, че цял ден бях чакала да му кажа това, дори като че ли с малко по-голямо нетърпение, отколкото на децата. Реакцията му бе като на възрастен човек. Одобрението му почиваше върху друга основа.
Знаех, че щеше да му хареса. Знаех, че щеше да разбере защо го бях купила, щеше да види предизвикателството в сградата, артистичните възможности, които даваше тя. Знаех, че щеше да оцени нуждата ми да се присмея на традициите и условностите. Може би щеше да разбере дори необходимостта ми да бъда близо до морето.
Когато привърших описанието, се намирах в стаята с фенера и се взирах в мрака навън. Нощната гледка бе забележителна, леко страшничка, донякъде вдъхваща благоговение и даже чувство на самота. Радвах се, че говоря с него.
Но може би се чувствах самотна именно, защото от другата страна на телефона беше той.
Надявах се да не е така.
Но когато си го представих, усетих отново онова странно вълнение.
Броуди? Броуди и аз?
Това бе интересна идея. Малко странна след всички тези години. Малко смешна. Малко смущаваща. И въпреки това, интересна.
- Дори да стане така, че идната седмица да имам възможност да се върна вкъщи, може би, но само може би, няма да искам да го направя. Там живях с Денис. Тя е част от живот, на който той сложи край. Нека тогава си живее сам и да плаща за поддръжката й. Тази къща е вече омърсена.
- Това, което дочувам в гласа ти, гняв ли е?
О, да, и то какъв. Изненадващо, тъй като не бях от хроничните оплаквачи. Ето, че наяве излизаше нова моя страна. Не бях сигурна дали ми допада, макар реакцията да бе напълно нормална и дори полезна при дадените обстоятелства.
- Като че ли гневът се е трупал в продължение на години и сега избива навън. Започвам да се чудя дали изобщо съм го обичала някога.
- Разбира се, че го обичаше. Иначе нямаше да останеш с него толкова дълго.
Аз обаче не бях чак толкова сигурна. Можех да си припомням колкото искам щастливите мигове, които бях имала с Денис, но през последните години те бяха ставали все по-редки и по-редки. В годината, в която се запознахме, през пролетната ваканция нашата вокална група бе пяла из луксозни курорти на Бермудските острови, за да се издържа. Тогава двамата бяхме солисти във "Всичко, което знаем" - песен, изпълнена с надежда и обещание, а ние бяхме наистина прекрасния дует за тази работа, едновременно привлекателни и привлечени един към друг.
Отдавна не бяхме пели само двамата.
Бях възпитана с вярата, че бракът е основата на стабилността, успеха, щастието. В такъв случай, бях ли обичала Денис? Или обичах брачната институция и просто го бях приела като цената, която трябваше да платя, за да я имам? Покупката на новия ми дом бе пример за нещо ново; това бе цената на здравия разум, фарът бе цената на усмивката.
- Струва ми се, че нещо с мен не е наред, Броуди. Животът ми е истински кошмар. Прогониха ме от дома ми, станах обект на клевети, майка ми е на смъртно легло, а аз се страхувам да й се обадя, защото онова, което ще й кажа, няма да й хареса. Сестра ми незабавно ще се възползва от възможността да ми каже колко съм непоносима, синът ми не желае да разговаря с мен, съпругът ми дебне всяка моя стъпка, за да ме уличи още в нещо нередно - и въпреки всичко днес следобяд се забавлявах истински. Движех се напред-назад из къщата на фара, показвах какво искам, Бил и Томи натовариха камиона там и след това го разтовариха тук. Разбира се, говоря за основните неща - мебелите за спалнята и кухнята, един диван, два стола. Но вероятно бе глупаво да вземам даже тези неща, при положение, че утре идват паркетаджиите, а след тях е ред на бояджиите. Така или иначе, вече го направих.
- Нищо, което правиш, не е глупаво - отвърна Броуди. - Имаше нужда да забравиш за малко бъркотията в живота си. Трябваше да превърнеш в свое местенце новия си дом. Годно ли е за живеене?
- Даже много. Топло е и сухо. Все още е почти празно, но е мое. Гледката е... как да я опиша? В момента се намирам на горния етаж, в едно овално пространство с диаметър около седем метра и половина, цялото в стъкло. Гледам в твоята посока. Струва ми се. Махни ми. Не. Ще дойдеш ли да ме видиш?
Това като че ли бе най-естественото нещо на света. Но още щом го изрекох, почувствах отново онова нередно вълнение. С пределна яснота - споменът бе невероятно реален - усетих гърдите му под дланта си и възбудения му член до бедрото си. Усещах неговата топлина и подушвах уханието му; и двете ми харесваха, желаех и двете.
Това определено беше нередно.
Не, не нередно. Забранено.
- Клеър. За снощи.
- Не го споменавай. Нищо не се е случило.
- Нещо се случи.
О, да. Спомените станаха дори още по-ярки.
- Струва ми се обаче, че трябва да забравим това. Подобни неща могат да разрушат едно добро приятелство. Да не говорим за положението, в което се намирам заради борбата за настойничеството на децата.
Мълчанието отсреща продължи прекалено дълго.
- Броуди?
- Не искам да забравям, че се е случило.
Обвих здраво ръка около кръста си.
- Освен това не е задължително този факт да разруши приятелството ни - промълви той. - Стига и двамата да го желаем.
Въпросът увисна във въздуха, молейки да отвърна отрицателно. Но как можех да го направя, как можех да отрека онова особено усещане дълбоко в себе си? То набираше сили, вълнуваше тялото ми по начин, по който Денис никога не го бе вълнувал.
- А Елън Маккензи?
- Какво Елън Маккензи?
- Какво има помежду ви?
- Приятели сме. Никога не сме били любовници.
- Трудно ми е да го повярвам.
- Тя е влюбена в една жена, която живее в Париж.
В продължение на цяла минута не успях да измисля какво да отговоря. След това изрекох тихичко.
- Моментът е крайна неподходящ.
- Така е. Но това не променя нещата.
- Защо точно сега?
Броуди замълча отново. Най-сетне рече:
- Защото ти е нужно точно сега.
- Нямам нужда от секс.
- Имаш нужда от нещо, за което да се захванеш. А това е само въведение, когато има взаимност.
Прониза ме болка.
- Не говори такива неща.
- Това е истината. И ако не беше станало снощи, щеше да се случи тази нощ, или утре. То е тук, Клеър. Вече от известно време.
- Не е.
- О, напротив, тук е.
- Никога не съм изпитвала онова, което усетих снощи.
Броуди се изсмя.
- Е, тук вече си права. Но ти никога досега не си спала с мен.
- Снощи не спах с теб - настоях аз и в този момент ми дойде ужасна мисъл. - Ами ако телефонът се подслушва?
- Не се подслушва.
- Понякога хората могат да чуят разговорите на други по клетъчен телефон. Всичко, което кожеш, може да се използва срещу мен.
- То вече е използвано - отговори той; веселието бе изчезнало от гласа му. - Така или иначе те наказват, че си го направила. Какво тогава би изгубила?
- Децата си!
- Няма ди изгубиш децата си. Не и след като изслушат историята и от твоята гледна точка. Не и след като разговарят с децата.
Действителността се върна с трясък, подобно на разбиващите се в скалите под мен вълни, и дневната еуфория изчезна. Огледах стъклената стая, голямото легло с камъшитова рамка, двата огромни плетени стола, в които човек можеше да се изгуби, камъшитовата тоалетка, двата камъшитови шкафа, всичките с цвят на горена захар, за да бъдат в тон с кедровите рамки на прозорците. Куфарите ми лежаха на пода, на който щях да сложа виолетов килим, за да подхожда на кувертюрата в тъмнозелено и лилаво, която бях купила за леглото. Всичко тук беше мое. Всичко бе хубаво, ново и очарователно.
Въперки това се питах дали Кикит си беше легнала, кои от куклите й щяха да спят с нея тази нощ и дали им пееше приспивни песни със сладкото си детско гласче. Питах се дали Джони лежеше в леглото си, вперил поглед в звездите, които бяхме поставили на тавана в стаята му, с желанието или да ги разкъса, или да яхне една от тях, за да дойде при мен и да ме помоли да го прегърна. Почувствах ужасяваща празнота.
Имах нужда да споделя тревогата си, затова казах на Броуди:
- Съдията отказа молбата ни за преразглеждане, така че Кармен подготвя следващата стъпка, която обаче също може да не успее. Всяко допълнително действие от наша страна ще удължи процеса. Иска ми се да стане нещо, а засега всичко си върви по старому. Обадих се да си уредя среща с психолога, който ще прави проучването, но той така и не се е обидал още.
- Ще се обади - отвърна Броуди.
- Кога? Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.
- Може би все още има клиенти. Ще се обади по-късно, или утре.
- Ами ако не ме одобри?
- Как да не те одобри?
- Селуи например не ме одобри.
- Селуи е мижитурка.
- Откъде да знам дали и Дженовиц не е същия?
Броуди нямаше отговор и не се опита да скалъпи нещо; ето едно от нещата, които ми харесваха у него. Това именно бе причината всичко, което казва, да има още по-голяма стойност.
- О, Броуди - прошепнах аз и едвам не го поканих отново.
Искаше ми се да повтори всичко, което бе казал за уреждането на въпроса с настойничеството на децата и исках да ме прегръща, докато го казва. Можех да контролирам натрапчивото вълнение. Не беше нужно да се съобразявам с него. Броуди беше най-добрият ми приятел и аз имах нужда от подкрепата му. Не беше честно, че трябваше да се лиша и от това.
Тихо, нежно и с разбиране, от които ми се приплака, той рече:
- Ще дойда утре, на светло. Съгласна ли си?

Тъй като все още мислех за Дийн Дженовиц, реших, че ме търси той, когато телефонът иззвъня отново. Този път обаче беше Рона. Събрах силите си, когато чух гласа й.
- Защо не се обади, Клеър? Мама пита ли пита. Тя иска само теб, а аз трябва да измислям извинения. Да не би да се опасяваш, че ако вдигнеш телефона ще настане някакъв ужас?
- Разговарях с нея тази сутрин.
- Тя обаче си мисли, че се е случило какво ли не. Тя не е добре, Клеър. Не знам колко още й остава да живее.
Погледнах към нощния океан и усетих, че ме обгръща непрогледен мрак.
- Какво казват лекарите?
Сестра ми подсмръкна.
- Половин ден тичах насам-натам, като опитвах да ги открия. Струва ми се, че ме избягват. И искаш ли да знаеш защо? Защото не могат да ми отговорят нищо. Когато най-сетне ги хвана, те се чумерят, почукват с химикалките си по болничния й лист и потъват в дълбок размисъл, сякаш се готвят да предпишат ново лечение. Само че такова няма. Мама го знае. Станала е толкова мрачна, че е невъзможно да стоиш при нея. Говори ми какво трябвало да пише в некрулога й. Иска да си я спомнят като създателка на дом.
Нямаше как да не се усмихна.
- Разбирам я.
- Тя никога не е била създателка на дом. Беше счетоводителка. Рядко чистеше и никога не готвеше. Ако някой се грижеше за дома по време на нашето детство, това беше ти.
- Но тя искаше да бъде. Нима това не е достатъчно?
- Виждаш ли? С нея сте като две капки вода. Именно затова сега тук би трябвало да бъдеш ти, а не аз.
- Искам да бъда - отвърнах аз, - повярвай ми, предпочитам да бъда там, а не тук.
- Не, не би предпочела, ако знаеше какво е тук, ден след ден. Когато съм при нея, тя ме обвинява, че стоя да чакам смрътта й, когато пък ме няма, ме обвинява, че съм я изоставила. Теб обаче никога не те обвинява в подобно нещо, въпреки, че си я изоставила в много по-голяма степен от мен. Защо не се обади?
- Обадих се. Но нещата и тук не са никак лесни.
- Защо, какво има?
Стоях подпряна на стъклото, с гръб към океана, обърната към всички тези нови нещата, които не означаваха абсолютно нищо пред лицето на смъртта. Не знаех кое ми тежеше повече, скръбта или чувството за вина. Искаше ми се да разкажа всичко на Рона. Но не можех да го направя.
- Имах страшно много грижи - отговорих аз и в същия момент си дадох сметка, че това щеше да породи само още повече въпроси.
Може би от някой, който не бе обсебен дотолкова от собствената си особа. Единственият коментар на сестра ми беше:
- Нужна си ми тука. Чуваш ли, нужна си ми тука. Кога можеш да дойдеш?
- Не знам.
- Е, аз пък не знам колко още ще издържа. Не съм създадена за такива неща, Клеър. И ти го знаеш.
- Но се справяш страхотно.
- Не е вярно. Не успявам да я утеша. Старая се, но не се получава нищо. Тя не иска мен, иска теб. Наистина имам нужда от теб тук.
- Знам, Рона, знам, но съм страшно заета. Трябва да ти кажа...
- Ъхъ. Някой ме търси. Слушай, очаквам да ми се обадят по важна работа. Ще поговорим пак утре. Виж какво можеш да направиш за уикенда. Дори ще те взема от летището. И се обади на мама, а? Моля ти се.

- Здравей, мамо - пропях аз. - Как си?
- Умирам - отвърна немощно тя.
Това ме разтърси. Ако се предаваше, щях да се вбеся. Нямаше право да се предава, не и след всичкото това време.
- Всички умираме, още от деня, в който се родим. Как се чувстваш иначе?
- Защо не се обаждаш? Болката е силна, а сестра ти е безполезна.
- Каза ли на лекарите за болката?
- Какво могат да направят те? Вече са се предали.
- Лекарите не се предават.
- От мен не могат да очакват нищо. Аз съм бедна. Нямат никакъв шанс да получат пари от мен.
- Такива като теб са мнозинство. Рядко се случва някой богат пациент да направи завещание в тяхна полза.
- Ти би могла да им обещаеш нещо. Може би това ще помогне. Ще им обещаеш ли нещо, Клеър?
- Разбира се. Това впрочем е добра идея.
- Нещо да не би да не е наред?
- Не. Защо питаш?
- Тонът ти е особен.
Кони бе запозната с повечето върхове и спадове в живота ми. Исках да знае и за този. Исках да ми каже, че съм постъпила добре, дори и да бях сгрешила. Исках да ми каже, че съм най-добрата майка на земята.
Тя обаче щеше да се поболее от разочарование. Без това вече бе много болна. Не можех да рискувам да я оставя да отнесе тази мъка в гроба или, още по-зле, да бъде завлечена там от нея.
- Имам проблеми в работата - отвърнах най-сетне аз. - Нищо, което да не може да се реши сповече внимание и време.
- Кога ще те видя отново?
- Скоро, мамо. Ще дойда веднага, след като се поосвободя.
- Теб докторите те слушат. Чувствам се по-добре, когато си тук.
- Ще опитам. Но надали ще стане по-рано от след няколко седмици.
- Липсваш ми.
- Остави ме да видя какво мога да направя. Ще ти се обадя пак скоро. Ти си почивай дотогава. Искам да бъдеш силна за Деня наблагодарността. О'кей?
За малко да не вдигна телефона, когато звънна отново. Беше девет и половина. Чувствах се изтощена, имах усещането, че съм изживяла цели три живота само за един ден, а и трябваше да разтоваря последния си багаж и да окача дрехите; в противен случай нямаше да имам никаква надежда, че ще мога да ги нося без сериозни поправки по тях. Трябваше обаче да отговоря, тъй като можеше да е Джони. Или Кикит. Или Дийн Дженовиц.
Оказа се, че е последният от тримата. Моментално застанах нащрек.
- Разбрах, че трябва да се срещнем, мисис Рафаел. - Чух шумолене на страници от другия край. - Възможно ли е това да стане идния понеделник в два?
- Да, но аз се надявах да се видим по-скоро.
Тонът ми беше леко отчаян, но в това нямаше нищо лошо. Вероятно бе свикнал да изстисква отчаяни хора. Последва ново шумолене на хартия, умишлено изцъкване с език.
- Възможно ми е да се видим в петък в десет, макар да не съм сигурен дали това е някакъв особен напредък.
- Ако аз взема петъчния час, моят съпруг би могъл да вземе този в понеделник. Чухте ли се с него?
- Не.
- А с неговия адвокат?
- Не. Тъй като понеделникът е сигурен, ще ви запиша за тогава. Ще се уговоря отделно с вашия съпруг, когато той ми се обади.
- Кога искате да разговаряте с децата?
- След като прекарам достатъчно време с родителите им.
- А какво значи "достатъчно време"?
- Зависи.
- Например?.
- Проучванията във връзка с даване на настойничество отнемат време, мисис Рафаел.
- Разбирам - отговорих аз и прехапах език, но само колкото да си поема въздух. - Просто раздялата с децата ми е нещо неестествено както за мен самата, така и за тях.
- Те са с баща си. Ще се оправят.
Как можеше да знае това? Откъде можеше да знае дали Денис не малтретира децата си? Откъде можеше да знае как щеше да се отрази емоционално на децата ми внезапната раздяла на техните родители? Откъде изобщо можеше да знае, че "ще се оправят"? Не ми пукаше,дори да имаше десет научни степени. Това не го правеше специалист по въпросите за моите деца!
- Понеделник в два? - попита той.
- Да. Д-р Дженовиц, наистина се притеснявам за децата си.
- Съдът също и именно това е причината да ги остави при баща им. Защо не поговорим за това в понеделник? Знаете ли къде се намира офисът ми?
- Да.
- Добре. Ще се видим там.

В живота си не бях имала особено много време за размисли. Просто бях вършила онова, което предстоеше да се върши и минавах към следващото си задължение. Можех да постъпя така и сега, ако си бях вкъщи с децата. Благодарение на тях бях вечно заета. Когато бяха край мен, нямах време да се отдавам на мрачни размисли.
Сега обаче те не бяха до мен. Нямах да върша нищо нито за тях, нито за Денис. Имах предостатъчно работа за "УикърУайз", но не и тук, не сега. Тук и сега беше новият ми дом, мой по име и по документи, но все още не го чувствах като мой. Нощем той бе различен, мрачен и мълчалив, и в тази тъмна тишина аз се отдадох на размисли за разговора ми с Дженовиц. Питах се дали не бях прекалено настоятелна или сдържана, дали бях достатъчно скромна, достатъчно разумна. Първото впечатление бе изключително важно. Агонизирах от притеснение.
Размишлявах и върху това, как бях реагирала с децата. Дали не бях казала прекалено малко или прекалено много на Кикит, дали не бях приела прекалено леко отказа на Джони? Вероятно двамата вече бяха заспали. Дали сънуваха, дали щяха да се събудят през нощта? Винаги аз се бях оправяла с техните кошмари, аз бях ставала и прегръщала малките им телца, аз бях стояла край легълцата им и им бях бяла нежни песни. Питах се дали Денис щеше да прави същото. Размишлявах дали бях постъпила правилно и с него. Беше чудесно да му се изрепча, но ако той се обърнеше и си го излееше върху децата, усилията ми щяха да дадат доста горчиви плодове.
Докато разопаковах последните си дрехи, опитах да повдигна духа си, като премисля отново случилото се тази вечер, но разговорът с Кони не можеше да ми помогне. Нито пък този с Рона. Те гледаха на мен като на своята скала-опора. Положението бе едно и също открай време и аз никога не бях имала нищо против него, но сега нещата се бяха променили. Аз самата имах нужда от опора.
Само един човек го разбираше, а аз не можех да бъда с него.
Тъй като изпитвах отчаяна нужда да се поглезя малко, аз взех първата си вана в моя нов дом, избърсах се с огромна хавлия, увих се в друга и отворих бутилката Шардоне, което Синтия бе оставила за мен върху кухненския плот. Нямах винени чаши, но не бях претенциозна. Една пластмасова чашка ми свърши същата работа.
С виното в ръка изкачих спираловидното стълбище към моята кула, подпрях възглавниците в чисто новата камъшитова табла и легнах в чисто новото си легло.
И започнах да си тананикам. Не бях избрала някоя определена песен, а тананиках онова, което ми дойде наум. Онези неща, които ми дойдоха наум обаче, бяха тъжни песни, които не бяхме пели никога заедно с Денис. Затворила очи, отпивах от виното, загръщах се по-добре в одеялата и минавах от песен на песен. Мънкането се превърна в глас, нежен и леко дрезгав, а думите сякаш бяха изплакани от сърцето ми.
Пях няколко неща на Карли Саймън, "Имаш си приятел", Толкова далеч" и песента на Джеймс Тейлър - "Огън и дъжд". Пеех, за да се успокоя, да повдигна духа си, тъй като музиката винаги бе правила това за мен.
Този път обаче не стана така. Не довърших виното, не довърших дори песента, която пеех в момента, тъй като емоциите и задушаващото чувство на самота ме задавиха. Първо плаках, после започнах да подсмърчам. А най-после, в ранните утринни часове, ритъмът на океана постигна онова, което изтощението не бе успяло и ме приспа.

Човек Брой мнения : 47

ДЕВЕТ

Не съм сигурна, че човек, на когото не са били давани "права за посещение" на собствените му деца би могъл да разбере какво означава това. Правата са много малко и почти скъпоценни. Трябваше да казвам на Денис кога вземам децата, къде отивам с тях и в колко ще ги върна, но това не беше най-лошото. Най-лошото беше да бъда с тях, да ги обичам до болка и да ценя всяка секунда от общуването си с тях, а в същото време се чувствах странно, тъй като трябваше да се преструвам, че всичко си е като преди, макар да не е така. Най-лошото бе, че се чувствах като втора категория майка, защото съдът бе постановил така и се питах дали и децата не мислеха същото. Най-лошото беше, че трябваше да поверя тяхното всекидневие на другиго. И като капак на всичко - после трябваше да ги оставя на Денис и да се върна сама в новия си дом, който ми се струваше убийствено пуст след тръгването на децата.
Както се очакваше, те харесаха фара. Дори Джони беше очарован от него, въпреки, че започна да поглежда тревожно часовника си, когато времето ни започна да отива към своя край. Опитах се да го подтикна да сподели с мен чувствата си, но той ми отговаряше едносрично или с вдигане на рамене, а след това Кикит започваше да ме дърпа със своите проблеми. Имах нужда да остана насаме с него, но тя не се отделяше от мен. А и аз не можех да искам такова нещо от нея, като се има предвид колко ограничено бе времето ни заедно. Когато оставих децата вкъщи, помолих Денис да ми позволи на следващия ден да взема Джони от училище, да отидем да се поразходим и да поговорим за около час. Той отвърна, че трябва да се придържаме към графика.
Кармен подаде писменото ни несъгласие с решението на съда късно в четвъртък. Така започна ново очакване на обаждане от писаря на Селуи.
Фарът започваше да се оформя малко по малко. Паркетът бе готов и, в края на седмицата, стените бяха измазани, а прозорците - измити. Децата вече бяха избрали своите мебели от склада. Кикит се спря на хубава камъшитова гарнитура, а Джони - на една от дървените гарнитури, които имахме. Останалото трябваше да свърша аз. Килими, лампи, пердета, рамки за плакатите - стаите им изглеждаха много добре, когато свърших с тях.
- И кога ще можем да спим тук? - попита Кикит, когато я запознах с нововъведенията.
- Скоро - отговорих аз.
Надявах се в края на идната или най-късно - на по-следващата седмица съдебното нареждане да бъде анулирано. В най-лошия случай, ако трябваше да се изчака приключването на проучването на Дженовиц, щеше да дойде Денят на благодарността. Отказвах да допусна, че най-късно дотогава няма да съм победила.
Във всеки случай, исках децата да гледат на фара като на свой дом. С тази цел смятах, че една от главните ми задачи в момента бе да довърша декорацията на апартамента.
"УикърУайз" бе достатъчно стабилна, за да понесе временно да не й обръщам особено внимание, без това да й се отрази кой знае колко. Отговарях само на най-належащите телефонни обаждания, справях се само с най-неотложните проблеми. Производителят на една от основните дамаски за нашите възглавници фалира и аз избрах плат на друга фирма и направих веднага поръчка. Когато производството на една от нашите най-успешно продаващи се поредици бе спряно, аз избрах с какво да я заместим. Списание "Мебелите днес" ми беше непрекъснато под ръка и го четях при всяка възможност. Останалата част от работата бях поверила на Броуди.
Виждахме се всеки ден, когато се появях в офиса, разговаряхме за онова, което трябваше да се направи, след което си тръгвах. В понеделник той щеше да отпътува за Западното крайбрежие и тогава аз трябваше да се върна в офиса и да се посветя с пълна сила на всекидневните си задължения. Така беше най-добре. Изкушението щеше да бъде най-малко.
Броуди обаче ми липсваше. Намирах се в най-лошия период от живота си и той беше единственият човек, който можеше да ми помогне. Знаеше какво значи да посещаваш децата си само в определени дни и часове. Знаеше какво значи да бъдеш сам. Познаваше и мен, и онова, което беше от значение за мен.
Съдът твърдеше, че сме били любовници. Това не беше вярно. Но нещо между нас се бе променило. Дали то се дължеше на силата на внушението или на факта, че сега вече бях разделена със съпруга си и бях на разположение, или пък привличането помежду ни е съществувало през цялото време, не знам. Знаех само, че приятелството ни вече не беше така невинно, както преди. Чувствах го съвсем определено - скритите погледи, внезапните мисли, невинното, разсеяно докосване, което ненадейно осъзнавах като нещо изключително мощно.
Той беше прав. Между нас наистина имаше нещо .Но аз не можех да му се отдам.
Това не значеше, че не мислех често за него. Исках да му се обадя в четвъртък вечерта, за да му кажа колко мрачен бе Денят на Вси светии. Денис бе определил майка му да стои вкъщи, за да раздава сладкишите, докато той развежда Кикит из съседите и макар да бях сигурна, че щеше да прегледа най-подробно всяко парченце сладкиш, което щяха да й дадат, за да изхвърли всичко, което съдържа някакви ядки, бих предпочела да бъда там, вместо да стоя сама в новия си дом край пълна чанта със сладки и да няма дори едно дете, което да ми позвъни на вратата.
Исках да позвъня на Броуди в петък вечерта, след обезкуражаващите разговори с майка ми и сестра ми. Те настояваха да отида в Кливланд, а аз не можех да им кажа какви са причините да не го направя. Когато започнаха да упорстват, аз изпитах безсилие, след това се ядосах, а накрая - както винаги - ме обзе чувство за вина.
Искаше ми се да му се обадя в събота вечерта, когато бях изпаднала във възможно най-силна депресия. Бях прекарала деня с децата. След състезанието на Джони ги заведох на обяд и на кино, после се прибрахме вкъщи и се настанихме в моята стая на горния етаж, за да наблюдаваме вълните. Кикит се бе наместила в скута ми. Аз, разбира се, с радост я приютих там, но исках и Джони да усети малко топлинка. Протегнах ръка към него, но той се отдръпна. "Поговори с мен" - помолих го аз. Той заговори, но не за това, което трябваше да си кажем. Когато засегнах темата за раздялата, ми отговаряше с поклащане на глава и свиване на рамене. И тъкмо вече беше на път да направи някакво изявление, когато Кикит ме помоли да изпея нещо. "Нека бъде "Никой не е остров" - предложи синът ми.
Това бе лайтмотивът на групата, в която бяхме пели с Денис. На концертите я пеехме тогава, когато публиката, вече с навлажнени очи, обзета от усещане за общност, нещо характерно за онова време, се поклащаше в ритъм и пееше с нас. Мелодията беше силна и подобна на хорал, с богата хармония. С Денис я бяхме пели винаги с известна носталгия и бяхме пожелали да я изпеят и на сватбата ни. В известен смисъл се бе превърнала в лайтмотив и на нашия брак.
Тя обаче беше много повече. Осъзнах го в събота вечерта, след като децата си тръгнаха. Бях израстнала в лишен от радост дом. Пеенето ми бе давало възможност да избягам за момент от мрачната действителност. Когато пеех, се чувствах свободна, нищо не ме дърпаше надолу. Бях срещнала Денис покрай пеенето и бях прехвърлила и върху него удоволствието, което ми доставяше това занимание.
Сега, когато се загледах назад във времето, си дадох сметка, че Денис бе изгубил интерес към пеенето, също както бе изгубил интерес и към фотографията. Два източника на общо удоволствие, и двата пресъхнали. Трябваше да го забележа по-рано. Сега вече го виждах определено.
Исках да споделя с Броуди всичко това и дори още. Но не смеех да му се обадя. Нямах си доверие.
В неделя сутринта той пое инициативата в свои ръце. Бях станала още призори и тъй като се чувствах силно депресирана, отидох в офиса и се захванах да измъкна останалите счупени пръчки от люлеещия се стол, който бях започнала миналата седмица. Зейналите дупки ме дразнеха, затова работех с пълна скорост. Не беше изминал и час от пристигането ми, когато се появи Броуди с богати закуска в ръце.
Приветствах го лаконично, казах нещо от рода на това, че съм паркирала на място, което не се вижда от къщата, така че и той не би трябвало да ме е забелязал и продължих да си върша работата. Опитвах да убедя сама себе си, че бе дошъл тук заради собствените си задължения, дори се постарах да изобразя гняв или безразличие, но не се получи нищо. А когато той подреди кифличките и вегетарианското сирене върху картонени чинийки в празния край на работната маса, това вече беше прекалено много. Казах си, че съм гладна.
Как можех да устоя на топлите кифлички - бяха от пълнозърнесто брашно, моите любими, умният ми Броуди - и на кафето от цикория, което също ми беше любимо. След това най-добрият ми приятел рече:
- Това беше гадна седмица, а и ти не си ми казвала нищо, така че - давай. Искам да чуя.
Как можех да не му отговоря?
Излях цялата си болка и чувство на безсилие, споделих също така и възбудата от срещата с децата. Онова, за което имах нужда от помощ, беше историята с правата за посещение.
- И на теб ли ти беше така трудно с Джой?
Седяхме върху табуретки пред работната маса, разделени символично от ъгъла й. Бях преметнала крак върху крак. Броуди бе протегнал напред своите. В момента ядеше третата си кифличка, въпреки че, дори от това да зависеше животът ми, не можех да разбера къде бяха отишли първите две.
- Трудно, да - отговори той, - но по малко по-друг начин. Когато това се случи с мен, бях женен само от четири години и баща - от две, което е нищо, сравнено с времето, през което ти си била семейна и родител. Бракът и родителството са се превърнали в начин на живот за теб, така че болката е още по-голяма. - Той замълча, намръщи се и продължи: - Аз лично никога не бях чувствал по този начин нещата. Моят брак бе нестабилен от самото начало. Надявахме се, че Джой ще помогне. - Изсумтя. - Страхотно, нали? Боже, колко сме били глупави!
- Млади.
- И млади. Поемах всякаква работа, тъй като с Мери Ан се разбирахме най-добре, когато бяхме далеч един от друг. Затова когато се разделихме, аз така или иначе не бях свикнал да виждам Джой всеки ден.
Бях се запознала с Мери Ан по времето, когато двамата с Броуди бяха гаджета; тя учеше право, а той- бизнес. С Денис бяхме присъствали на сватбата им и се виждахме с тях няколко пъти годишно по времето на брака им. Усетихме рано, че нещо не беше наред и не бяхме нито изненадани, нито страшно разочаровани, когато се разделиха. Мери Ан се гордееше, че е интелектуалка. Привличаше я езотеричното мислене и се бе заобиколила с други негови привърженици. От тях се излъчваше усещане, че са нещо повече от останалите, които не бяхме така надарени като тях. Те - и тя - винаги ми се бяха стрували скучни. Тя се отдаде на преподаване наскоро след раждането на Джой и все още се занимаваше с това. Не бях говорила с нея от години.
Нито пък бях говорила за нея. В началото ми се струваше, че ще бъде нахално нахлуване в личния живот на Броуди, а по-късно вече беше неуместно. Винаги бях мислила, че той изпитва същото, и този факт, или лоялността му към Мери Ан, го караха да мълчи. Внезапно вече не бях чак толкова сигурна.
- Продължавай - настоях аз.
Той отпи голяма глътка кафе - т. е., предимно сметана и захар /не знаех къде отиваха и тези калории/ - после премлясна с устни, остави чашата и рече:
- Аз бях лош баща.
- Ти си страхотен баща.
- Сега може би. Не и тогава. Разводът ми даде възможност да бъда с Джой и може да се каже, че едва тогава я видях истински. Не съм сигурен, че ако се бе запазило старото положение, това щеше да се случи някога. Тя ме плашеше ужасно много.
Усмихнах се недоверчиво.
- Джой?
- Беше на две годинки - отвърна смутено той. - Памперси, биберони, плитки - не знаех какво да правя с нея. Никога не бях правил тези неща преди раздялата ни с Мери Ан. Бях нервен в нейно присъствие. Тя усещаше това и се вкопчваше в Мери Ан, когато отивах да я взема и тичаше обратно към нея, когато я връщах; чувствах се нежелан като неприятна миризма. Тя не искаше да се приближава до мен. "Добре тогава, - рекох си аз, - чудесно, ще й спестя тези мъки." И започнах да разреждам срещите ни по-често, отколкото ми се иска да си спомням.
Опитвах се да видя като една и съща личност Броуди, когото познавах и човека, когото ми описваше.
- Кога се промени това положение?
Без да отговори, той задъвка втората половина от третата си кифла.
- Броуди?
- Когато се роди Джони.
Не направих връзката.
- Да?
Той довърши кифлата, избърса длани в дънките си, погледан ме право в очите и заяви:
- Ревнувах. Появата на малкото същество ви направи толкова щастливи. Мръщих се известно време...
- Не е вярно.
- Вярно е. Прибирах се у дома, след като бях държал Джони, изпълнен със съжаление към самия себе си, че нямам и аз нещо такова. Тогава осъзнах, че всъщност имам.
- По това време Джой трябва да е била седемгодишна.
- Да. Отдавна бе минала времето на пелените и бибероните. Можеше да се оправи сама в банята и сама да си върже плитките. Вече не ме плашеше толкова много.
- Тогава ли я заведе в Дисниленд? - сетих се в този момент аз.
- Трябваше да направя нещо супер, за да я спечеля. Тя почти не ме познаваше. Помниш ли какво направих? Първо Дисниленд, след това дойде редът на Хърши парк, на Гранд Каньон и Йелоустоунския парк. Беше ми по-лесно да бъда с нея, ако бяхме заети с нещо. Едва когато стана на девет, възрастта, на която е Джони сега, се осмелих да я доведа тук за повече от един-два дена подред.
- Кой би предположил - промълвих аз. - Ти беше страхотен с моите деца от самото начало.
- С твоите деца беше по-различно. Никой не очакваше от мен да върша нещо. Никой не е искал от мен да правя нещо. Нямаше и следа от играта на власт, която се водеше задължително между нас с Мери Ан. С твоите деца не можех да си позволя да се проваля. - Понижи глас, очите му блестяха. - Бях уморен от провалите си. Да имам твоите деца бе за мен почти толкова хубаво, колкото и да имам теб.
Задавих се с кафето си. Измина цяла минута преди да успея да си поема нормално въздух, още една, преди да избърша както трябва брадичката си. След което извиках:
- От теб не се очаква да говориш такива неща.
Той сви рамене, но блясъкът в очите му остана.
Сведох поглед към чашата си, отпих глътка, след това - втора. Събрах на купчинка трохите от кифлите. Погледнах към чинийката с вегетарианското сирене, към пластмасовата каничка, към чашките с кафе - където и да е, само не към Броуди.
- Мислиш ли, че Денис е разбрал? - попита той.
- Никога не си правил нещо нередно.
- Все си мисля, че аз причиних това.
Вдигнах очи.
- Не си го причинил. Денис не беше доволен от брака ни от известно време.
- А ти?
Този път не отговорих така бързо. Съвсем наскоро бях започнала да се замислям по този въпрос.
- Несъзнателно - заразмишлявах на глас аз. - Исках от брака ми да излезе нещо, затова се бях вкопчила в хубавото и не обръщах внимание на лошото. Може би трябваше да бъда по-честна. По-голяма реалистка. Никой брак не е съвършен. Кое обаче е разграничителната линия? В кой момент лошото става повече от доброто? В кой момент си казал достатъчно? Денис очевидно го е достигнал преди мен.
- Очевидно - отвърна Броуди.
Размърда се върху табуретката си, бръкна в задния си джоб, извади парче вестник и ми го подаде. Беше сгънато на четири.

Човек Брой мнения : 47

Разгънах го и прочетох краткия коментар под снимката: "Денис Рафаел и Фийби Лоу танцуват заедно на петъчния бал на "Бар асошиейшън". И очевидно си прекарваха чудесно, ако се съдеше по усмивките им.
Денис имаше страхотна усмивка. Тя караше една жена да се чувства като светлината на живота му. Имаше време, когато се бе усмихвал на мен по същия начин, по който сега се усмихваше на Фийби.
Съзерцавах още известно време изрезката.
- Защо не съм изненадана?
Не бях изненадана, но бях наранена. Много наранена.
- Това е в рубриката на Хилари. Би могло да означава нещо.
Сгънах отново парчето вестник. Така успях да потуша до известна степен болката.
- Мисля, че са приятели. Сериозни приятели, искам да кажа. Когато го обвиних в това - съвсем наслуки - той не го отрече.
- Но обвинява теб?
- Казва, че правилата се променяли, когато съпрузите са разделени.
- Тук е прав - заяви Броуди по начин, който ни върна там, откъдето бяхме тръгнали.
Погледнах го и затърсих в съвестта си нещо, което да прилича на невярност. Чертите му ми бяха толкова познати - топли кафяви очи зад очилата с телени рамки, загатнати лунички по носа, които се забелязваха само при ясно небе като днешното, четвъртита брадичка, пълна долна устна. Никога не бях докосвала тези черти така, както би направила една влюбена жена, нито с пръсти, нито с устни. Човек обаче можеше да обича по различни начини.
Бях обичала Денис, защото ми беше съпруг. Обичах Броуди, защото ми беше приятел. Бях обичала Денис заради това, което беше, а Броуди обичах заради човека, който беше.
Уважавах Броуди, копнеех да бъда в неговата компания, разчитах на мнението му. Дали любовта ми към него беше по-дълбока от любовта ми към Денис? Дали не бях привлечена по-силно към него, отколкото към Денис?
Защо не го бях забелязала досега?
- Нужно ми е време, Броуди. Ако направя нещо, което дори намирисва на грешка, ще изгубя децата си.
- Тук съществува двоен стандарт, нали разбираш?
Махнах с ръка.
- Нищо ново. Всяка жена знае, че съществува двоен стандарт.
Отдалечих се от края на масата, на който бяхме закусвали и се приближих към другата й страна, където се намираше моят люлеещ се стол. Оглеждах сгънатото парче вестник, снимката на моя съпруг с неговата любима. Не бях готова да призная, че това е факт, не бях готова да мисля, че Денис ме бе изоставил така бързо, още по-малко заради руса и по-млада от мен жена. Това бе само една снимка. Също като снимката, на която се прегръщахме двамата с Броуди.
Двоен стандарт. Не беше честно.
- Когато една жена се състезава в един мъжки свят под мъжки стандарт, тя трябва да бъде двойно по-умна, двойно по-добра - рекох аз. - Е, разбира се, може и да я допуснат, но тогава се озовава върху намазана с лепило пешеходна пътека. Аз пък поверявам магазините си на жени. Подкрепям ги. Не могат да получат заем, тъй като в банката ги питат дали нямало да забременеят и да не могат да го изплатят. Или пък дали нямало да напуснат града заедно със съпруга си и пак да не успеят да си платят. Или пък след шест месеца да решат, че вече не искат да се занимават с този бизнес и да не могат да си платят. Никога не биха попитали един мъж подобно нещо.
Пъхнах снимката на Денис и Фийби в джоба си. Причиняваше ми по-малко болка, когато не я виждах.
- И така, какво правим ние? Ако искаше ма успеем в системата, трябва да работим в нея. Опитвам се да го правя, Броуди. Опитвам се.
Той се изправи и се приближи към мен.
- Може би повече, отколкото би трябвало.
Не бях сигурна, че разбирам какъв смисъл влага в тези думи; знаех само, че с всяка следваща негова стъпка вълнението ми нарастваше.
Той спря на една ръка разстояние и пъхна палци в колана на дънките си.
- Не жертвай приятелството ни. Нека не доставяме това удоволствие на Денис. О'кей, значи не е нужно да бъдем заедно, но все пак можем да прекарваме заедно времето си, нали? Не ми харесва да изпитвам вина всеки път, когато те погледна или говоря с теб по телефона. Не искам да трябва да размишлявам няколко пъти, преди да те прегърна. Не желая да трябва да меря всяка своя дума.
- Ти? Да мериш всяка своя дума?
Опитах да се изсмея, но излезе някакъв задавен звук.
Тогава той ме докосна по бузата; дланта му бе топла от допира с тялото му. Палецът му премина по челюстта ми, пръстите му обхванаха скулите и се плъзнаха в косите ми, леки и изкусителни, почти убедителни. Когато не можех да издържам повече, аз притиснах глава в дланта му, въпреки, че не знаех дали, за да го спра или да усетя по-добре контакта помежду ни.
- Питала ли си се някога какво би било ако се целунем? - попита дрезгаво той.
- Не.
- Или ако спим заедно? Ако се любим?
- Не. Не мога, Броуди, не мога сега.
- Някой ден?
- Може би. Не знам. Само допреди две седмици си мислех, че Денис е единственият мъж, с когото съм спала и ще спя някога.
- Ти отсъства още две седмици преди това, което прави общо цял месец. А от колко време не си се любила?
Стиснах устни и поклатих предупредително глава. Не бях готова да му отговоря на този въпрос.
- Добре - отвърна той, сякаш бях задоволила любопитството му. - Но ще започнеш ли да мислиш по този начин за мен?
Опитах отново да се изсмея. Този път резултатът беше доста истеричен.
- А как иначе?
Той се усмихна, после ме прегърна и ме привлече към себе си преди да успея да се възпротивя. А щом се озовах до него, вече не ми се искаше да се дърпам. Струваше ми се, че това е най-сигурното място, в което се бях намирала някога. Бях готова да остана завинаги там, но след малко Броуди ме целуна по челото и ме пусна.
Усмихнато започна да се отдалечава заднишком, стъпка по стъпка, вдигнал длан сякаш, за да ме възпре, сякаш аз бях тази, която напираше. После си отиде, така безшумно, както бе дошъл.
Проклинах го, но без особен ентусиазъм, докато разчиствах останките от закуската. Отдавна не се бях чувствала сексапилна, но Броуди ме бе накарал да се почувствам така. И това не ми бе подействало зле, особено като се има предвид, че бе отвлякло за момент вниманието ми от действителността.

Кармен се бе оказала права. Дийн Дженовиц бе наистина тежък човек. Вероятно бе прекарал последните трийсет и пет години все в същия офис, зад същото бюро. Щом се настанеше на стола зад него, той като че ли се сливаше с декора - поостарял, поизгубил цвета си, срастнал се с околната обстановка.
Протегна се за лулата си, изтърси я в пепелника, напълни я с тютюн, натъпка го навътре. Едва след като запали кибритената клечка, ръката му увисна във въздуха и той попита:
- Не сте алергична, нали?
- Не, не. Запалете си.
Димът от лула, всякакъв дим, ме притесняваше. С него обаче можех да живея по-лесно, отколкото - без децата си. Нямах намерение да рискувам да настъпя Дийн Дженовиц по мазола, особено когато бе заложено толкова много.
Той запали лулата, всмукна дълбоко, издуха дебела бяла струя и се облегна назад.
- Така. Как сте?
Тъй като не знаех какво и доколко да отговоря, аз се осмелих да смотолевя едно:
- Добре съм. Малко разтърсена. Всичко това ме свари напълно неподготвена.
- Съдебните нареждания могат да бъдат доста неприятни. Но вие трябва да сте усещали наличието на известни проблеми и преди.
- Не. Съпругът ми ме изпрати извън града, без дори да намекне за намеренията си.
- Изпратил ли ви? Аз пък съм останал с впечатлението, че пътуването е било по ваша инициатива. Не е ли било свързано с вашата работа?
- Искам да кажа - обясних с извинителна усмивка на лице аз, - че той стоя край мен през цялото време, докато се приготвях за пътуването, целуна децата, целуна и мен, застана на прага и ни маха за довиждане. Беше много мил. Нямах представа какво замисля.
- Доколкото разбрах, той не е замислял нищо. Не и тогава. Не е искал да ви притеснява, тъй като се е съобразявал с болестта на майка ви. Но след това идват едно след друго объркването около пътуването на децата и лекарството на дъщеря ви. Тъй като подобни неща са се случвали и преди, съпругът ви е разбрал, че това се превръща в система и се почувствал принуден да действа.
Значи беше чел показанията на Денис. Интересно дали беше чел и моите.
- Мисля, че го е планирал от по-рано- товрънха тихо аз.
- Имате ли доказателства за това?
- Записи на телефонните разговори. Денис се обажда на адвоката си от януари насам.
Дженовиц се намръщи, напъха дръжката на лулата в устата си и затърси из някакви листи.
- Във вашите показания не се споменава нищо такова.
- Не. Попаднах на сметките едва снощи. Не мога да си обясня как Денис бе успял да бъде толкова спокоен при всичко, което се случи. Аз нямах представа за предстоящата раздяла; той обаче е бил поел нещата напълно в свои ръце. Единственото, което има смисъл, е, че е успял да свикне с тази мисъл. Според мен поне е така.
- Доколкото разбрах, той е споменавал пред вас за развод от месеци насам.
- Не за развод. За раздяла и в крайна сметка ние винаги стигахме до извода, че това не е най-удачното разрешение.
- Вие сте стигнали до такъв извод, така твърди съпругът ви. Той повдигал въпроса, вие сте го оспорвали, тогава той е започнал да действа сам.
Аз лично мислех, че това е само една от гледните точки.
- Защо не сте се съгласили, щом той е бил толкова нещастен?
- Не беше нещастен. Поне не от нашия брак. Беше нещастен в работата си. Това се отразяваше върху други неща. Понякога твърдеше, че не го разбирам или че не разполага с достатъчно свобода. Нито веднъж не е казал, че не ме обича или че обича друга, или пък, че ще иска развод, независимо какво е моето желание.
- Значи ви е заварил неподготвена. А сега вече аклиматизирахте ли се с развода?
- Струва ми се. Да.
Той ме съзерцава около минута, преди да заяви:
- Доста бърз обрат. Колко време мина откакто ви връчиха съдебното нареждане?
Разговорът не вървеше в желаната от мен посока. Тиха и смирена, в опитите си да му се харесам, казах:
- Десет дена. Не желаех да го приема. Направих всичко, което зависеше от мен, за да накарам да го анулират, но Денис беше неумолим. Предложих да поговорим. Предложих да си останем вкъщи и двамата и да опитаме да уредим нещата. Денис не искаше и да чува за това и съдът уважи неговото мнение. Дори не пожела да разгледа нашия иск за преразглеждане. Сега вече и вие сте привлечен за този случай. - Намръщих се. - Объркана съм. Да не би да искате са кажете, че е трябвало да се сдобрим?
- Не. Моята задача е да дам препоръка при решаването на въпроса за настойничеството. Предполага се, че делото ще завърши с развод.
- Кой предполага това?
- Съдът. И определено съпругът ви, тъй като именно той е инициаторът на цялата работа.
- Точно така. Това е негово решение, не мое, и съдът стои зад него. Разводът не е по мой избор, не всички врати се затварят пред мене. Не виждам никакъв избор. Съпругът ми не ме желае. Даде да се разбере ясно. Какво тогава се очаквада сторя аз?
- Повечето жени биха потънали в скръб.
- Аз също скърбя. Нощем лежа в леглото и се чувствам празна. Сутрин се събуждам с мъка на сърце. Мисля за доброто в нашия брак. В него имаше потенциал. Това обаче не ми се струва възможно повече. Изпитвам тъга. И съжаление. - Не знаех какво още да кажа, затова замълчах. Той обаче постъпи по същия начин и само се взираше безмълвно в мен и след малко това положение ми стана непоносимо. Засмях се напрегнато, прокарах ръка през косите си и рекох:
- Съжалявам, д-р Дженовиц. Мисля, че не се справих с проверката. Опитвам да стоя с вдигнато чело, но вас това очевидно не ви впечатлява. Не знам какво искате да чуете.
Той продължи да мълчи, така че аз додадох:
- Може би трябваше да се разпадна. Предполагам, не, знам, че това се случва с някои жени.
Дженовиц повдигна вежди. Не попита откъде знам това, но въпросът беше изобразен върху лицето му.
Наруших мъчителното мълчание със следното обяснение:
- Моята майка беше разбита след внезапната смърт на баща ми, без никакво предупреждение; преди това не бе лягал болен дори за един ден. Аз бях на осем, а сестра ми - на шест години. Мама се паникьоса. Не знаеше какво да прави. И наистина не прави нищо. В продължение на седмици.
- Трябва да ви е било трудно.
- Правех, каквото можех.
- Били сте само на осем години. Какво сте могли да правите?
- Да помагам за гледането на сестра си. Да й намирам работа. Да й помагам в домакинството.
- Какво ви предпази да не се паникьосате вие самата?
- Незнанието, вероятно. - Засмях се унило, притисната от тежестта на спомените. - Не разбирах какво означава фактът, че баща ми си бе отишъл. О, той ми липсваше. Но бях прекалено малка, за да обхвана картината с всичките й нюанси.
- Виждате ли сега цялата картина?
- За смъртта му ли?
- За развода. Нима не се занимаваме точно с това тук и сега?
Не ме беше харесал. Знаех си, че точно така ще стане. Дали съм виждала цялата картина? О, Боже, представях си все по-голяма и по-голяма част от нея и тя ме плашеше до смърт.
- Опишете ми я.
Докоснах устата си с намерението да се възпротивя. Караше ме да говоря за мисли и страхове, които бяха все още съвсем нови, като току-що отворена рана. Той или искаше да види проницателността ми, или беше чисто и просто мазохист. В този момент го намразих още повече, но не се осмелих да откажа.
- Цялостната картина на развода ли? - попитах аз, като поставих внимателно ръка в скута си. - Това означава, че здравото единно семейство, което винаги съм искала да имам, не съществува повече. Че някой от нас ще бъде лишен от присъствието на децата. Че празниците и семейните тържества ще се празнуват поотделно. Децата ще се разкъсват - ще ги дърпат едновременно на две страни.
- Това не се случи на Вси светии.
- Не. Но вероятно, защото е все още съвсем ново. Както когато умря баща ми. Нямах представа какво означава това. Може би сега те преживяват същото нещо. Какво ще стане, когато порастнат и започнат да разбират повече?
- Възможно е да се справят без проблеми.
- Надявам се.
- Така ли? - попита Дженовиц.
За момент не бях способна да отговоря. А след това попитах рязко:
- Какво ви кара да се съмнявате?
- Ами, защото вие сте против този развод. Във вашето положение някои майки правят нещастни всички засегнати.
- Обичам децата си - възпротивих се аз. - Никой, дори моят съпруг, не би могъл да го отрече. Най-големият ми страх винаги е бил да не ги нараня. Бих сторила почти всичко, за да им спестя объркването, тревогата, болката от развода, но сега, когато той изглежда неминуем, ще положа още по-големи усилия да им помогна да преминат по-безболезнено през този етап от живота си.
- Въпросът - заяви моят събеседник преди да бях успяла да си поема дъх, - е дали сте достатъчно стабилна, за да го постигнете. Точно това се опитвам да разбера, мисис Рафаел. Въпросите ми може да не ви допадат, но съдът очаква да им отговоря. Старая се да свърша колкото се може по-добре възложената ми задача.
Умишлено не отговорих; нека сега той пък малко да бъде заобиколен от мълчание.
Дженовиц обаче, за разлика от мен, като че ли нямаше нищо против това положение. Бе изминала едва една минута, когато заявих спокойно, дори любезно:
- Извинявам се. Питайте каквото искате. Обещавам да отговоря възможно най-добре.
Той дръпна от лулата си, а след това издиша плътна струя дим.
- Лесно ли се ядосвате?
- Обикновено не. Наистина. Винаги аз съм била носителят на спокойствието вкъщи. И нямах друг избор, тъй като трябваше да неутрализирам разните настроения на Денис.
Надявах се, че ще обърне внимание на последните ми думи и ще зададе повече въпроси във връзка с тях, но се излъгах.
- Съпругът ви казва, че сте под голямо напрежение.
- Единствено заради развода. Преди това не бях. Справях се много добре с нещата.
- Състоянието на майка ви сигурно е източник на голям стрес за вас.
- Да, това е друг повод за размисъл. И за тревога. Стресът, който изпитвам се дължи на факта, че искам да отида да я видя, но се страхувам, че това ще се използва срещу мен, че някой ще си помисли: "Тя отсъства, значи се отнася небрежно към семейните си задължения." Никой обаче няма да отрече, че е съвсем нормално съпругът или съпругата да остави децата с другия от двамата, за да отиде да види умиращия си родител.
Дженовиц сви рамене.
- Вие сте свободна да отидете.
- Последния път ми казаха точно това и като се върнах заварих къщата в пълен хаос.
- А дали този хаос не е ваше дело, мисис Рафаел? Захванали сте с много неща. Въпросът е дали сте способна да се справите с всички тях. Съпругът ви смята, че не сте.
- Хаосът няма нищо общо с посещенията при майка ми. - Посочих към папката върху бюрото му. - Примерите, които съпругът ми използва, за да докаже, че не се контролирам са все неща, които се случват непрекъснато с хората. За Бога, можех аз да отида в съда и да обвиня мъжа си, че е объркал времето, в което трябваше да пристигнат децата и че е изгубил лекарството на дъщеря ми или, още по-зле, й е дал да яде нещо, което й е забранено. Съдът щеше ли да му отнеме децата заради това?
Събеседникът ми въздъхна и се обви с облак дим.
- Знаете, че това е опростяване на нещата. В оплакването има и други елементи. Освен това, животът на съпругът ви е по-прост. Вие сте тази, която опитва да върши всичко.
Стомахът ми започваше да се свива болезнено. Помещението не беше голямо и бе задушно. С всеки следващ миг се чувствах по-обезкуражена.
Той ме изгледа замислено.
- Не е точно така - отвърнах тихо аз. - Сестра ми ми помага за майка ми, съпругът ми - за децата и помощникът ми - в бизнеса.
Дженовиц кимна. Погледът му се премести към листите пред него и спря там. Езикът му изцъка в дръжката на лулата.
- Разкажете ми за вашия помощник.
- Името му е Броуди Барт - отговорих аз. - Беше бизнеспартньор на съпруга ми, преди да стане мой. Кръстник е на двете ни деца.
- Свързани ли сте сексуално с него?
- Не.
Лулата напусна устата му.
- Категорично "не"?
- Категорично "не".
Лулата се върна отново в устата му.
- Защо съпругът ви твърди обратното?
- Би трябвало да попитате него.
- Направих го. Той ми показа снимки.
- Снимката е направена през кухненския прозорец на дома на Броуди в нощта, в която Денис ме изгони от къщи. Бях разстроена. Броуди ме прегърна. Като приятел, предлагащ утеха. Това е всичко.
- Направена е статистика на телефонните ви разговори. Взети са справки от различни хотели. Те определено карат човек да се замисли.
- Същото се отнася за телефонните разговори между Денис и неговата адвокатка. Той работи много повече с Фийби Лоу, отколкото с Арт Хаубър.
- Опитвате се да изместите темата на разговор ли?
- Не. Просто отбелязвам.
- Отбелязвате или опитвате да оправдаете връзката си с Броуди Парт?
- Отбелязвам. Доказателствата, че аз имам връзка с Броуди, не са повече, отколкото тези, които говорят за връзка между Денис и Фийби. Не разбирам защо аз съм обвинена, а той - не.
Дженовиц стоеше неподвижно като скала, загледан в мен.
- Вижте - продължих аз, съзнавайки собственото си безсилие. - Броуди е икономическият ми директор, моята дясна ръка. Ето обяснението за телефонните разговори. И за хотелите. Освен това той е стар приятел; това обяснява както прегръдката му, така и многото време, което е прекарвал в дома ни. Броуди беше като член на семейството. Една любовна връзка с него би била почти равна на кръвосмешение. - Дженовиц обаче твърдеше, че е видял снимки - в множествено число. Доколкото знаех, в съда бе представена само една. - Срещнахте ли се вече с Денис?
- Видяхме се миналия петък.
Аха. По времето, по което можеше да се срещне с мен. Интересно как бе станало така, кога щях да усетя първите признаци за някаква промяна.
- Това притеснява ли ви? - попита психологът.
- Не. - Погледнах на случилото се откъм хубавата страна. - Радвам се, че е дошъл. Тревожех се да не се опита да забави нещата. До Деня на благодарността остава по-малко от месец. Надявам се дотогава въпросът да бъде разрешен.
Дженовиц се облегна назад, засмука лулата си и се загледа в тавана.
- Ще бъде ли? - попитах нервно. Трябваше да вярвам, че онова, което съдът ме караше да изтърпя, имаше някакви граници. Кармен ми бе казала, че човекът натоварен с проучването разполагаше с трийсет дена. Броях не само дните, а и часовете. - Има ли нещо, което да сторя, за да стане по-бързо? - попитах аз, тъй като той не отговори на първия ми въпрос. А след това се изсмях нервно. - Това положение ми е крайно мъчително.
- Напълно разбираемо, след като не можете да го контролирате.
Това си бе направо присъда. Не знам дали идваше от собствената му преценка или от Денис. Възпротивих се.
- Не става дума за контрол, а за това, че съм разделена от децата си. Че всяко мое движение се следи. Че не знам какво бъдеще ме чака.
- Става дума точно за контрол.
Реших да му дам удовлетворението на съмнението.
- Може би - отстъпих аз, - но не в отрицателен смисъл. Не става дума за контрол над хората. Става дума за самата мен, за това да мога да реша какво ще правя, да реша какво действие ще предприема и да го проследя в неговото развитие. Добре, става дума за контрол над положението. Правя го от осемгодишната си възраст, тъй като нямаше кой друг да се заеме с него, а някой все трябва да го поеме в свои ръце. Правех го и по време на брака си, тъй като Денис не се заемаше с него, а някой трябваше да го прави. Има ли нещо лошо в това?
- Не и ако не оставя другите хора на втори план.
- Не ги оставя. Поне аз не мисля така. Не, няма как да бъде иначе. Аз лансирам другите. Повдигам егото на Денис, на децата. Научила съм ги, че могат да поемат контрола в свои ръце и да бъдат всичко, което пожелаят. Как би ги оставило на втори план това?
- Това може да има и нежелани последици. Ако синът ви не успее да се класира в отбора си или дъщеря ви не получи желаната от нея роля в някоя пиеса, те може да си помислят, че не са оправдали надеждите ви.
Бях започнала да клатя глава доста преди да бе свършил.
- Не биха си помислили такова нещо. Аз не бих им позволила. Аз разговарям с децата си. Разговаряме за чувствата си.
Бях убедена в това отношение. Това бе едно от нещата, които ми бяха липсвали в детството и аз си бях обещала да бъда винаги готов слушател и безусловна подкрепа за своите деца. Не исках някой от тях да пострада така, както бе пострадала Рона.
- Синът ви не разговаря.
- Още не. Най-вече защото не съм там. Свикнал е да разговаря с мен, но е много трудно просто да натиснеш някакъв бутон и внезапно да се отдадеш на дълбоко емоционални разговори с едно дете, когато съдът е ограничил срещите ти само на два пъти седмично. Денис е с него много повече от мен. Той има много по-голяма възможност от мен да разговаря с Джони. Не знам дали го е направил. Задушевните разговори никога не са били силната му страна.
- Той казва, че момчето е напрегнато и не иска да разтвори душата си.
- Момчето е разгневено. - Аз самата също бях разгневена. И в най-големите си кошмари не бях предвиждала подобно нещо за Джони. - Мисли, че съм го изоставила. Ето какво ни причини съдът.
Дженовиц постави лулата в пепелника.
- Искам да ви предупредя нещо, мисис Рафаел. Подобно поведение може да навреди на детето. То би могло да попие на секундата вашето недоволство.
- Не и ако не му го покажа. Не съм произнасяла и думичка пред него за съда или за съпруга ми. Изключително съм предпазлива в това отношение.
- Но сте недоволна от съда, така ли?
- Какъв родител бих била, ако не бях недоволна? Мястото ми е при моите деца, а не да бъда прокудена от дома си.
- Според вашия съпруг вие сте доста щастлива в новата си къща.
- Щастлива ли? Има моменти, когато ми харесва мястото, където се намирам. Но щастлива? Не. Старая се да извлека най-доброто от дадената ситуация. Това се опитвам да обясня. Това правя през целия си живот.
Той кимна.
- Това е един от начините да чувстваш, че контролираш нещата.
О'кей, в такъв случай значи наистина обичах да контролирам положението.
- Нима това е толкова ужасно? Извинете ме, доктор Дженовиц, но започвам да не разбирам за какво става дума. Нали уж именно липсата на контрол от моя страна ми докара всички тези неприятности?
В този момент на вратата се позвъни. Следващият клиент на психолога съобщаваше за своето пристигане, точно както бях направила аз самата преди час. Бях се надявала да ми отдели повече време - колкото по-дълго разговаряхме, толкова по-скоро щеше да приключи проучването.
Моят събеседник обаче изтърсваше пепелта от лулата си с едната ръка, а с другата прелистваше бележника със своите срещи.
- Как ви е времето?
- Напълно на ваше разположение.
- По същото време идната седмица?
- Бих дошла отново и тази седмица, ако сте съгласен.
- Не. Този час ме устройва чудесно.
Записа си нещо.
Наведох се напред, без да ставам от стола.
- Колко пъти според вас ще се срещаме?
- Три-четири, в зависимост от това, как се развиват нещата. - Изправи се. - Следващия път донесете списъка с учителите,треньорите, лекарите на децата и останалите възрастни хора, които ги познават добре. Имена и телефонни номера, ако обичате.
- Срещате ли се с тях?
- Едно телефонно обаждане обикновено върши нужната работа. - Тръгна към вратата. - Може да поискам писмен доклад от училището. Ще видя.
- Кога ще говорите с Кикит и Джони?
- Когато науча повечко за вас и вашия съпруг.
Отвори вратата и застана очаквателно край нея.
Взех палтото си е си приближих към него. Това не беше вратата, през която бях влязла, очевидно за да се избегне срещата между пристигащия и отиващия си клиент. Следователно никой нямаше да чуе онова, което мислех да кажа. Въпреки това понижих глас.
- Те не знаят за вас. Какво да им кажа?
- Нищо засега.
- Не знаят, че тук се води спор.
- Чудесно.
- Не искам да трябва да се страхуват, че ще се наложи да вземат нечия страна.
- А вие мислите ли, че ще ги накарам да избират между двамата си родители? Не, мисис Рафаел. Няма да направя подобно нещо. Не мислете, че съм лишен от всякаква чувствителност.
Искаше ми се да му вярвам, наистина ми се искаше, но така и не успях да си го наложа през целия път от Бостън до вкъщи. Дори Дийн Дженовиц да бе наистина чувствителен, аз така и не бях успяла да го усетя. Не беше проявил никаква топлота, внимание или разбиране, не бе опитал да ме окуражи. Не можеше да не знае, че съм нервна, но не се бе постарал да ми помогне да се почувствам по-спокойна. Определено не бе направил опит да скрие мнението си за мен.
- Не се тревожи - бе казала Кармен, когато й се обадих от колата. - Ако се е наслушал на всякакви неприятни неща от Денис, реакцията му е напълно нормална. Когато започне да се обажда на другите хора обаче, ще чуе, че всички имат страхотно мнение за теб. Че те познават много повече, отколкото познават Денис, и че те харесват.
- Не изглеждаше особено възмутен от онова, което са ми причинили. Нито пък ми се стори особено загрижен дали справедливостта ще възтържествува.
- Той ще съсредоточи вниманието си върху децата.
- Мога ли да му се доверя за тях?
- Да. Той е по-добър с децата, отолкото с възрастните. Тогава на сцената излиза дядото в него. Добра идея е да го попиташ как да съобщиш на Джони и Кикит за него. Хем ще получиш съвет, хем ще спечелиш точки.
Не го бях направила заради точките. Повдигаше ми се леко, но не знаех до каква степен причината бе лулата на Дженовиц.
- Не мога да ти кажа колко противно ми е всичко това, Кармен. Прилича на игра - определяне на момента, стратегия, премисляне на всяко действие - само дето става дума за собствения ми живот.
- Знам. И се извинявам, ако думите ми са ти прозвучали дребнаво. - Направи пауза. - Значи Дженовиц не обърна внимание на думите ти за Денис и Фийби?

Човек Брой мнения : 47

- Не. Извъртя нещата и заяви, че съм обвинявала съпруга си, за да оправдая собствената си връзка с Броуди. Нужни са ми доказателства. Как да се добера до тях?
- Смятай, че ги имаме. Ще наемем Морган Хаусър. Той е частен детектив и е добър. Ще открие, ако в момента имат връзка. Това не е проблем. По-трудно ще бъде да се докаже, че са движели заедно и преди раздялата, въпреки, че именно това би ни помогнало най-много.
Ето кое със сигурност щеше да ни помогне много за делото. Не бях сигурна обаче, че щеше да се отрази добре на настроението ми. Цялата се сгърчвах само при мисълта за Денис в леглото с друга жена. Сега или преди, това нямаше значение.
Мълчанието ми очевидно бе достатъчно красноречиво за Кармен.
- Ако съществува подобно доказателство, ще имаме нужда от него - додаде, вече по-тихо тя. - Селуи се съгласи да изслуша нашия иск, но помощничката му казва, че не бил особено доволен. На никой съдия не му харесва, когато го обвинят в предубеденост. Според мен резултатът е предрешен още отсега.
Все пак беше нещо. Настроението ми се подобри.
- Кога?
- В четвъртък, в десет сутринта.
- Ще бъда там.
- Днес имам среща с Арт Хаубър, за да поговорим за това, какви са желанията на Денис за уреждане на делото. Може да се попазарим. За това имаме нужда от доказателства за невярността му.
Това вече ми намирисваше на изнудване. Да, наистина Денис бе използвал точно тези карти срещу мен, но не ми се искаше да трябва да слизам на неговото ниво. Това щеше да бъде поредният случай, в който щях да бъда принудена да се превръщам в нещо, което не ми харесва изобщо.
Каква ирония. Аз, една толкова спокойна душа, напоследък изпадах в пристъпи на ярост, бях изгубила уровновесеността си, а оптимизмът ми започваше да се поддава все по-често на страховете. Бяха ме обвинили, че съм нещо, което не бях в действителност и по този начин наистина ме бяха превърнали в нещо, което не бях. Това не беше по-малко несправедливо от цялата ситуация около настойничеството на децата.
Аа, настойничеството. Онова, до което се свеждаше всичко. Ако ставаше дума само за материалните условия на развода, може би нямаше да се съглася на плана за изнудването, но щом бяха замесени и децата, нямаше да се поколебая и за момент да го използвам.
- Обади се на Морган - рекох аз. - Виж какво може да открие.
Бих сторила много повече от това без да се замисля, когато ставаше дума за децата.

Тази мисъл се оказа пророческа. Едва се бях изкъпала и си бях легнала, изтормозена от разговорите си с Рона и Кони, които се дърлеха непрестанно, когато телефонът иззвъня. Беше Денис. Джони бил болен и тъй като не искал да безпокои Елизабет толкова късно, нямал представа какво да прави.
Аз знаех какво да правя. Навлякох един анцуг и скочих в колата.

ДЕСЕТ

Ключът ми все още вършеше работа. Влязох, захвърлих палтото си и хукнах нагоре по стълбите, върху които бяха пръснати учебници, гуменки и мръсни дрехи. Когато стигнах горе, Денис точно излизаше от стаята на сина ми.
- Повърна след вечеря. Като че ли не може да задържи нищо в стомаха си.
Подуших го веднага, след като влязох при него. Джони се беше свил под едно одеяло върху голия матрак. Чаршафи, възглавници - всичко се валяше по пода.
- Здравей, миличък - приветствах го аз.
Гърлото ми се сви, когато седнах на леглото до него. Това бе първородното ми дете, което не ми бе създавало почти никакви грижи, единственият ми в продължение на две години. С него си бяхме създали неща като общество за взаимно възхищение един от друг, символ на привързаността ни. Времето и обстоятелствата бяха попроменили това - желанията на Денис, появата на Кикит, нуждата на самия Джони да порастне и да бъде независим. Спомените обаче сега изведнъж нахлуха отново.
Погалих го по лицето, като се молех да не ми обърне гръб, както бе направил при последното ми посещение тук. Бузите му бяха зачервени и горещи от високата температура.
- Май не се чувстваш много добре?
Той поклати глава и ме погледна сконфузено.
- Не успях да стигна навреме до банята.
- Няма нищо, няма нищо, миличък. - Хванах едната му ръка под одеялото. Беше само по боксерки. Предположих, че пижамата му се намираше в купчината на пода. - Боли ли те нещо?
- Не разбрах, че ще го направя - заплака той. - Изведнъж се събудих, почувствах се ужасно и ми се повдигна. Опитах да го задържа.
Косата му беше мокра. Пригладих я назад.
- Шшт, аз не се сърдя.
- Но ти трябваше да дойдеш чак дотук.
Беше се превърнал отново в малко момче, болно и уплашено.
В този момент на мен също ми стана зле и страшно; деветгодишният ми син мислеше, че не ми е приятно да се грижа за него, тъй като ми беше известно какво означава да се чувстваш бреме за някого. Години наред през моето детство майка ми се връщаше от работа с единственото желание за самота и тишина. Помня колко много неща исках да я питам и да й покажа, но не смеех да го направя - толкова много се страхувах да не ми откаже. Бях си обещала, че моите деца никога няма да изпитат подобно нещо, бях полагала големи усилия, за да им дам да разберат, че те са на първо място - пред всичко останало. И те го знаеха. Все още. Винаги.
Стиснах по-силно ръката на Джони, притиснах устните му с палец, за да го накарам да замълчи.
- Не е трябвало да идвам тук. Исках го. Разбра ли, Джони, не трябваше, а го исках. Тръгнах в мига, в който се обади баща ти. Преместих палеца си, за да му дам възможност да говори. - Кажи ми какво те боли.
- Всичко.
- Нищо определено, само болки навсякъде.
- Ъхъ.
- Повръща ли ти се още?
- Ъхъ.
Денис застана на вратата. Косата му бе разчорлена, а ризата - извита на една страна по начин, който би могъл да накара човек да помисли, че се притеснява за детето си, ако не бяха поставените на хълбоците му ръце и раздразненото му изражение. Не знам кое му беше по-неприятно, грипа на Джони или моето присъствие тук, но нямах намерение да размишлявам по въпроса. В момента това бе най-малката ми грижа.
- Дал ли си му нещо - аспирин, вода?
- Не. Извадих аспирина, но той не искаше да го изпие.
- Дали в стомаха му е останало нещо?
- Надали. След всичко, което излезе навън.
- Не съм искал - запротестира синът ми.
Потърках врата му.
- Татко знае. Той не е ядосан, просто е притеснен, че си болен. Може би даже е изплашен. Това е нещо ново за него. Трябва да бъдем търпеливи. Знаеш ли какво ще бъде най-добре според мен? Една хубава вана. Докато стоиш в нея, ще мога да сложа чисти чаршафи. Как ти се струва това?
- Добре.
Докато Денис пълнеше ваната, аз стоях с Джони, бършех лицето му с влажна кърпа, тананиках му успокояващо. Когато ваната бе готова, аз му помогнах да влезе в нея, а след това оставих Денис да го наглежда, докато аз се занимая с останалото.
Но първо, тъй като не издържах повече, надникнах в стаята на Кикит. Видът й, заспала с всичките си кукли, осветени леко от нощната й лампа Покахонтас, накара сърцето ми да се свие от нежност. Гледката определено бе перла в огърлицата на моя живот, която в продължение на толкова време бях смятала за нещо гарантирано. Едвам се сдържах да не вляза и да не я докосна, но се страхувах да не я събудя, а да я разстройвам беше последното ми желание.
Не исках да разстройвам още повече и самата себе си. Защото се чувствах странно да ходя така из къщата, сякаш никога не си бях отивала; почти бях готова да забравя случилото се. Нещата си вървяха по старому, организирани така, както ги бях оставила, чистите чаршафи бяха подредени спретнато в шкафа за спалното бельо, а прахът за пране стоеше в бойна готовност край пералнята в мазето. Разбира се, в пералнята имаше дрехи, които не бях изпрала, в сушилнята други, чакащи да бъдат сгънати, бутилката с перилния препарат бе покрита със сини капки. Разбира се, когато минах през кухнята, видях, че хладилникът е пълен с храна, която не бях купувала аз, най-вече с кутии мляко и портокалов сок, хляб, сирене, които не очаквах децата да могат да изядят или изпият за цял месец. На дъската за съобщения обаче все още висяха оставените от мен бележки, широките свещи си стояха върху масата от двете страни на фруктиерата, а червената лампичка на телефонния секретар премигваше, за да покаже, че имаше записано някакво съобщение.
Денис не триеше никога своите съобщения, а оставяше на мен да ги изтрия. Натиснах бутона за прослушване.
- Здравей - чу се непознат женски глас. - Селуи се е съгласил да разгледа техния иск. Всичко това е само за пред хората. Той никога няма да му даде ход по-нататък. Ние обаче трябва да бъдем там в четвъртък в десет. Ела в кантората ми по-рано и ще закусим заедно. Прегледах исканията ни във връзка със срещата за уреждането на този въпрос. Няма причина да не искаме повече, тъй като ние ръководим парада. Ще дам списъка си на Арт. Ще говори той. Нещо друго. Не. Чао.
Натиснах злобно бутона за изтриване, а след това излях остатъка от яростта си върху леда, който начупих на парченца в една купа. Върнах се в стаята на сина си и затворих прозореца, който бях оставила отворен преди да изляза. Когато оправих леглото, Джони влезе със замъглен поглед от банята, облечен с чистата пижама, която бях дала на Денис.
Помогнах му да легне и му дадох да смуче едно от ледените парченца. Той беше все така мъртвешки блед, но температурата му беше спаднала. Заразтривах гърба му, като тананиках тихичко. Той обичаше "Лет ит бий", затова започнах с нея, а след това преминах на други от любимите му песни. Започна да задрямва, усети се и се сепна, задряма отново и отново се сепна.
Беше толкова ясно, че се бори със съня, затова му казах:
- Заспивай.
- Ами ако ми се повдигне пак?
- Повдига ли ти се?
- Не, но какво ще правя, ако ми се повдигне?
- Тук има кофа - посочих аз. - А и аз съм тук. Ще ти помогна.
- Оставаш ли? - попита директно той и изведнъж осъзнах, че всъщност това бе причината да се бори със съня си.
Не искаше да заспи, а като се събуди, да открие, че съм си отишла.
- Ще постоя известно време. Обичам да те гледам.
Отговорът ми изглежда му хареса достатъчно, за да си позволи да заспи. Изчаках още малко, преди да се измъкна тихичко от стаята му.
Бях в мокрото помещение и местех дрехите от пералнята в сушилнята, когато на вратата се появи Денис и рече:
- Голяма цапаница беше.
Първият ми импулс, по навик, бе да му предложа симпатиите си - "Бедният Денис, заобиколен с повърнато, толкова съжалявам" - но той бе последван веднага от пристъп на гняв.
- Не го е направил нарочно.
- Знам. Но не можех да карам майка си да идва. Вече е на седемдесет и пет години.
Ръцете ми увиснаха неподвижно във въздуха в продължение на няколко секунди, преди да поемат още един чаршаф от пералнята.
- Можеше да го направиш сам. Не се иска кой знае каква научна степен, за да почистиш около едно повърнало дете.
Натъпках чаршафа в сушилнята.
- Е, така също се получи добре.
Не отговорих нищо на това, просто не можех да измисля нищо, което да не звучи хапливо. Тъжно, но съвсем до неотдавна изобщо не бих си помислила подобно нещо. Щях да дам най-лесната работа на Денис, без дори да се замисля, а аз самата щях да свърша най-трудното, тъй като то просто трябваше да се направи и аз знаех как. Аз бях майка. Мръсната работа бе част от професията.
Сега професията бе поверена на Денис. Защото тогава аз се занимавах с прането?
- Какво щеше да направиш, ако не си бях вкъщи?
- Щях да се обадя у Броуди.
Не удостоих с внимание забележката му.
- А ако не бях и там?
- Щях да го направя сам. Не съм чак толкова безпомощен. Може и да ти е трудно да повярваш, но се справяме чудесно и без теб.
Хвърлих многозначителен поглед към пералнята, която бях заварила пълна с непрани дрехи.
- Никой не те е молил да го правиш - заяви той. - Никой не те е молил да вършиш което и да е от тези неща. Ти направи такъв въпрос дето не съм ти се обадил за пристъпа на Кикит, че реших да бъда добро момче и да ти съобщя за Джони.
Долната ми челюст увисна.
- Решил си да бъдеш добро момче? Хайде, Денис. Ти просто не знаеше какво да правиш! Паникьосал си се.
- Ще ти бъде трудно да го докажеш. Нещо повече, хората ще си помислят, че ти е неприятно да те безпокоят нощем, което няма да се отрази добре върху имиджа ти на майка. Не можеш да спечелиш.
- Ще спечеля - отвърнах аз, но внезапно се почувствах уморена до смърт. Облегнах се на пералнята и се вгледах в Денис. Това бе същият мъж, за когото се бях оженила - същата външност, същия пъргав език, същото его - и в същото време бе друг. Непознат. Бях си го мислила и преди. Сега се питах кога се бе случило това. Не можех да кажа, дори от това да зависеше животът ми. - Къде го изгубихме, Денис?
- Какво?
- Онова, което и да е то, което сме имали. Благодарение на което вървеше бракът ни.
- Бракът ни всъщност никога не е вървял.
- Напротив, вървеше. Поне в началото.
- Беше нещо ново за нас. Бяхме млади.
- Бяхме на двайсет и пет и двайсет и осем години - възпротивих се аз. - Не кой знае колко млади. Освен това ходехме цели три години преди това, за да бъдем сигурни. Ти беше щастлив. Освен да си играл така майсторски, че да не съм заподозряла нищо. - Сега обаче, като се замислих си дадох сметка, че е бил способен да го направи. - Но ако тогава не си бил щастлив, защо е трябвало да се женим? Нима всички онези романтични жестове са били плоски лъжи?
- Не.
- В такъв случай какво виждаше в мен тогава, което сега не виждаш?
Бях все още слаба и привлекателна. Ако се съдеше по реакцията на Броуди, бях и сексапилна.
- Скромност. Тогава човек можеше да се доближи до теб.
- Сега също може.
- Сега си станала високомерна и арогантна. Тогава не беше такава.
Арогантна ли? Не бях арогантна.
- Сега съм по-уверена, но това не е арогантност. Какво друго виждаше тогава в мен?
- Ти беше тук за мен. Беше готова да правиш това, което трябваше да се прави. Нещата се промениха след раждането на децата и после още веднъж, когато започна тази работа. Беше на разположение на всеки друг, но не и на мен. Обектите на предаността ти се промениха.
- Не са се променили. Увеличиха се. Просто сега съм тясно свързана с повече хора.
- Промениха се.
- Ти си онзи, който не е верен на близките си - оспорих думите му аз. Бях уморена, безкрайно уморена от нескончаемите несправедливи обвинения. - Ти ми обърна гръб, Денис. Ти отиде при адвокат, а след това - и при съдия и им наговори неверни истории. Мили Боже, какво само бих могла аз да разкажа за теб. Ако става дума за характер, онази история със съпругата на твоя шеф може да осветли доста нещо по този въпрос, не мислиш ли? Аз обаче ценя верността. Никога и на никого не съм казвала за това.
- Броуди знае.
- Защото ти му каза. Той обаче, също като мен, си държеше устата добре затворена.
- Приличате си като две капки вода - изрече Денис достатъчно хапливо, за да ме ядоса.
- Точно така, приличаме си като две капки вода. Никога не сме обсъждали дори този въпрос. И даже да е мислел, че в твоята история в действителност има повече, никога не е казал нищо. Може би никога не е искал да разбере. Може би и аз не съм искала да разбера. Та кой е верният? Помисли си по този въпрос, Денис.
Отвратена, затръшнах вратичката на сушилната машина и натиснах ядно пусковия бутон.
- Казала ли си на твоята адвокатка?
- За Адриен? Не. Предпочитах да мисля, че си се променил и в такъв случай това вече не беше актуално. - Спрях рязко. - Освен ако в историята има нещо повече. Има ли?
- Не мога да повярвам, че ми задавш подобен въпрос след всичко, което сме преживели заедно.
Взрях се в него невярващо. След това изсумтях разгневено и заизкачвах стълбите на мазето. В пристъп на дързост се обърнах и попитах:
- Фийби ли е това?
Той ме изгледа от мястото си край вратата на мокрото помещение.
- Какво да е Фийби?
- Онова, което развали отношенията ни.
- За какво говориш?
- Тя е млада и привлекателна.
- Красива. Тя е красива.
И той ми говореше за арогантност. В тонът му имаше колкото щеш от нея. Вече ме болеше предостатъчно, но нима щеше да се промени нещо, ако болката се увеличеше още малко?
- Влюбен ли си в нея?
- Тя е моята адвокатка.
- Всеки, който влезе в тази къща, би го разбрал. Ще ми направиш ли една услуга? Трий съобщенията, след като ги изслушаш. Децата също ги слушат.
- Нейните съобщения са безопасни.
- Издайнически са. Изглежда шоуто ръководи тя. Тя ли ти каза какво и как да правиш?
- За Бога, имай малко повече вяра в мен. Не е нужно друг да ми казва какво да правя. Все пак от години ръководя сам бизнеса си.
Можех да обърна вниманието му върху плачевното състояние на въпросния бизнес. Но внезапно ми се повдигна от този спор и от пороя от хули. Затова се обърнах и продължих нагоре по стълбите.
- А останалите неща? - попита той.
- Оставям ти да ги довършиш, след като си толкова оправен.
- Къде отиваш?
- Да видя сина си.
- Той вече е добре. Можеш да си вървиш.
Нямаше да си тръгна, докато не се убедях, че детето е добре. Нека Денис повика пак ченгетата. Да видим как Джак Мълрой, като подуши остатъчната миризма от повърнато в стаята на Джони, ще ме накара да си вървя. Нека Фийби Лоу, Арт Хаубър или който бе истинският му адвокат, да обясни на съдията защо съпругът ми ме бе помолил да дойда.
Предизвикателството ме понесе към стаята на Джони, но бе изместена от нещо по-нежно в мига, в който прекрачих прага й. Бузките му бяха все така зачервени, но той не бе помръднал, откакто го бях оставила. Дишането му бе равномерно. Ако можех да се доверя на опита си, той щеше да спи непробудно до сутринта.
Постоях известно време до него, най-вече защото не бях готова да си тръгна. След това дойде моментът, когато страхът от предстоящото тръгване разруши удоволствието от стоенето ми тук. Затова написах няколко реда и оставих листчето край възглавницата му. След това отидох да потърся Денис. Беше почти два сутринта. Тъй като не го бях чула да се движи, мислех, че е заспал. Това беше обичайната му реакция в трудни мигове.
Точно така бе направил и сега. И аз го бях допуснала, още по-зле - бях го окуражила. Следователно заслужавах не по-малък упрек от него самия.
Странно нещо е вината на една жена. Ние обвиняваме себе си много повече, когато нещата не вървят, отколкото се хвалим, когато всичко е наред и дори тогава ни наричат арогантни, а това от своя страна обезсмисля всякакви по-нататъшни похвали и окуражава следващи самообвинения, което устройва прекрасно мъжете.
Това изобщо не беше справедливо.
Твърдо решена да поправя тази неправда, като събудя Денис, аз се отправих към спалнята. Но спрях насред път. Вратата беше открехната. Взрях се през нея, неспособна да помръдна.
Борбеността бе хубаво нещо. Жените, които се защитаваха една друга - също. Но едно беше да се действа така по принцип и съвсем друго - в конкретната ситуация.
В този случай аз не желаех да влизам вътре. Не исках да виждам леглото, нито пък Денис в него. Не исках да си спомня как бяхме лежали заедно в него, а още по-малко как в него си бяхме играли с децата, бяхме пели, бяхме се смели. Не исках да мисля, че в него може би лежеше друга жена.
Слава Богу тази мъка ми бе спестена. Действително открих Денис заспал, но не в спалнята, а на дивана в кабинета. Повиках го от вратата веднъж, а след това втори път, вече по-рязко. Когато той надигна глава, съобщих, че си тръгвам. После излязох навън, в студената ноемврийска нощ.
Странно. Трябваше да се чувствам по-разстроена. О, не ми беше никак приятно, че оставям децата, особено при положение, че Джони беше болен. Но не бях тъжна, че напускам самата къща. Там беше моят съпруг и напрежението, което бе неразделно от него. Усетих, че то започва да ме напуска в мига, в който се отправих към колата.
Нима е било винаги тук? Напълно вероятно. А бях ли си давала сметка за неговото присъствие? Не.
В моя фар, от друга страна, нямаше никакво напрежение. Там никой не можеше да има изисквания към мен - нито Денис, нито децата, нито майка ми или Рона. За първи път не ми се налагаше да угаждам на никого, за първи път имах възможност да избирам какво искам да правя и зависеше единствено от мен кога, къде и как.
Онова, което избрах, беше да се обадя на Броуди. В Сиатъл, където се намираше той сега, беше полунощ и той бе заспал. Но съненото му "ало" ме стопли. Щом чу гласа ми, той се усмихна и ме приветства радушно, а аз се убедих, че бях постъпила правилно, като му се обадих. Бяхме разговаряли по-рано същата вечер. Бях чула разказа му за неговата среща с управителката на сиатълския ни магазин, а аз пък му бях описала разговора си с Дженовиц. Сега го осведомих за болестта на Джони, но само в общи линии. Не му казах обаче са спречкването си с Денис в мокрото помещение, тъй като не желаех да го намесвам в разговора ни. Исках просто да побъбря с Броуди.
След като затворих телефона, си го представих легнал по корем в леглото, почти без нищо под чаршафа. Заспах, питайки се дали изобщо го бях виждала някога така или всичко бе плод на въображението ми.

Телефонът ме събуди след по-малко от четири часа.
- Била си тук, мамо, и дори не си ми казала! - Беше страшно ядосана. - Защо не ме събуди?
Отпуснах се отново върху възглавницата.
- Кикит, скъпа, ти беше дълбоко заспала.
- Но аз исках да те видя. Можех да ти покажа правописното табло, което направих. С татко се потрудихме доста над него преди вечеря. Джони каза, че татко му е разрешил да не ходи на училище. Може ли?
- Даже трябва. Снощи беше доста болен. Как е сега?
- Стиснал е дистанционното. Не трябва ли сега да го държа аз, тъй като ще излизам скоро? Не е честно. Всичко хубаво е само за него. Исках да те видя, мамо - проплака тя.
- Така ли? - попитах аз, като опитвах да я утеша. Бях се научила бързо да импровизирам; този нов етап в живота ми не ми бе оставил друг избор. - Стоях много дълго на прага на стаята ти и разговарях в мислите си с теб. Сигурна съм, че си ме чула. Може дори и да си ме видяла, но когато човек спи така дълбоко, както спеше ти, той забравя. Помисли си по-добре. Чу ли ме да говоря наум с теб снощи?
Настъпи кратко мълчание, последвано от сладкото й гласче:
- Да не би да ми казваше, че ще ме заведеш на ски? Струва ми се, че чух това. Каза, че тази година ще мога да се кача на лифта с вас с татко. Не искам да ме оставите пак в ски училището.
- Изобщо не съм говорила такова нещо - смъмрах я аз, но шеговито, без да обяснявам, че тази година най-вероятно нямаше да има никаква ски екскурзия и със сигурност не едновременно с мен и Денис. - Онова, което казах - заявих проточено аз, като опитвах да измисля бързо нещо, което щеше да й достави удоволствие, - беше, че приличаше на ангелче, както си лежеше в леглото, но нещо липсваше.
- Ореол?
- Лак на ноктите ти.
Ако й обещаех ново яке, кукла или уокмен, Денис щеше да ме обвини, че стремя да купя любовта й. А аз не правех подобни опити. Просто исках да я направя щастлива.
- Ангелите не си лакирват ноктите - отвърна предпазливо тя.
- Красивите го правят. Искаш ли утре да те лакирам?
Чух как си пое рязко въздух.
- Наистина ли ще го направиш? - Рядко се случваше да й лакирвам ноктите, така че това бе нещо като празник за нея. - Искам мелоу мелоу.
Цветът всъщност бе мелоу мелън, но аз разбрах за какво става дума.
- Мога да уредя този въпрос, но само ако бъдеш по-грижлива към Джони. Той е болен.
- Може да си задържи дистанционното. Аз така или иначе трябва да отивам на училище. Ще се чуем пак по-късно, мамо. Чао.

Обадих се на Джони на няколко пъти през деня, за да видя как се чувства. Единия път го заварих сам и въпреки, че той нямаше нищо против, аз имах. Каза, че Денис отишъл до супермаркета. Помислих си, че ако мъжът ми имаше нужда да се измъкне за малко от къщи - коя майка не би разбрала това чувство, че си като вързан покрай болното си дете - е трябвало да намери някой, който да остане с Джони. Родителите му щяха да го направят охотно. Аз също.
Не, че Денис бе останал дълго вързан вкъщи покрай болното си дете. Колко време бе минало? Петнайсет часа?

Възнамерявах да дам на Дийн Дженовиц имената и телефонните номера на шест човека като източници на информация за състоянието на децата - по един учител за всеки, на сестрата и лекаря педиатър, на треньора по бейзбол на Джони, на алерголога на Кикит и на нашия свещеник. Тъй като аз бях с децата по-често от баща им, въпросните шестима човека познаваха мен по-добре от него. Чувствах известна увереност, че съм им симпатична, но едно напомняне нямаше да навреди.
Затова във вторник се обадих подред на всичките, успях да се свържа направо с лекарите и свещеника, обясних им положението и ги попитах дали мога да дам имената им на човека, натоварен с проучването на случая. Те се съгласиха, разбира се. Допитването ми до тях бе чиста формалност. Но то ми даде възможност да им благодаря предварително, да изразя тревогата си и да ги помоля за помощта им. Това ми даде също така възможност да се върнем на стари, обсъждани преди теми. Хората обичаха да говорят за себе си; аз пък бях добър слушател.
Ами ако им напомнех за направени им някога от мен услуги?
Никога не бях, нито пък някога щях да направя подобно нещо. Чувствах се обаче ужасно безпомощна във връзка с толкова много неща от този правен кошмар. Колкото и да беше трудно да моля за помощ, беше истинско облекчение най-после да мога да направя нещо в своя полза.

Кикит се обади по време на вечеря, за да ми каже, че я боли коремът. Моментално се притесних заради алергичните й проблеми. Причината за последния й пристъп все още не бе открита. Сега обаче симптомите бяха други. Нямаше затруднения при дишането, не се подуваше. Помислих, че може би се е заразила от Джони. Най-накрая тя се изпусна и каза, че можела да повърне, за да обвини брат си, че сложил повече сметана в своето желе, отколкото в нейното.
Поисках да говоря с Денис.
- Той е на телефона в кабинета. По работа. Ще дойдеш ли, мамо?
Как можех да не отида? Кикит не ми се струваше болна, но все пак исках да се уверя. Освен това исках да видя сама, че Джони е наистина по-добре.
Десет минути по-късно се бях успокоила във връзка и с двете си притеснения. Джони имаше донякъде изтощен вид, но кожата му беше хладна и той се хранеше отново. Колкото до сестра му, тя се бе увлякла дотолкова в преразказването на онова, което им прочела днес учителката, че забрави изобщо за "болестта" си.
Денис говереше все още по телефона, когато пристигнах. Невероятно, но той дори не знаеше, че съм дошла. Ами ако бях някой непознат с неизвестно какви намерения? Разбра го едва след като влезе в кухнята петнайсет минути по-късно.
Поне прояви тактичност. Каза на децата да ме прегърнат и ги изпрати горе да си пишат домашните, преди да ме попита защо съм дошла. Очевидно мислеше, че аз съм инициаторът на посещението.
- Кикит се обади - обясних аз, като обличах горната си дреха. - Сигурно е решила, че след като болестта е проработила за Джони, ще проработи и за нея.
- В какъв смисъл да е проработила? - попита той. - Какво искаше тя?
- Мен - отговорих аз, вече на път към вратата.
- Но тя ще те види утре.
Въздъхнах и се обърнах.
- Май не можеш да разбереш. Те са свикнали да живеят с мен. Свикнали са да ме виждат всеки ден, не само в сряда и събота. Може да си успял да убедиш съдията, че съм отделяла много малко време на децата, но ще ти бъде страшно трудно да убедиш и тях в същото. Аз съм им майка. Никакво съдебно нареждане не може да промени това. Липсвам им. Те чувстват това като загуба.
- Само не опитвай да твърдиш, че Джони се е разболял умишлено, за да те накара да дойдеш.
- Разбира се, че не го е направил нарочно. И двамата знаем, че беше действително болен. Това обаче не означава, че не почувства облекчение, когато дойдох, че не му олекна при мисълта, че ще идвам и в бъдеще, когато има нужда от мен. - Въздъхнах и вдигнах умиротворяващо длан. - Нека да не спорим. Просто мисля, че трябва да имаме предвид какво правят в подобни ситуации децата.
- Ще свикнат с факта, че живееш другаде.
- Не става дума за това. Въпросът е там, че са още прекалено малки, за да разберат какво чувстват и вършат.
- Аз държа нещата тук под контрол.
- Не твърдя обратното. С кого разговаря по работа, между другото?
Запитах се дали наистина обаждането бе служебно.
- Не го познаваш.
Известно време на отговорих. А след това, тъй като съдебното нареждане бе разкъсало връзката помежду ни, и тази разкъсана връзка бе развързала езика ми, заявих обвинително:
- Чувала съм го милиони пъти: "Не го познаваш." Така ме изолираш от живота си, Денис. И го правиш вече от години. А после казваш, че аз съм била недосегаемата. Ти знаеше много повече за моя бизнес, отколкото аз - за твоя.
Той ме погледна отегчено. В това също нямаше нищо ново. Това бе любимата му реакция, когато знаеше, че съм права.
А след това, сякаш отегченият му вид не беше достатъчен, рече:
- Няма да спечелите с вашата жалба за предубеденост. Съдиите никога не го позволяват. Моят адвокат ще се среща с твоя в четвъртък. Нужни са ни цифрите на "УикърУайз" за третото тримесечие.
- А на нас - за третото тримесечие на "Ди Джи Ар".
Това бяха инициалите на Денис и съкратеното название на "Ди Джи Ар Груп", официалното име на неговата фирма. Нямаше значение, че това изобщо не беше група, а дело на един-единствен човек, група звучеше по-добре. Едновременно шик и и преуспяващо.
- Ако мислиш, че печалбите на едения ще се ще извадят от печалбите на другия, грешиш - предупреди ме той. - Ще бъда неумолим, Клеър.
Ако ставаше дума за пари, щеше да ги получи. Бях дала на Кармен да разбере недвусмислено това още от самото начало. За мен обаче "неумолим" намекваше нещо съвсем друго.
Като се питах дали някога щяхме да започнем да виждаме нещата по един и същ начин и дали това изобщо вече имаше някакво значение, промълвих тихо:
- Вече го правиш.
И си тръгнах.

Денис се оказа прав за жалбата ни за предубеденост. Селуи направи истинско шоу, докато се преструваше, че слуша аргументите на Кармен защо трябвало да повери това дело на някой свой колега, след което отхвърли молбата ни.
Макар да бях предупредена, не бях имунизирана. Почувствах се невероятно разстроена.
- Сега вече има още една причина да се откаже от този случай - възкликнах аз. - Забил е пети единствено в своите голи принципи. Това решение няма нищо общо с нещата, които ти обоснова.
- На този етап това се случва рядко, но то е част от процеса - отвърна Кармен, като ме напрвляваше покрай групичките адвокати, събрани по стълбите на съда. - Сега идва ред за неокончателен апел.
- Какво означава това?

Човек Брой мнения : 47

- Аз пиша петиция, в която изяснявам фактите по случая и моля да бъдем освободени от съдийството на Селуи. Ще я подам в Апелативния съд. Някой от служителите там ще я прегледа, за да се увери, че съм я подала, когато трябва и че се ограничава до стореното в съда на Селуи и нищо повече. Ще напише резюме на моята петиция, предназначена за съдията. Той ще го прочете, след това вече ще бъде достатъчно заинтригуван, за да изчете целия оригинал и да даде дата за разглеждане на делото.
- Кога? - попитах аз.
- Ще я подам в понеделник и ще изпратя копие от нея на Хаубър. Ще трябва да чуем нещо във връзка с нея преди края на идната седмица.
- Във връзка с децата ли?
- Не, във връзка с това дали някой съдия ще се наеме с делото.
Толкова много стъпки. Всичко ставаше агонизиращо бавно.
- И кога може да се надяваме да стане това?
- Няколко дена след определянето. Освен ако не дадат възможност на Хаубър да напише своя аргумент в полза на противното, което ще удължи срока с още няколко дена.
Бяхме спрели на ъгъла. Потреперах, закопчах яката на палтото си и заврях ръце в джобовете.
- Тогава ще получа ли децата?
- Надявам се. Неокончателните апели се печелят трудно, но поне ще бъдем с друг съдия. Всеки друг би бил по-добър вариант от Селуи.
Кръстосах ръце пред гърди и се прегърнах, загледана в пътя. Вятърът вдигаше листата от улицата, завърташе ги ниско над земята и ги запращаше по-нататък. Стана ми мъчно заради тях самите.
- Междувременно - продължи Кармен, - днес в три имам среща с Хаубър.
- Ами ако изискванията им не са проблем? И успеем да подпишем споразумение до края на седмицата?
- В такъв случай ще уведомим Селуи. Той е достатъчно голям инат, за да заяви, че разводът и настойничеството на децата са две различни неща и че държи Дженовиц да довърши проучването си.
- Така, както върви, това може да се окаже най-бързото разрешаване на проблема - въздъхнах обезкуражено аз.

От съда отидох в магазина в Есекс, където останах да работя няколко часа. Правех го често, както за да имам информация за изискванията на клиентелата, така и заради самото удоволствие от работата. Това бе особено важно сега. Управителката на магазина ни в Сейнт Луис бе тук, на задължително изискваното от нас двуседмично обучение. Ако нещо можеше да отвлече вниманието ми от моите лични проблеми, то това със сигурност бе тази работа.
Щом се върнах в офиса прегледах последните поръчки за завода ни в Пенсилвания. Броуди бе движещата сила зад въпросния завод, който бяхме открили преди три години, за да можем да контролираме както продукта, така и цените. Той беше открил малка фабрика на Филипините, която работеше само с най-качествен материал от Индонезия и беше готова да прави рамки по наш модел. Аз изпращах въпросните модели и одобрявах прототипите, а те произвеждаха желаните от нас количества от продуктите. След като рамките пристигнеха в контейнери в Калифорния, те се придвижваха с кораби на изток, където нашите майстори мебелиери в Пенсилвания довършваха започнатото.
В началото бяхме съсредоточили усилията си в изработката на висококачествени репродукции. Скоро обаче започнахме да произвеждаме оригинални модели и те бяха истинско предизвикателство. Най-основните детайли можеха да предизвикат успеха или провала на всяка мебел - наклонът на облегалката, височината и дълбочината на седалката, широчината на страничната облегалка за ръцете, плътността на възглавниците. Аз трябваше да държа сметка за онова, което се продаваше. Производството на стока, която не вървеше, се прекратяваше и, след като анализирахме причините, така че да не допускаме втори път същите грешки, пускахме нещо ново.
Броуди се обади от нашия бутик в Палм Спрингс. Управителката на въпросния магазин бе нова и макар да я познавахме - тя се бе обучавала тук, както всички - това бе първото ни посещение на място. Вече бях прегледала цифрите от първите продажби. Напълно разбираемо, като се има предвид големия брой пенсионери там, най-голям успех имаха мебелите с по-високи и твърди седалки. И сега Броуди ми разказа за впечатлилата го конфигурация от изложението, за новата помощник-продавачка, за контактите на управителката с местното общество. Новините бяха добри.
Гласът му ми подейства толкова успокояващо, както и самите вести. Обичах ентусиазма му, обичах оптимизма му. Харесваше ми, че можех да седя облегната назад и да го оставя да говори, харесваше ми, че можех да седя облегната и да го оставя да работи. Не беше нужно да следя всяко негово действие. Имах му доверие, знаех, че ще свърши както трябва нещата.
С него се работеше лесно. Изключително лесно. И освен това беше сексапилен. И какъв глас имаше. Задържах го колкото може по-дълго от другата страна на линията. Нищо не можеше да ме отвлече така успешно от настоящите ми неприятности, както Броуди.

Три часа. Съмнявах се, че ще успея да се съсредоточа, докато траеше срещата на Кармен, затова се усамотих в работилницата. Измъкнах последните счупени пръчки от стария люлеещ се стол; сега идваше ред на почистването и заплитането на нови пръчки. Нямах търпение да се захвана с това, защото предпочитах да създавам, вместо да руша. Но тъй като предпочитах първо да свърша с по-неприятната част, аз поставих масичката, която вървеше в комплект със стола, на неговото място и започнах да измъквам нейните счупени пръчки.
Нейните пострадали пръчки бяха по-малко. Бях ги извадила почти всичките, когато Анджела надникна и съобщи, че с Вики си тръгвали.
Това бе моят знак. Имах среща с Кармен в шест в кантората й. Измих се, облякох отново костюма си и потеглих към Бостън.
Минути след като влязох в приемната - време, което ми позволи само да хвърля поглед към подредените върху масичката списания, Кармен се появи в коридора. Затърсих да открия по лицето й отговора на глождещия ме въпрос за събитията по време на срещата, но не успях да разбера нищо.
- Какво стана? - попитах аз.
Тя посочи с брадичка към своя офис и изчака докато влезем. След това седна на ръба на бюрото и въздъхна.
- Той прави нещата още по-трудни.
- Кажи ми.
- Иска половината от авоарите.
- Има ги.
- В това число и бизнеса.
- Да си го взема целия. Той си е негов; не го искам.
- Половината от твоя.
- Половината от моя? Моя бизнес? Искаш да кажеш половината от стойността му?
- Не. Иска да стане съсобственик на "УикърУайз".
- Шегуваш се. - Беше ми ясно обаче, че не се шегува. - И за какво? - попитах аз, но в същия момент си дадох сметка, че това нямаше значение. Поклатих глава. - Не. Отговорът е не.
- Точно това казах и на Арт. - Първо децата ми, сега пък бизнеса ми. - Отново поклатих глава. - "УикърУайз" е мой. Той няма никаква роля в неговото създаване. Нито в неговото развитие и разрастване. Няма никакви права над него. - Напоследък обаче се бяха случили прекалено много неща, които бях смятала за невъзможни. Попитах, вече не така уверено: - Има ли?
- Зависи от това колко силен аргумент може да приложи.
- Той няма никакъв аргумент.
- Има - поправи ме Кармен. - Същия, който жените изтъкват по традиция при уреждането на разводите. Бил е тук. Бил е женен за теб през цялото време, когато си го изграждала. Като човека, издържал семейството през първите години, именно благодарение на него си имала възможност да отделяш време на този бизнес. Ти не е трябвало да се тревожиш за осигуряването на прехраната. - Прекъсна обясненията си, за да попита: - Помогнал ли е с някакви средства за изграждането на "УикърУайз"?
- Не. Нито с цент. Аз пестях пари от другата си работа, а за останалото взех заем. Той не предложи да помогне. Нито с пари, нито с време. Смяташе, че "УикърУайз" е прищявка, която няма да стигне далеч. А сега значи иска част от него. В никакъв случай. - Бях вбесена. - Има и още нещо. За другата ми работа. Средствата, получени от нея, ми дадоха възможност да започна "УикърУайз". Правех я в личното си време, когато не бях хубавата малка домакиня, експедитивната създателка на дома и компетентната мама. Друга жена може би щеше да излезе да обядва с приятелка или да отиде на маникюристка. Не и аз. През всяка свободна минутка аз поправях стари плетени мебели. - Вбесена ли? Това определение изобщо не можеше да опише състоянието ми. - Денис иска да стане партньор в "УикърУайз"? Що за шега! Та той няма представа от нищо в този бизнес. Никога не е искал да има нещо общо с него, никога не се интересувал от него, а единственият му съвет е бил да го продам, за да взема нещо от него, докато е все още възможно. Според него това бе губещо предприятие. Смяташе, че камъшитовите мебели са преходна прищявка. Беше му неприятна мисълта, че съм се захванала с такова нещо. Повярвай ми, ако сега иска "УикърУайз", то е само, защото бизнесът е мой. Също като децата, които са повече мои, отколкото негови. Държи се като заядливо малко момче. Какво, по дяволите, би правил като съдружник? И как ще работи с нас с Броуди? След всичко, в което ни обвини? Не, Кармен. Той вероятно иска парите.
- Казва, че не иска тях. Искал работата. Очевидно закрива собствения си бизнес. Не вървял добре.
- Това вече не ме изненадва. Да не би да закрива "Ди Джи Ар" заради тези преговори? А парите, които ще вземе оттам?
Изражението на Кармен не обещаваше нищо добро. Тя се обърна, взе някакъв лист от папката си и ми го подаде.
Взрях се в него. Цифрите бяха невероятни.
- Та той не струва нищо! Ами другите му вложения?
Кармен ми подаде друг лист. И на него нямаше кой знае какво да се види.
- Това ли е всичко? - Бях ужасена. - Цялата сума за стойността на неговия бизнес? А застраховка "Живот"? А вноските в пенсионния фонд? Акциите. Той притежава акции.
- Продадени са. За стойността на друга част е вземал заеми. Нямат кой знае каква ценност.
Бях поразена.
- А той все ми говори за нашето бъдеще, за което правел стабилни инвестиции. През всичките тези години съм се чувствала спокойна, като мислех, че има нещо насреща. - Гневът ми се върна с пълна сила. - Нищо дори за децата му, копеле такова. - Размахах листа, който държах. - Някои от тези неща трябваше да осигурят обучението на децата. А сега всичко, което беше тук, е заминало. И това е човекът, който иска да ръководи моята компания? Не желая даже да се доближава до нея. Ще я съсипе за нула време! - Облегнах се назад. Онова, което ми мина през ума в следващия миг, ме накара да се наведа отново напред. - Знам какво е намислил. Целта му е, като стъпи в "УикърУайз", да ме накара да я продам. Мръсник. От години ми натяква да я продам, за да не търпя повече загуби. Но той не мислеше за моите загуби, защото такива почти нямаше. Мислеше за онова, което щеше да спечели! - Застанах нащрек. - Може ли да го направи, Кармен? Трябва ли да го допусна в компанията?
- Работим върху споразумението. Не сме длъжни да се съгласяваме с нищо. А съдът ще те накара ли да го направиш, ако се стигне до това? - Не си отговори веднага, очевидно премисляше и претегляше. - Ако съдът реши, че на всичко, придобито по време на брака ви, трябва да се гледа като на общо имущество и то да бъде съответно поделено, Денис печели. Ако успеем да убедим съда в безотговорността му, ако докажем, че е бягал от финансова отговорност по време на брака, тогава предимството е на наша страна. За нещастие, и в двата случая ще се стигне до съдебен процес. А един съдебен процес може да продължи шест месеца и дори повече.
- Не ме интересува. Мога да чакам. Той е този, който бърза, не аз. Веднъж само да се реши въпросът с настойничеството. - Разчитах на това. Исках децата си. - То се определя отделно, нали?
- Теоретично. Хаубър не спомена нищо днес. Предполагам, че ще опита да го използва като коз, когато оспорим днешното им предложение. Всичко, което правим до този момент в правно отношение, е свързано единствено с въпроса за настойничеството. Проучването на Дженовиц определено се занимава с това. Но ако не се съгласим с неговото мнение, ще имаме право на обжалване. В такъв случай ще трябва да водим дело едновременно за настойничеството и за развода.
- Шест месеца? - Понечих да се изправя, но се отпуснах отново назад. Започваше да ме обзема паника. - Дженовиц не може да реши срещу мен. Ще умра, ако се наложи да живея разделена от децата шест месеца. Все трябва да има някакъв друг изход. И така, каква ще бъде следващата ни стъпка? Как ще отговорим на Денис?
- Като начало ще започнем да протакаме нещата. Нека Денис да остане с впечатлението, че обмисляме исканията му. Ако те пита нещо във връзка с това, не му отговаряй. Кажи, че не си сигурна или, че не знаеш какво е решила в крайна сметка адвокатката ти. Нека изпита известна сигурност, така че да говори по-мило за теб пред Дженовиц. Междувременно Морган работи върху документирането на романтичната връзка между Денис и Фийби. Това пък ще бъде нашият коз.
- Гадни игрички.
- Аха. Той постъпва точно така с теб. Който копае гроб другиму, сам пада в него.
В този момент намразих съпруга си дори още по-силно задето ме принуждаваше да сляза толкова ниско.
Някои хора твърдят, че любовта и омразата са двете крайности на една и съща емоция. Не знам дали са прави. Знам само, че онова, което почувствах към Денис в гнева си, бе по-силно от всичко, което някога бях изпитвала към него. А това говореше много зле за нашия брак и ако наистина беше вярно, сляпата ми привързаност към този брак ставаше наистина необяснима.
Можех да размишлявам в продължение на часове върху това, ако Рона не се бе обадила малко след като се върнах в къщата във фара, за да каже, че Кони бе получила инфаркт.

Човек Брой мнения : 47

ЕДИНАЙСЕТ

Сестра ми бе силно паникьосана - сърцето на Кони не бе издържало, в момента се намирала в интензивното и следващите няколко часа щели да бъдат критични. Обадих се на Кармен, на Денис, на Броуди. След което взех първия самолет за Кливланд.
Пътуването беше мъчително бавно. Бях захапала въдицата на Рона и си представях, че ще заваря майка си в безсъзнание, поддържана жива единствено от системите. Представях си как лекарите клатят отчаяно глави, а от нас се иска да вземаме невъобразимо тежки решения. Представях си убийствената тишина в болничната стая, убийствената тишина в апартамента на Кони. Представях си прощалното сбогуване при едно погребение.
В действителност положението на мама не беше чак толкова отчайващо. Бе получила съвсем лек микроинфаркт, открит веднага и лекуван ефективно. Да, следващите няколко дни наистина щяха да бъдат критични, обясни лекарят, когато пристигнах. Тя действително бе толкова слаба, че беше изложена на по-голям риск от другите жертви на лек инфаркт, но беше в съзнание и в момента спеше.
- Никога, никога повече не постъпвай така с мен - помолих шепнешком Рона аз, когато застанахме в коридора на интензивното отделение, недалеч от леглото на Кони. - Помислих, че е умряла.
- Аз също - възпротиви се сестра ми със силно опечален глас. - Страшничко е като я гледаш свързана към безброй монитори. Ако се съдеше по начина, по който хвърчаха около нея лекарите, човек би помислил, че се борят да я измъкнат от лапите на смъртта. Не ми се ядосвай, Клеър. Аз съм тази, която стои тук с нея и опитва да се справи със ситуацията.
Поех си дълбоко въздух, за първи път от часове наред.
- Знам. Но полетът ми се стори истински ад.
- Аз пък преживявях ада тук. Едно е сега, когато вече състоянието й е стабилизирано, да погледнеш назад и да кажеш, че всъщност не е била чак толкова зле. Съвсем друго е, когато го преживяваш. Съжалявам, че съм те накарала с неверни сведения да дойдеш чак тук, но тя е и твоя майка. Помислих, че ще искаш да знаеш какво става. Или съм се лъгала?
- Не - въздъхнах аз. - Не си се лъгала. - Прекарах уморено ръка през косите си, подпрях рамо на стената. - Разбира се, че искам да знам. Аз така или иначе щях да дойда. Инфарктът си е инфаркт, лек или тежък. Особено пък в нейното положение. Повярвай ми, Рона, много ми се иска да можех да идвам по-често. Но нещата вкъщи са доста напрегнати.
- Напрегнати ли? В какъв смисъл? - попита тя.
Усетих обаче по тона й, че си мислеше: "Какво е извинението този път?"
Реших, че е дошъл моментът. Като се има предвид всичко, което правеше за мен тук, тя имаше право да знае.
- С Денис се разделихме.
Тя не проговори около минута. След което последва едно:
- Нее. - В гласа й може и да имаше недоверие, дори тревога, но лицето й говореше нещо съвсем друго. - Кога?
- Преди две седмици. Веднага след последното ми пребиваване тук.
- Ти и Денис? Ти и Денис?
Не можех да не я изгледам. Едно беше да се чувствам задължена към сестра си и съвсем друго - да пазя собствените си рани.
- Да, Рона. Аз и Денис.
Тя се приближи към мен, очевидно нетърпелива да узнае повече подробности.
- Какво стана?
- Дълга история. Не ми се говори сега. В резултат на това развитие на нещата, се наложи да се купя малка къщичка.
- Значи си се преместила? А, затова значи е бил новият телефонен номер. Но защо си се преместила? Ти си жената. Децата остават с теб. Той би трябвало да се премести.
Потърках тила си.
- Да, така е, нещата се развиват обикновено по този начин, но при нас стана по-иначе.
- Но защо? - попита сестра ми, вече наистина възмутена.
- Защото аз съм тази, която печели парите в семейството, а децата остават при него.
- Денис получава децата? Клеър?
В устата й името ми прозвуча като протест.
- Виж, не съм искала да стане така, но нямах кой знае какъв избор. Аз ходя в командировки, моята работа изисква повече от мен, отколкото неговата - от него, а освен това и пътуванията покрай мама. Знам мнението ти, че би трябвало да идвам по-често, аз също го искам, но искам също така да бъда и с децата си, а уикендите са най-подходящото време за това. Така че, къде трябва да бъда, тук или там? Ти ми кажи.
Това не бе цялата история, което ме изпълваше с огромно чувство на вина. Но все още не бях готова да й разкажа цялата история. Чувствах се прекалено уязвима, за да се разтворя пред злорадството на Рона.
- Мама знае ли за това? - попита тя.
- Не. Не мога да й го кажа още. - Представих си как сестра ми изчаква пробуждането на Кони и вмъква умело темата за раздялата ми с Денис в разговора. - Не прави това, моля ти се? Тя ще се разстрои много.
- Ще бъде лишена от илюзиите си, искаш да кажеш. Тя мислеше, че ти си безупречната.
- Тя знае много добре, че не съм безупречна. Както и че бракът ми не беше безупречен.
- Странно, никога не ми го е казвала. Затова пък все ми повтаряше, че аз не съм успяла да се задържа с нито един от двамата си съпрузи, докато връзката ви с Денис била здрава като скала. Сякаш аз бях виновна за смъртта на Харолд. О, проблемът й с него бе възрастта му. "Достатъчно е стар да бъде твой съпруг." Толкова пъти го е казвала и накрая мислех, че аз също ще умра. Харолд имаше късмет, че не беше неин съпруг - щеше да пукне много по-рано, само и само да се отърве от нея.
- Рона.
- Тя е костелив орех. Ти не го забелязваш, защото двете имате специално отношение една към друга. Ти си единствената, която почти успява да задоволи високите й изисквания. Мислиш ли, че е уморила и татко?
- Рона. Това е пълна лудост. Мама не беше костелив орех, когато татко беше жив. Точно обратното. Смяташе, че сигурността й е вързана в кърпа. Но после той умря и тя трябваше да се бори, за да оцелее. Наричай я костелив орех, ако искаш, но тя го правеше само защото желаеше ние да имаме, да бъдем и да правим всичко онова, което тя самата не е могла да има, да бъде и да прави. Желаеше ние да живеем по-леко от нея.
- Е, и това е постигнато, в известен смисъл. Поне имаме пари. - Гледаше ме със странен, замислен вид. - Значи се виждаш с децата през уикендите. Невероятно. Никога не бих си го помислила за теб, Клеър. Ако човек слуша какво говори мама, децата са твоят живот. Ако питаш нея, по-добре е, че нямам деца, тъй като никога не бих била толкова добра в това, колкото си ти. Значи само през уикендите, а?
- Повече от това - заявих аз, за да представя нещата в по-добра светлина. Не исках тя да знае за съдебното нареждане, нито пък, че някакъв съдия ме бе преценил като неподходяща да изпълнявам родителските си задължения. Все пак аз също имах някаква гордост. - Виждам децата при всяка възможност. Бях с тях в понеделник и отново - вчера. Разговаряме по няколко пъти на ден.
- Но все пак настойничеството е дадено на Денис? Боже. Голям удар върху старата ти репутация.
- Старата ми репутация - заявих колкото се може по-спокойно аз, - бе плод единствено на твоята фантазия.
- Плод на мамината фантазия.
- Може би. Добре. Вероятно. И тя не е била права, ако те е виждала непрекъснато според някакъв свой, вече определен и неизменен стандарт, но може би се е отнасяла по същия начин и към мен, а? - Не ми беше идвало досега наум, но ми се струваше напълно логично. - Може би аз също съм била под постоянен натиск.
Рона не отговори - само стоеше безмълвно, облегната на стената на една ръка разстояние от мен. Изглеждаше великолепно, по-великолепно, отколкото някога бях или можех да изглеждам аз /впрочем мама бе превърнала в недостатък и това й качество/. Тъжно, но не протегнахме ръце една към друга, не се докоснахме. В момент, когато физическият контакт би могъл да ни донесе утеха, ние не можехме да си я предложим. Връзката ни не го позволяваше. Не бях сигурна каква бе причината за това.
Но колко много съжалявах. Точно в този миг изпитвах огромна нужда да прегърна и да бъда прегърната, тъй като макар Кони да не беше чак толкова зле, колкото се бях опасявала, прогнозите за нейното бъдеще не бяха особено обещаващи.
Като стана дума за утеха и прегръдка, се сетих за Броуди. Не за Денис. За Броуди. В този момент нямаше да имам нищо против да ме прегърне.
- Раздялата по съдебен път ли ще се урежда? - попита Рона.
Сложих спирачки на фантазиите си.
Раздяла по съдебен път? Опитах да помисля за опит за сдобряване с Денис, но това не ми се удаде. Беше просто невъзможно.
Отново се сетих за Броуди.
В този момент изведнъж осъзнах, че бракът ми всъщност отдавна бе разрушен. Как иначе можех да обясня чувствата, които се бяха появили - не, не се бяха появили, а бяха осъзнати - само за две кратки седмици? Чувства против Денис. Чувства към Броуди. Дали връзката ни с него всъщност не бе чакала през цялото време, за да се прояви?
- Не - отговорих аз. - Няма да се урежда по съдебен път. Това е окончателният вариант.
- Значи нещата са съвсем зле? - Усмихна се. - Смаяна съм.
Отблъснах се от стената.
- Преживяването бе доста мъчително. Мислех, че ще ме разбереш, след като сама си го изпитала на гърба си.
Можех да кажа повече, можех да споделя своите мисли и страхове, ако със сестра ми умеехме да общуваме нормално помежду си. Винаги бях обвинявала за това стремежа на Рона към съревнование. Сега за първи път ми мина през ума, че може би аз също не бях лишена от подобен стремеж. Беше ми трудно да призная, че бракът ми се е провалил. Искаше ми се да се бях проявила в по-добра светлина.
И ето, че сега аз бях унизена така, както бе сестра ми през цялото време. Отново ми се прииска да протегна ръка към нея. И отново нещо ме възпря.
Тъй като не желаех да споря и не можех да измисля нищо друго, тръгнах към леглото на Кони.
- Ще поседя малко с мама.

Изглеждаше стара, по-скоро на осемдесет, отколкото на шейсет и три години. Сякаш жестоката болест бе свила времето, бе взела двайсетината години, които иначе тя би живяла, и с всяка изминала седмица намаляваше броя им - десет, пет, две. Помъчих се да си припомня лицето с топлата усмивка, гладката кожа и здравата руменина, но другото, което виждаха сега, имаше надмощие. Нито пък можех да отделя поглед от него. Щеше да бъде равносилно на дезертиране. Та тя все още беше моята майка, която имаше нужда от любов през последните дни от живота си.
Макар да спа през по-голямата част от уикенда, тя разбра, че съм пристигнала. От време на време отваряше очи и вперваше погледа си в мен, стискаше ръката ми, шепнеше името ми. За разлика от предишния път, сега не говорех непрестанно. Първо, нещо сякаш ме беше стиснало за гърлото. И второ, за какво можех да говоря? Не за положението вкъщи. Не и за отношенията си с Рона. Може би щеше да ми бъде приятно да й кажа за Броуди. Но какво?
И така двете с мама стояхме безмълвно и това ми действаше изненадващо успокояващо. Очевидно присъствието ми само по себе си й носеше достатъчно голяма утеха, затова нямаше нужда да правя изпълнения. Сърцето й се държеше добре. В събота следобяд я изписаха от интензивното отделение и я върнаха в стаята й.
Рона донесе свежи цветя, любимия одеколон на мама, касетофон и повече записани на касети книги, отколкото Кони би могла да излуша за цял месец. Донесе също така комплект нощница и пеньоар, които бяха също толкова красиви, колкото и нощницата и пеньора, които подари на мама последния път, когато бях тук. Донесе крем карамел от любимия ресторант на мама.
А беше ли й благодарна мама? Трудно можеше да се разбере. Усмихваше се, кимаше и гледаше по познатия тъжен начин. Дори сега, когато замъгленото й съзнание започваше да напуска този свят, тя все още смяташе Рона за безнадеждно глупава.
А аз? Не, аз не споделях мнението й. Но не знаех как да го кажа на сестра си, без по този начин да потвърдя, че Кони го мисли, което щеше да причини повече вреда, отколкото полза. Похвалих я за подаръците, които бе донесла и й благодарих, че беше тук през цялото време с мама; а онази част от мен, която мразеше да се състезава и бе приела унижението ми като справедливо наказание, нямаше нищо против, че я бях уведомила за разтурването на брака си. Подозирах, че много малко други неща можеха да й донесат удовлетворение.

Разделите винаги бяха проблем за мен. Бях изгубила единия си родител и смъртта ми бе до болка позната. А тъй като го бях загубила, когато бях съвсем малка и без никакво предупреждение, знаех какво означава ненавременна загуба. Колкото и голям оптимист да бях в други отношения, аз се превръщах в съвсем друг човек, когато станеше дума за живота и смъртта. Макар преди Кони да бе здрава като кон, всеки път, когато я оставях, сърцето ми се свиваше от страх, че като се върна няма да я заваря жива.

Човек Брой мнения : 47

След като се омъжих за Денис успях да се преборя с тези емоции, вероятно защото при всяка раздяла имаше да се вършат толкова много неща, особено след раждането на децата, че нямах време за мрачни размисли. Разделите с болната ми майка възкресиха и старите ми страхове. И колкото повече се влошаваше състоянието й, толкова по-силни ставаха те. Този път вече бе наистина върхът. Обещах да й се обадя още същата вечер и да дойда да я видя отново след една-две седмици, но забелязах отново в очите й онзи тъжен, знаещ, мъмрещ поглед. И двете знаехме, че думите ми можеха да се окажат само празни обещания ако при завръщането ми тя вече си бе отишла.
Толкова ми бе трудно да изляза от болничната стая през това неделно утро, че ако нещата бяха малко по-различни, щях да си кажа: "по дяволите всичко, децата ще ме разберат" и щях да остана. Но Денис нямаше да разбере. Нито пък неговият адвокат, съдията, Дженовиц, с когото имах среща в понеделник. Ако бях избрала майка си пред децата, щяха да ме нарекат лоша майка. Затова пък сега бях лоша дъщеря.
"Животът е пазарски списък, пълен с компромиси", бе казала веднъж Кони. Искаше ми се поне да можех да й обясня защо правя този компромис. Щеше да ми олекне, ако знаех, че е съгласна.

Щом се озовах в самолета, мислите ми се насочиха към онова, което ми предстоеше. Първата ми грижа бяха децата. Тъй като бях пропуснала съботата с тях, бях попитала Денис дали мога да ги взема на прибиране от летището. В началото той като че ли не прие особено охотно молбата ми. След това пък се съгласи изненадващо бързо.
Искаше ми се да мисля, че той ми съчувства заради състоянието на майка ми и смята, че молбата ми е напълно разумна. Циникът в мен - нещо ново, родено само преди две седмици - се запита дали просто не му бе дошла по-добра идея за прекарване на неделния ден. Той правеше каквото си иска през уикендите от години насам и ни обръщаше внимание само тогава, когато се вмествахме в програмата му. Така бе по-честно, а и дяволски по-лесно, отколкото да измисля някакви извинения за отсъствието си за пред децата.
Освен това, на част от мен изобщо не й пукаше, дори той да възнамеряваше да се люби с Фийби Лоу на балкона на кметството, така че да ги видят всички, след като това ми даваше възможност да бъда с Джони и Кикит. Трябваше да се уверя, че за тях са се грижили добре. След онова, което бях преживяла във връзка с безнадеждното състояние на майка ми и неспособността да общувам със сестра си, аз имах нужда от тяхната топлота и жизненост.
Нуждаех се и от нечия друга топлота и жизненост, да не говорим за професионалния му съвет, но на връщане от Западното крайбрежие той се бе отбил в Ню Йорк, за да се види с дъщеря си и щеше да се върне едва късно тази вечер. А и всичко това бяха само фантазии, породени от подозренията на съпруга ми; каква ирония на ирониите. Само фантазия. Мечта, появила се тогава, когато се нуждаех от нея. Нищо повече.
Самолетът се приземи точно навреме. Взех багажа си и се запътих към мястото, където ме чакаше обикновено моят шофьор. Вместо него, застанала встрани от всички останали посрещачи, стоеше моята фантазия.
Спрях и се заковах рязко на едно място, неспособна да помръдна в продължение на цяла минута. След това се огледах в очакване да видя, че всички присъстващи също са се вторачили в него - така изпъкваше сред множеството той. Дълбоки очи зад очила, дълги крака в джинси, тениска, разкопчана дебела памучна риза, мъхесто яке... Тази гледка ме стопли, а когато той ми се усмихна, едва забележимо, малко накриво и безпомощно, дори леко смутено, цялото ми същество му отвърна.
Беше се подпрял на стената, пъхнал пръсти в джобовете на дънките, сгънал едното си коляно, залепил едната си подметка в стената. Почувствах несигурността му; не знаеше дали не е сгрешил, като е дошъл, предвид предупрежденията на Кармен, но не бе устоял на изкушението. Но всичко това може би не беше нищо друго освен собствените ми желания.
Но ето, че беше тук, независимо дали бе постъпил правилно или не. И, независимо дали беше редно или не, аз бях приятно развълнувана.
Краката ми сами ме отнесоха право до мястото, където се бе подпрял с такова безгрижие и грация. Очите му не ме изпускаха за секунда, усмивката остана на лицето му. Моите очи и усмивка бяха подобни на неговите. Трябваше да се досетя, че Броуди щеше да дойде да ме посрещне.
Въздъхнах от облекчение, кимнах от удоволствие. В същия момент нещо ме стегна. Стиснах устни, за да не се поддам на внезапното си желание да се разплача. Той вероятно го усети, защото усмивката му стана неуверена. Пое багажа ми, остави го на земята и, преди да успея да се разтревожа да не би да ни види някой, ме прегърна.
Този път въздишката ми наподобяваше по-скоро стенание, силно и пресекливо. В съзнанието ми се появявяха и изчезваха какви ли не мисли - защо беше тук, а не в Ню Йорк, как беше разбрал с кой полет се прибирам - но те бяха маловажни, сравнени с общото развитие на нещата и с този миг. Нервите, събрани през наситения с толкова емоции уикенд, избиха и макар да не се разплаках, аз плъзнах длани под фланелената му риза и се вкопчих здраво в него. Той ми даваше устойчивост в момент, когато всичко около мен се променяше. Ужасих се, като си дадох сметка колко много ми беше нужен той.
Ръцете му се движеха, ненатрапчиви, но сигурни, по гърба ми. Същото правеха и устните му по косите ми, а след това - по челото. И всичко това бе напълно безопасно, също като присъствието му. Това се подсилваше още повече както от факта откъде идвах, така и от нашето местонахождение. Летищата са нещо уникално, кръстовищата на нашето съвремие. Това бяха парници на емоционални крайности - в един момент човек можеше да зърне безразличен търговски пътник, в друг - радостта от срещата или мъката от раздялата. Хората се целуваха непрекъснато по летищата, и то не само влюбените, а и приятели, роднини, дори колеги.
Затова не се възпротивих, когато Броуди ме целуна. Нещо повече. Вдигнах глава, за да посрещна целувката му, тъй като усетих нейното приближаване, почувствах устните му върху дясното си око, върху скулата, върху вдлъбнатината под нея. Внезапно да се целунем ми се стори най-естественото, най-належащото нещо на света; колкото до прикритието, то се осигуряваше от летището. Не беше нужно другите да знаят, че това бе истинска целувка, че първоначалните колебливи докосвания бяха прекрачване на разделен праг. Никой не трябваше да знае дали и кога устните ни станаха по-уверени, след това се разтвориха, нито пък кога желанието ни един за друг нарастна и езиците ни се срещнаха.
Аз обаче знаех всички тези неща. Усещах, че Броуди също ги знае, долавях го по трепета на неговото тяло и по учестеното му дишане. Не, че аз бях по-добре. Треперех силно, когато той отдели устата си от моята и, като подхвана главата ми с голямата си длан, притисна лицето ми към гърлото си.
Винаги миришеше приятно - на чистота и сапун, и съвсем леко загатнато - на мускус.
- Хайде да се махаме оттук - заяви дрезгаво той и в началото помислих, че е ядосан.
Разбрах, че съм се лъгала, когато се наведе да вземе багажа ми и успях да зърна лицето му. Гневът не беше причина за червенината по бузите му, нито пък той го бе принудил да вдигне едната от чантите пред ципа на дънките си.
Ах, какво удоволствие само ми достави този факт, какво усещане за власт. Удоволствие, власт - почти така главозамайващи, както и мирисът му.
Незаконно? Вярно. Не трябваше да правим нищо, което да направи валидни обвиненията на Денис. Но обвинението вече бе направено, бяха му повярвали, с Денис вече бяхме разделени и само един Господ знаеше какво правеше той с Фийби или с някоя друга млада жена. Освен това през целия си живот бях пресмятала рисковете, бях претегляла грижливо едната и другата страна на всяко нещо, преди да взема решение, и ето докъде ме беше довело това. А сега бях купила къщата с фара, водена от импулс, и изобщо не съжалявах. Следователно ако бях целунала Броуди и това ми бе харесало, нима в това имаше нещо лошо?
- Живей опасно, Клеър! - помислих си аз.
Дадох си сметка, че го бях изговорила на глас, едва когато чух смеха на Броуди. Насочих погледа си към него, в началото изненадано, а след това - предизвикателно.
Изражението му ми подсказа, че е напълно съгласен с тези думи, а действията му го потвърдиха. Веднага щом се добрахме до неговия "Рейндж Роувър" и той хвърли чантите в багажника, обхвана лицето ми в дланите си и ме целуна отново.
Този път нямаше неуверени докосвания; това бе пълна, широкоотворена целувка без никакви задръжки и бариери. Да, бях си представяла какво би представлявала целувката с него, но това бе нещо съвсем различно. То прочисти напълно главата ми от всякакви други мисли. Не скърбях за Кони, не се притеснявах за децата, не кипях срещу Денис, нито се тревожех за "УикърУайз". Не мислех за ничие неодобрение, нито на Кармен, нито на съда, нито на Денис. Нито пък ме интересуваше дали някой нямаше да ни види. Онова, което правеше Броуди със своите ръце, уста, тяло, си заслужаваше риска. Уханието му, вкусът, усещането бяха приятни. Накара ме да обвия ръце около врата му в отговор, да отвърна на закачките на езика му, да си играя с устните му, да слея дъха си с неговия и да искам нещо повече.
Не знаех, че съм толкова гладна. Не предполагах, че подобен тип глад изобщо съществува.
Нямах представа как щеше да свърши всичко това, ако зависеше от мен. Не се контролирах, чувствах се в нещо като транс. Броуди беше този, който в крайна сметка се отдели от мен, макар да го направи бавно и неохотно, ако се съдеше по начина, по който устните му се връщаха още на няколко пъти към мен, даже след като тялото му вече бе встрани от моето.
Пое си дълбоко въздух и отпусна за момент глава назад. Когато я върна в нормалното й положение, видът му бе на непослушно момче.
- Ето - рече той. - Толкова лошо ли беше?
Беше мой ред да се изсмея и аз го направих гръмогласно. Подпрях чело в гърдите му. То долови ударите на сърцето му. Бяха силни и учестени, а и как иначе можеше да бъде.
- Представи си само какво ще бъде, когато започнем да се целуваме истински - рече той.
- А досега какво правихме?
- Просто се целувахме. Толкоз.
- Приличаше на нещо повече.
- Скоро ще бъде, бейби, скоро.
Помислих да заявя, че не трябва да бъде чак толкова самодоволен, или да предполага някои неща, нито пък да нарича "бейби" една жена, живееща през деветдесетте години. Но, Господ да ми е на помощ, не го направих, защото смятах, че самодоволството му е заслужено след подобна целувка - имаше петдесет процента вероятност предположенията му да се сбъднат, а колкото до "бейби", то звучеше доста добре дори за една представителка на деветдесетте години.
Денис никога не ме беше наричал така. Беше ми пял, беше ме снимал и всеки път се бях чувствала наистина обичана, но никога не ме беше глезил, нито се бе отнасял към мен така, сякаш имах нужда от защита и може би наистина не бях имала. Но, Боже, колко хубаво само беше да се опреш на нечие рамо. Колко хубаво беше да се погрижат за теб. Дори компетентните и способни жени имат нужда от това, поне от време на време.

Малко след началото на срещата ни Дийн Дженовиц обясни схематично една игра. Нямаше как да откажа да я играя.
- Последователност - каза той.
Огледах таблицата му. Ако се оценях ниско от скромност, той можеше да приеме буквално думите ми. Ролята на скромността беше ограничена, когато трябваше да се продадеш на възможно най-висока цена и, както ми се струваше, точно за това ставаше дума и в този тест. Не за справедливост. За изкуството да продаваш.
Дадох си девет.
- Находчивост.
- Девет.
- Компетентност.
- Осем.
- Защо не отново девет?
- Защото компетентността е относителна. Онова, което правя, го правя добре, но някои неща пък изобщо не ги правя добре. Тях ги давам на други. Знам как да упълномощавам. На това се дължи 50% от успехът ми.
Дженовиц се взираше в мен. Можех да кажа още по въпроса. Но не исках. Бях казала какво чувствам. Затова просто си седях на мястото и отвръщах на погледа му.
- Ядосана ли сте? - попита най-сетне той.
Премигнах.
- Не. Защо питате?
- Когато бяхте тук последния път, бяхте нервна. Днес сте по-различна.
Била съм нервна посредния път? Да, по дяволите. Бъдещето ми зависеше от мнението на този човек. По-различна днес? След последните двайсет и четири часа? След последните деветдесет и шест?
- Може би - отвърнах аз.
- Може би какво?
- Съм по-различна. - Сведох поглед, намръщих се, взрях се в черните мъниста на края на колана си заявих, вече по-тихо: - Ядосана.
- Бихте ли желали да ми обясните защо?
Вдигнах глава.
- Защото се намирам в положение, което не желая и не харесвам. Вчерашния следобед прекарах с децата си. Всяка втора дума, която излизаше от устата на по-малката беше въпрос кога съм щяла да се прибера вкъщи, по-големият й брат пък е потиснат, а двамата са напрегнати и на края на силите си - по дяволите, аз също; нямаме вече търпение да се съберем отново заедно. Не знам какво чувстват те, когато ги върна при баща им, но онова, което изпитвам аз, не е никак приятно. Чувствам се самотна. Уплашена. Притеснена. Непрекъснато си повтарям, че не трябваше да става така, че всичко трябваше да протече по по-лек и щадящ начин, а не както е сега, благодарение на усилията на моя съпруг и на съда. Това е много голямо изпитание за мен, доктор Дженовиц. Аз съм майка. Обичам децата си. Всеки грам майчински инстинкт, който притежавам, ми казва, че те ще пострадат. Затова е напълно нормално да съм ядосана. Имам право да бъда, нали?
- Не и ако обвиненията срещу вас са верни.
- Не са - настоях аз и се отпуснах на стола.
Понякога ми се струваше, че всичките ми усилия да докажа невинността си, са напълно безполезни. Е, вярно, засега бях общувала с Дженовиц само един час. Но, Господи, струваше ми се много повече.
- Точно това се опитвам да преценя - отвърна той. - Гневът само пречи.
- Миналия път казахте, че трябвало да бъде опечалена. Гневът не е ли също така естествен етап в този процес?
- Да. Макар да не е толкова продуктивен.
- Спомага за освобождаване на насъбралите се чувства. А при мен те са в изобилие, макар съдията да ме мисли за студеносърдечна бизнесменка.
- Като стана дума - рече той и направи пауза, наведе се на една страна, отвори някакво чекмедже и затършува из него. Чух шумолене на целофан. Когато се изправи, държеше бонбонче, което извади от хартийката му и напъха в устата си. - Сетих се - додаде той, - че обсъждахме компетентността. И упълномощаването. Според вас упълномощаването необходимо ли е за една работеща майка?
- Не - отговорих по-спокойно аз. Изливането на чувства бе помогнало. - Не, бих казала, че е необходимо за всеки преуспяващ ръководител.
- Но нали една работеща майка не може да мине без това?
Често бях обсъждала този въпрос с жените, с които работех - със секретарките, продавачките, управителките на магазините из цялата страна. Повечето бяха майки. Всеки път си разказвахме една на друга бойни истории. - Една работеща майка има нужда от помощ. Задълженията ни стават прекалено много, за да можем да се справим сами с всичко.
- Това изисква организираност. Оценете се в това отношение.
- Организираност ли? - Не беше трудно да избера. - Девет.
Той премести бонбона в другата половина на устата си, след което рече:
- Въображение.
Какво, по дяволите! Ако искаше да ме изкара с високо мнение за себе си, винаги можеше да го направи.
- Девет.
- Склонност към принуждаване.
- Три.
Погледна ме изненадано и повдигна рунтавите си вежди; имаше наистина леко комичен вид с издутата си от бонбона буза.
- Вие не се виждате като склонна да принуждавате другите да действат според вашата воля?
- Не. Съпругът ми друго мнение ли има?
Схруска бонбончето. Трябваше да изчакам да привърши напълно с него, за да получа отговора си. След това думите се изляха скоростно, сякаш за да компенсират забавянето.
- Спомена нещо такова. Той смята, че сте склонна да принуждавате, когато става дума да се постигне нещо. Страхува се, че сте много строга във връзка с дневния режим на децата и че сте прекалено взискателна към тях.
- Аз бих казала, че взискателният е той. Той е този, който се разстройва, когато бележките на Джони не са достатъчно високи или когато Кикит възвърне за момент говорния си дефект. Аз не съм взискателна. Дневният режим на децата не е строг. Карам ги да ходят на училище, това е задължително, но винаги те са избирали в какви извънкласни занимания да участват. Имат музикална дарба, но никой от тях не е пожелал да взема уроци по пеене или да свири на някакъв музикален инструмент и аз не ги принудих да го направят. Така че Кикит ходи на балет, гимнастика и библиотека, а Джони играе бейзбол. Единственото, което искам от тях, е когато се захванат с нещо да го вършат както трябва.
- Съпругът ви казва, че са заети почти всеки ден след училище. Не ви ли тревожи, че не разполагат със свободно време?
- Разполагат даже с повече, отколкото е нужно - вечерите, дните, когато нямат извънкласни занимания, уикендите. Планирам служебните си задължения в зависимост от това.
- Трябва да е истинско предизвикателство.
- Не задължително. Тъй като шефът съм аз, мога да работя, когато аз пожелая. Така стигаме отново до темата за помощта. Аз мога да разчитам на хората, които работят при мен. Реших го още тогава, когато "УикърУайз" започна да се разраства. Децата ми са на първо място. Екипът ми го знае.
- Звучи доста добре.
Онова, което имаше предвид и което намекваше с тона си, беше, че съм добра в самохвалствата и лъжите.
- Попитайте хората, с които работя - предложих аз. - Моля ви. Техните имена са в списъка ми.
Освен имената на шестимата, които познаваха най-добре Кикит и Джони, аз бях включила и управителките на магазините ни в Есекс и Винярд и, разбира се, Броуди.
- Искали ли сте някога да бъдете нещо друго?
- За кариерата ли питате? - Той кимна и аз се замислих. - Исках да стана лекарка, като дете мечтаех да спасявам живота на много хора. Това беше преди да се захвана с биологията. Не бях много добра по нея.
- Затова ли се отказахте от нея?
- Очасти. Другата част беше свързана с парите. Нямах средства, за да си позволя да уча. След това се запознах с Денис, който имаше малко, но аз вече се бях захванала с вътрешна архитектура и дизайн и бях забравила за мечтата си да стана лекарка. И това бе добро разрешение. Денис искаше единствената професия на жена му да бъде като негова съпруга.
- И как се вписа в това вътрешната архитектура? - попита Дженовиц и отвори отново чекмеджето.
- Работех като купувач на мебели за верига от магазини от национален мащаб. Напуснах работата си, когато се омъжих и вместо това започнах да работя на хонорар по професията си.
Моят събеседник не сваляше поглед от мен, докато ровеше из чекмеджето.
- Как прие това Денис?
- Чудесно. Почти не разбра, че работя. Изуми се, когато дойде време да се плащат данъци и видя колко бях спечелила. Не, че беше чак толкова много, но определено повече, отколкото бе очаквал. Това положение продължи доста дълго време - работата ми не се набиваше на очи.
- Не и сега - отвърна Дженовиц.
Извади друг бонбон, разви хартийката и го напъха в устата си.
- Може и да е така, но тогава не зависехме от моите доходи за ежедневните си разходи. А сега зависим от тях.
- Определено. - Надвеси се напред и заразлиства книжата си, като смучеше усилено .- Къщата ви струва... - Вдигна вежди, когато видя цифрата. - ... доста.
- Денис се влюби в тази къща.
- А вие?
- Не в тази. Аз се бях спряла на друга. Беше по-стара и с по-необичаен рисунък. Беше по-евтина, но имаше нужда от ремонтни работи.
- Денис не видя ли заложения в нея потенциал?
- Не. Той си пада по колониалния стил. Така че купихме тази.
- Но вие обичате хубавите неща.
- Не ги ли обичаме всички?
- Говорим за вас, мисис Рафаел. Материализъм. Оценка, ако обичате.
- Пет - отвърнах веднага аз. - Харча пари за неща, които мога да си позволя и които ми доставят удоволствие, но мога да живея без тях. Доста време съм го правила.
- А, да. Детството и младостта. Имали сте по-малко, отколкото имат сега вашите деца. Мислите ли, че са разглезени?
- Може би малко. Родителите обичат да дават на децата си онова, което не са имали самите те. Аз не съм изключение.
Той премести бонбона до едната си буза.
- Бихте ли казали, че децата ви са щастливи? - Точно сега - не. Объркани са заради това, което става между мен и Денис. Но по принцип, да, щастливи са.
- Как разбирате?
- Те се усмихват. Общуват добре с другите хора. Искрени са. Справят се добре в училище.
- Отраснали са в дом с двама родители - отбеляза той. - Доколко е важно според вас това?
От всички въпроси, които ми бе задал, този бе може би най-силно свързан с бъдещето на децата. Отговорих смутено:
- Винаги съм го искала за децата си. Нещо, което смятах, че те ще имат. Това бе една от причините да не искам да говоря с Денис за раздяла.
- Не отговорихте на въпроса ми.
Не, наистина не бях отговорила, тъй като ме бе разстроил. Ежедневието с всичките му проблеми ми служеше като защитен буфер срещу действителността, а тя бе, че моите деца никога вече нямаше да живеят с двамата си родители. И не би трябвало, при дадените обстоятелства. Нямаше да бъде здравословно. Денис бе възмутен от мен и аз започвах да изпитвам все по-силно същото към него. Това не бе добра атмосфера дори за възрастни, камо ли за деца.
- Мисис Рафаел?
- Чудесно е да живееш с двамата си родители - отвърнах аз, - но това не изчерпва всичко. То не е гаранция, че детето ще бъде щастливо. Много щастливи, добре приспособени към обществения живот деца, произлизат от семейства с един родител.
- Като вас, например.
Аз бях добре приспособена. Колкото до щастието, това бе съвсем друг въпрос.

Човек Брой мнения : 47

Все пак, заради простотата, отговорих:
- Да. Като мен. Зависи как ще се справи с положението самотният родител. Зависи също така и от детето. И от характерите на родителя и детето. С майка ми си приличахме. И си помагахме една на друга.
Дженовиц се бе отпуснал очаквателно назад и смучеше бонбончето.
Нямаше как, трябваше да запълня мълчанието.
- Сестра ми Рона беше нещо съвсем друго. Нейните отношения с майка ни бяха много по-различни.
- В какъв смисъл?
- Иска ми се да знаех - отвърнах, като се засмях смутено. - Всъщност, знам по какво се различаваха. Но нямам представа защо.
Моят събеседник се намръщи, подпря лакът на страничната облегалка на стола си и намести брадичка в дланта си.
- Характерите им просто не си подхождаха - започнах с отговор на "защо"-то аз. - Това, което едната искаше, другата не можеше да й го даде. А онова, което едната имаше, другата не го ценеше.
- Коя от вас е по-голямата?
- Аз.
- Сигурно е било доста трудно да ви се подражава.
- Това не беше причината. Двете с майка ми бяхме близки. Рона се чувстваше изолирана. Затова се стараеше още повече. Но колкото повече се стараеше, толкова по-малко се получаваше нещо.
Разказът ми изглежда заинтригува Дженовиц. Дойде ми наум, че, в качеството си на опитен психолог, би могъл да ми даде съвет как да се справям по-добре със сестра си.
- Майка ми винаги се е стремяла към сигурност. Не искаше някога ние да се почувстваме безпомощни като нея. Рона прие по свой начин това послание и се омъжи за най-богатия човек, когото успя да намери. От брака й не излезе нищо, така че се омъжи отново, но и този път не успя. Сега има пари, стабилни банкови сметки и тем подобни, но така и не разбра, защо мама не е поласкана.
- А защо не е поласкана мама?
- Защото Рона няма никакви връзки - няма деца, няма приятели, на които да може да разчита. Няма професия, нито иска да има. Не прави нищо, само прелита от цвят на цвят. Мама я мисли за повърхностна.
- А вие?
- Не. Мисля... - Опитах да реша. - Мисля, че е просто е забуксувала. Положила е толкова усилия да се хареса на майка ни и вече не знае какво да прави, не може да се придвижи наникъде. Струва ми се също така, че е уплашена. След като не може да направи нищо, което да е достатъчно добро за майка ни, значи изобщо не може да прави нищо, и толкоз.
- Бедното момиче изглежда е деморализирано. Може би си мисли, че мама не я обича. А това тревожи ли майка ви?
- Сигурна съм, че я тревожи. - Намръщих се. - Предполагам. Представителите на това поколение никога не са изразявали особено ясно някои неща.
- Това поколение е моето поколение. Аз например изразявам онова, което желая да изразя.
- Е, моята майка пък не го прави - или не може, или не иска.
- Кое от тях?
- Не знам. Но знам, че ме обича. Може и да не я бива, когато става въпрос да се говори, или да ми държи ръката, или да ме прегръща, но знам, че ме обича. Изписано е на лицето й.
- Там ли виждат вашата любов Джони и Кикит?
- Там го виждат, но не им е необходимо. Аз използвам и думите, и тялото си, за да изразя обичта си към тях. Много ги прегръщам. Никога не съм искала да се съмняват в чувствата ми. В това отношение се различавам много от майка си, ако имате това предвид. Моите деца знаят, че ги обичам. Попитайте ги сам. Те ще ви кажат.
Дали не бях прекалено стремитела? Не. Не беше възможно човек да изразява прекалено много жар, когато говори за подобни неща.
- Така. Значи майка ви е работила по много. Сърдехте ли й се за това?
- Разбирах, че няма друг избор. Че това бе просто необходимо.
- Но не ви беше приятно?
Не исках да реагирам така. Кони бе полагала толкова големи усилия да ни осигури по-добър живот, че ми се струваше проява на неблагодарност от моя страна да я критикувам. Понякога бях много уплашена от нещо преживяно - момичешки пререкания, парични тревоги, менструация - и исках да се сгушя до нея, само че нея я нямаше.
- Понякога. Чувствах се самотна.
- Не се ли притеснявате, че децата ви изпитват същото?
- Не. Положението е по-различно. Първо, майка ми бе единственият родител, който имах. Когато тя беше на работа, двете със сестра ми оставахме сами. Второ, ние нямахме с какво да се занимаваме след училище. Трето, не можехме да й се обадим по телефона.
- Не можехте ли?
- Шефът й не обичаше да се обаждат на служителите му. Моите деца ми се обаждат по всяко време. Аз самата ги окуражавам. Обичат да идват на работа с мен през училищните ваканции.
- Не ви ли пречат?
- Не.
Отговорът ми очевидно не го убеди. Усмихна се леко, почти шеговито, и попита:
- Искате да кажете, че не е имало моменти, поне когато са били по-малки, когато ви се е искало да ги върнете у дома?
- Да ги върна ли?
Усмивката му даже се разшири.
- Образно казано. Разбирате какво имам предвид. Когато ви е идвало до гуша от бели и кавги.
- Разбира се, но...
- Търпение. Как се оценявате?
- Когато става дума за децата ми ли? Девет и половина.
- Учудващо е, че никога не сте се замисляли да станете учителка, след като притежавате такова търпение.
Отвърнах на загадъчната му умсивка.
- Фактът, че съм търпелива с моите деца не означава, че съм търпелива и с децата на другите.
- Винаги ли сте знаели, че искате само две деца?
- Да.
- Защо?
- Две ми се струва най-подходящата бройка, тъй като така има възможност да се отделя внимание поотделно на всяко едно от тях. И любов. Освен това, децата струват пари. Тогава нямахме представа, че ще имаме средствата, които притежаваме днес.
- Затова ли ги отлагахте? - Тъй като се намръщих, той додаде: - Не сте била млада, когато сте родили първото си дете.
- Бях на трийсет и една. Това не е старост.
- Но сте се омъжили на двайсет и пет. Казахте, че тогава сте напуснали работата си и сте започнали да работите на свободна практика. Това дава възможност за голяма гъвкавост. Защо тогава сте изчаквали с раждането на децата?
Не знаех накъде бие, но нещо не ми се струваше както трябва. Отговорих предпазливо:
- Чувствах, че с Денис имаме нужда да бъдем известно време сами.
- Той беше ли съгласен?
- Не е спорил. Беше зает с изграждането на собствения си бизнес.
- Ако е бил зает с него, няма как да сте били особено много двамата заедно, както сте искали вие.
- Имахме онова, от което се нуждаехме. Какъв е смисълът на всички тези въпроси, доктор Дженовиц? Не виждам какво общо има това с качествата ми на майка.
- Има общо с отношението ви към майчинството.
- По какъв начин?
- Някои жени искат деца, но не понасят особено добре присъствието им.
- Аз не съм от тях.
- Тогава обяснете аборта.
"Абортът ли? - помислих си аз. - Какъв аборт?"
Но всъщност знаех за какъв аборт говори. Трябва да беше погребан под пластовете на семейния живот, който бяхме построили заедно, но една жена никога не забравя един аборт. Може да опитва да се преструва, че това не се е случвало, може да го пази в тайна от майка си, от сестра си, дори от най-близките си приятели, но той си остава винаги в нея.
Онова, което не разбирах, беше защо сега, след толкова години на мълчание, моят съпруг беше споменал за него сега.

ДВАНАЙСЕТ

Мълчанието ми не бе породено от желание за предизвикателство. В началото бях прекалено изумена, за да говоря, а след това - прекалено объркана.
Най-сетне Дийн Дженовиц попита:
- Да не би да засегнах болезнено място?
- Болезнено ли? И как още. Но вие сам го нарекохте така. Кой ви каза за него?
- За аборта ли? - Стори ми се, че наблегна на тази дума, но може и да си бях въобразила. А мястото бе наистина болезнено - думата, споменът.- Няма значение - рече той. - Искам вие да ми разкажете за него.
- Как разбрахте? - попитах отново аз.
- Няма значение - повтори моят събеседник и се облегна на стола си в очакване да говоря.
Аз обаче нямах намерение да обяснявам каквото и да било, преди първо той самият да ми обясни, тъй като объркването бе последвано от гняв и подозрителност.
- Този аборт стана отдавна. Денис знае колко мъчителна бе цялата история за мен. От години не сме говорили за нея, даже не сме я споменавали. По негласно споразумение. Изумена съм, че е избрал точно този момент да повдигне въпроса.
- Не го е повдигал. Беше тук, в делото, което получих, когато поех случая.
- Значи съдията е знаел?
Струваше ми се малко вероятно. Ако Селуи бе разбрал, че съм правила аборт, щеше да разчопли темата с най-голямо удоволствие.
- Не знам какво знае съдията - отвърна Дженовиц. - И не ме засяга. Знам само, че медицинската документация бе приложена към делото.
Медицинска документация.
- Медицинска документация?
- Подобни неща съществуват, както знаете.
- Честно казано не знаех. Искам да кажа, предполагах, че случаят е записан някъде, но разгласяването му не противоречи ли на закона за тайната, която лекарят е длъжен да пази за своите пациенти? Нямах представа, че някой е ходил да изисква документите, още по-малко - че е правил копия и ги е давал на съдията.
- Както разбирам, предпочитате да не го е правил?
Засмях се на абсурдността на въпроса му.
- Разбира се, че бих предпочела да не го е правил. Абортът ми бе много неприятен - и във физическо, и в емоционално отношение. Той не е сред нещата, които бих избрала да сторя...
- Извинете ме, мисис Рафаел, но вие точно това сте направили. - Постави длан върху книжата пред себе си. - Според посоченото тук, абортът не е бил наложителен по здравословни причини. Просто сте решили да прекратите бременността си.
- Просто ли? - повиших глас аз и не направих опит да се овладея. - Няма "просто" в тези неща. Това решение винаги е изпълнено с агония.
- Но въпреки това сте го взели.
- Въпреки това го взехме с моя съпруг.
- Той обаче не казва такова нещо.
- Моля?
- Той твърди, че е искал бебето, но вие сте била непреклонна в желанието си да отложите момента, в който ще станете майка.
Бях като поразена от гръм, обидена, вбесена. Изправих гръбнак и казах:
- Нека си изясним едно нещо. Не става въпрос, че не съм искала бебето. Рядко това е причината една жена да направи аборт. Тя иска бебето, но обстоятелствата в живота й са такива, че раждането на бебе би причинило затруднения.
- За какви затруднения може да става дума във вашия случай? Съпругът ви е печелел прилично.
- Не става дума за пари. Със съпругът ми имахме големи различия. Не бях сигурна, че бракът ни ще просъществува дълго. Опасявах се, че ще трябва да отгледам сама детето.
- И какви щяха да бъдат затрудненията?
- От емоционално естество. Отчаяно исках децата ми да не израстнат в обстановка, подобна на обстановката, в която бях отгледана аз.
- Т. е. да живеят в дом с двама родители.
- Да имат сигурност.
- Нима бракът ви беше толкова нестабилен?
- Така изглеждаше. Бяхме женени отскоро и съществуваха проблеми. Влагах енергията си в спасяването на нашата връзка. Моментът не беше подходящ за раждане на бебе. Денис се съгласи с мен по този въпрос.
- Значи абортът беше ваша идея?
- Не, на Денис.
- Той твърди обратното.
- О, не се съмнявам. Изровил е медицинската документация, за да докаже колко лоша майка съм. Представил се е за напълно невинен, но истината е малко по-друга. Денис не е невинен. Проблемът, пред който бяхме изправени, бе резултат от много тежко провинение от негова страна. Казал ли ви е за него?
- Не.
Поколебах се само секунда. Денис бе казал за аборта, следователно аз можех да кажа за това. Така беше справедливо. Исках децатаси.
- Няколко години преди да се оженим, Денис имал връзка с някаква омъжена жена - съпругата на шефа му. Когато всичко свършило, тя го заплашила, че ще разкаже какво са правили, в резултат на което ще бъде изхвърлен от фирмата и отлъчен завинаги от този бизнес, ако не й плати определена сума. Така че той започнал да й изпраща ежемесечно чек. Бяхме женени вече цяла година, когато открих това. Нямаше да се ядосам толкова, ако бе откровен с мен, но дори след като му показах чековете в ръката си, той пак измисли една-две истории, преди да ми каже истината. Прелюбодеяние и изнудване. Беше ми трудно да го приема.
Дженовиц ме наблюдаваше търпеливо.
- Дотогава смятах, че е почти безупречен.
Събеседникът ми кимна.
- И изведнъж бях лишена от илюзиите си. Не можех да се отърва от подозрението, че крие и други неща за себе си. Той отрече, но вече се бях убедила колко добър артист можеше да бъде, ако пожелае.
Дженовиц помръдна едната си вежда.
- Затова отношенията ни се обтегнаха. Бях видяла една негова страна, за чието съществуване не бях и предполагала. Спорехме много, в това число и през нощта, в която той се прибра от работа и аз му казах, че съм бременна. - Сега, след като бях подхванала темата, си спомнях сцената много добре. - Първото, което стори, бе да ме обвини, че съм забременяла, сякаш го бях направила сама. След това заяви, че бракът ни бил чудесен и само аз съм си въобразявала и преувеличавала разни проблеми. После предложи, ако не искам бебето, да направя аборт. Така че, ако трябва да бъда точна, той, а не аз, заговори пръв за аборт.
- Но вие го уредихте.
- Да. След едномесечни терзания и дебати, най-сетне се съгласих, че това бе най-разумното, което можех да направя. Аз уредих аборта, тъй като трябваше да преглеждат мен, а не него, но Денис ме придружи, когато трябваше да бъде извършена процедурата. - Организирах бързо мислите си. - И ако смятате, че направеният преди повече от тринайсет години аборт има нещо общо с качествата ми на майка днес, трябва да обърна вниманието ви на факта, че Денис участва напълно наравно в него. Ако правенето на аборт говори нещо за мен, то то говори абсолютно същото и за Денис. Дори повече. След раждането на Кикит той си направи вазектомия*. Това не говори ли нещо за желанието да станеш родител?
- Вазектомията и абортът са две съвсем различни неща. Вазектомията предпазва от забременяване, абортът убива онова, което вече е заченато.
Съжалих, че споменах за това и вдигнах длан.
- Нека не спорим по този въпрос. Става дума за родителството. Нито абортът, нито вазектомията има нещо общо с качеството ни като родители.
- Защото тогава споменахте за вазектомията?
- Защото вие споменахте за аборта! И - добавих аз, - защото Денис го направи, без да се посъветва с мен. Разкрих го едва дена преди да се подложи на операцията, след като вече се бе срещнал с лекаля, бе запазил час, бе го решил. Какво говори това за Денис? А какво говори връзката му? Ако е била толкова сериозна, че да даде основание за изнудване, какво говори тя за него?
- Настроили сте войнствено.
- Всички вие ме направихте такава. Не бих споменала за тази му връзка, ако зависеше от мен. Това е отдавна минала история, също както абортът ми. Никога не бих предположила, че абортът има нещо общо с онова, което става днес, но очевидно сте на това мнение, тъй като вие повдигнахте въпроса. А от мен може би се очаква да стоя тук и да не проронвам дума? Всяка история има две страни. Нима аз трябва да пазя за себе си моята гледна точка? И да не казвам нищо, когато вие правите неверни заключения? И да не предприемам нищо, когато съпругът ми идва тук и лъже? Не съм молила за това. Не съм молила за нищо от това, което става. Войнствена съм била, така ли? Да, по дяволите, така е. Боря се за децата си, мистър Дженовиц. Как иначе бих могла да се държа?

Свързах се с Денис едва при третия опит. Не го открих нито вкъщи, нито в офиса му, а в колата. Бях прекалено ядосана, за да си правя труда да му кажа "здравей", а нападнах веднага:
- Току-що се прибирам от среща с Дженовиц. Какво те е прихванало да се ровиш в онази медицинска документация?
- Каква медицинска документация? - попита моят съпруг.
В този момент Кикит се провикна откъм задната седалка.
- Мамо? Ти ли си? Здравей, мамо. Можеш ли да отгатнеш? Ще пея солото за Деня на благорадността. Ще дойдеш, нали? Във вторника преди Деня на благодарността, а може и в понеделника, не знам още, но трябва да дойдеш непременно.
Чух щракване, след което гласът на Денис прозвуча по-ясно, когато взе слушалката в ръката си.
- Каква медицинска документация?
- Във връзка с аборта...
- Мирувай, Клара Кейт - отдели се от слушалката той, за да смъмри дъщеря ни. - Ще говориш с нея, след като свърша.
- Направих този аборт преди толкова години. - Бях в колата си, все още в паркинга пред блока на Дженовиц. - Той няма нищо общо с това каква майка съм днес, нито пък с това какъв баща си ти. Абортът бе направен по взаимно съгласие, той бе решение и на двама ни. Добре, ти първо не го искаше, но същото се отнасяше и за мен.
- Млъкни, Кикит! - извика съпругът ми. - Не мога да чуя нито дума!
- Аз не го исках изобщо, но бракът ни беше нестабилен и ако се разведяхме, детето щеше да страда. Ти го знаеше така добре, както и аз. Да не говорим какво нахалство от твоя страна е да разправяш на Дженовиц за аборта, без обаче да му кажеш кое го е причинило. Опитваш се да изкараш себе си светец, а мен - истинска мръсница. Е, аз му казах, Денис. Казах му за Адриен.
- Но ти каза, че това няма нищо общо със случая.
- Същото се отнася и за аборта! Ако той говори нещо за мен, то твоята връзка с Адриен говори нещо пък за теб. Ти май не разбираш. Аз искам децата. Ще направя неща, които иначе не бих сторила, за да си ги върна.
- За твое сведение - заяви с изненадващо тих глас съпругът ми, - аз не съм давал подобна медицинска документация.
- Кой го е направил тогава? Арт Хаубър? Или може би Фийби? Как е могъл някой от тях да знае какво да търси, ако не го е научил от теб? Казвал ли си им и за Адриен?
- Това е стара история.
- Както и абортът!
- Кикит! Ето, Клеър. Не мога да издържам повече това. Говори с дъщеря си.
- Мамо, в събота ще ходим ли на цирк? Каза, че ще трябва да разбереш дали татко няма да има нещо против. - Настъпи пауза, последвана от протест: - Защо не, татко? Не, няма да ям нищо, което не трябва да ям. Не, не съм била болна всяка нощ тази седмица. Просто понякога само го казвам. Половината клас отсъства, защото е болен. Джони също. Може ли? Но ние трябва да решим сега, не по-късно. - След което се обърна отново към мен, с предизвикателен тон. - Аз отивам, мамо. Не ме интересува какво казва татко. - Пое си припряно въздух. - Мамо, кога ще те видя? Имам да ти показвам нещо.
Бяхме се виждали предишния следобед, но и на мен ми се струваше, че оттогава е минала цяла вечност. На тази раздяла трябваше да се сложи край. Тази мисъл ми подейства отрезвяващо, тъй като се опасявах, че след спора си с Дженовиц, само я бях удължила още повече.

Нямах среща с Кармен, но бях достатъчно разстроена и отидох в кантората й. Поканиха ме да изчакам в някакма заседателна зала. Когато тя се появи, вече бях ядосана на себе си не по-малко, отколкото на Денис.
- Провалих всичко - заявих аз в заключение на разказа си. - Трябваше да бъда по-смирена, по-скромна, да спомена нещо за разкаяние. Но се ядосах много и все още съм ядосана на Дженовиц, задето опитва да ме прецени като майка по нещо, станало толкова отдавна, както и на Денис, задето е излъгал. Съжалявам, Кармен. Усложних още повече положението. Но не можех просто да стоя и да не се защитя. И така, какво ще кажеш, дали не провалих всичко? Ще изгубя ли децата?
- Не - отвърна моята адвокатка. - Имаме още няколко оръжия. Този сутрин пуснах молбата за неокончателното обжалване. Делото е назначено за края на седмицата.
Но видът й ми се стори разтревожен.
- Знам. Този вид обжалвания рядко имат успех. Но все пак имаме надежда относно федералния процес, нали?
- Да. Това обаче ще отнеме още време. Дженовиц все още е може би най-бързото разрешение за нас. - Намръщи се. - Абсолютно си права. Един толкова отдавнашен аборт няма нищо общо с това каква майка си сега. Нямам представа защо Дженовиц е повдигнал изобщо този въпрос.
- Той не ме харесва. Двамата просто не можем да се разберем. - Страховете ми се върнаха с пълна сила. - Той ще се изкаже срещу мен, когато най-после даде мнението си. Чувствам го. Всеки път, щом попитам кога ще разговаря с децата, той отвръща, че не е готов. Мислех, че е приключил с мен след днешния разговор. Той обаче заяви, че иска нова среща и я назначи за след цели две седмици, тъй като ще отсъства през следващата. А Денят на благодарността е само след седемнайсет дни. След като дори не си е направил среща с децата, а само с нас с Денис, как ще разговаря с тях и ще даде мнението си пред съда в края на месеца? А аз разчитах, че това ще приключи горе-долу по това време.
Усещах, че ме обхваща отново истерия. И онова, което заяви Кармен, не ми помогна особено.
- Може да отнеме повече време. Съдът ще отпусне допълнително време на Дженовиц, ако е нужно.
- Колко допълнително време?

- Още два месеца? - повтори Броуди, когато му предадох думите на Кармен. Той бе не по-малко ядосан и невярващ от мен самата. - Деветдесет дена, за да реши дали си способна да се грижиш за децата си? По-ненормално нещо от това не съм чувал. Всеки, който има поне капчица здрав разум, би го разбрал за девет дена. Какво, по дяволите, прави този човек?
Бяхме в работилницата. Появих се тук след връщането си от Бостън. Тъй като Броуди бе излязъл по работа, бях решила да поработя върху люлеещия се стол и масичката, но в крайна сметка се оказа, че съм прекалено разстроена, за да правя каквото и да било. Нито мирисът на старо дърво, нито усещането на камъшита под дланите ми успяха да ме утешат. Двата мебела стояха пред мен, целите в дупки на местата, където бях измъкнала счупените пръчици.
Приближих се до прозореца и се загледах в мрака навън. Почувствах се съвсем малка.
- Не разбирам - промълвих аз. - Съдебното нареждане беше страшно несправедливо, но ние като че ли не можем да го променим. Кармен прави всичко, което е по силите й, аз също, но не се получава нищо. Още два месеца... не знам как ще издържа. И не става дума само за това, че не мога да се виждам с децата и с мама; всичко ми се струва толкова безсмислено и несправедливо. Гневът ме разяжда.
Броуди се приближи до мен. Не ме докосна, но усетих близостта му. Неговата топлина бе моят спасителен остров.
- Истинска ирония е как нещата направиха пълен кръг - отбелязах аз. - По времето на аборта се страхувах да родя дете. Мислех, че с Денис ще се разведем и аз, също като майка си, ще се озава сама с дете на ръце и нищо друго. Опасенията във връзка в развода в крайна сметка се оказаха верни. Няма ли да има някакъв дълбок смисъл ако сега изгубя децата си, защото тогава не пожелах онова дете?
Почувствах дланта му като шепот в ухото си, когато прибра едно кичурче коса.
- Няма ди изгубиш децата. Ще видиш.
Стиснах здраво средната дървена преграда на прозореца.
- Иска ми се да го вярвам. Но непрекъснато се случва нещо, което сякаш ме отдалечава все повече от заветната цел и на всичкото отгоре ръцете ми са вързани. Трябва да направя нещо. - Сетих се за предишния си разговор с Дженовиц. - В такъв случай може би наистина обичам да контролирам положението. - Погледнах към Броуди. - Така ли е?
- Мен никога не си ме контролирала, не и в отрицателен смисъл.
- Ти си силен; не би го допуснал. Денис обаче не е силен. Може би действително съм го контролирала. Все се връщам към онези случаи, когато предлагаше да се разделим. Припомням си споровете. Твърдях, че ни свързват прекалено много хубави неща, че го обичам и трябва да се съобразим с децата. А той все отвръщаше нещо от рода на: "Хубавите неща вече ги няма.", на което аз пък казвах: "Но могат да бъдат," и те наистина бяха, поне за известно време след разговора ни. Нещата ставаха по-добри. И двамата се стараехме. Може би аз - повече от него, тъй като именно аз бях тази, която наистина не желаеше да се развежда. И така, контролирам ли другите, как мислиш?
- Не. Денис можеше да поспори повечко. Можеше да прибегне до своите оръжия. Можеше да напусне дома ви. Не си го връзвала да стои в къщата.
- Е, - въздъхнах към нощта аз, - затова пък когато реши да действа, го направи с всичка сила.
- И то не само в едно отношение.
Обърнах поглед към него.
Когато проговори, го направи тихо, може би, за да смекчи удара, а може би, защото беше ядосан.
- А за това, дето Денис искал да участва в "УикърУайз"? Ти имаше право. Иска да влезе, за да го продаде. Вече се е споразумял да купи част от друг бизнес.
Долната ми челюст увисна.
- "Питни комюникейшънс". Това е телекомуникационна компания в Спрингфийлд, засега малка, но се разраства. Един от най-големите й играчи умрял през юли. Вдовицата търси купувач на неговата част. Ако искаме да излезем с аргумента, че Денис е започнал бракоразводното дело именно сега, защото е имал нужда от пари, моментът е добре избран. Срещнал се с останалите партньори за първи път в края на август.
- Ходихме да посетим мама в края на август. Той излетя по-рано, за да ходи на риболов.
- Наистина е ходил за риба, но не за пъстърва.
Мислех, че вече нищо не може да ме нарани, но явно се бях лъгала.
Броуди вероятно усети това.
- Виж - заувърта го той, - може пък да не е отишъл с намерението да купува самият той, а с намерението да основе група. Телекомуникационните компании са нещо наистина печелившо. Пазарът им се разраства като гъба.
Но ние и двамата знаехме истината. Исках всичко да излезе наяве, за да мога да се справя с него, дори ако това щеше да ми причини болка. Прекалено често в миналото бях гледала на живота си през тясна тръба, която си бях създала сама. Бях позволила да се превърна в лесна мишена за нечестните машинации на Денис. Но отсега нататък с това беше свършено.
- "Питни" е за него - отвърнах аз. - Изборът на момента говори красноречиво. Вероятно се е съветвал преди месеци със своите адвокати. И е изчаквал да се представи подходяща възможност. Ако не е било през август, може да е било по-късно, ако не в Спингфийлд, на някое друго място.

Човек Брой мнения : 47

Съпругът ми бе кроил планове, а аз не бях усетила. Къде ми е бил акълът?
Нямаше смисъл да страдам заради недостатъците си сега, това нямаше да ми помогне.
- Сбъркал е адресът - заявих аз. - "УикърУайз" не е негова, за да го продава.
- Ами ако предложи размяна - настойничеството на децата за притежаването на половината компания?
Кикит и Джони бяха моята душа и сърце. "УикърУайз" означаваше много за мен, но не колкото тях. Можех да живея без "УикърУайз". Но не можех да живея без децата.
- Ако иска само парите, ще му ги дам - отговорих аз.
- Сума, равна на половината от стойността на "УикърУайз"? Толкова му трябва, за да откупи въпросната част от "Питни".
- Освен това - додаде Броуди с тон, който издаде окончателно гнева му, - може да не става дума само за пари. Нищо чудно да иска да изпита удоволствието да те накара да продадеш компанията си.
- Няма да продавам. - Започвах да се чувствам притисната в ъгъла. - Кармен ще преговаря. Предложението на Хаубър е само изходна позиция.
Моите възможности за маневри обаче бяха доста ограничени, тъй като ставаше дума за децата. Благодарение на Денис се намирах в нещо като минно поле.
Трябваше да предприема нещо.
Броуди докосна отново леко косите ми, след което се отдръпна. Обърнах се и го проследих с поглед. Той се приближи до стълбището, водещо към таванското помещение, седна на едно от стъпалата и протегна крака.
- Продължавай, Броуди - помолих го аз.
- Ти имаше твоите съмнения. Още тогава. Никога не си била напълно убедена, че изнудването от Адриен сложи край на неверността му. Винаги си подозирала нещо повече.
- А ти?
Той сви рамене.
- Чувах разни неща. Не често. Никога от първа ръка, никога конкретни факти. Хората се питаха, това е всичко. Денис достигна бързо своя апогей. Оттогава насам изпълненията му бяха доста посредствени. Нищо повече не потвърди ранния му блясък.
Странни мисли. Дълго потискани страхове. Подозрения, отхвърлени в името на брака.
Поех си дълбоко, несигурно въздух.
- Може би не трябваше да подхващам тази тема - рече Броуди, - но той се подиграва с теб, Клеър. Мисля, че никога няма да му го простя.
- Ами ако цялата работа е дело на Фийби? - попитах аз. Въпреки всичко все още част от мен продължаваше да иска виновният да е някой друг, а не Денис. - Ако не е единственият, който трябва да обвиняваме.
- Той е голямо момче. Ако е позволил на Фийби да свърши своите "дела", трябва да се срамува още повече. Ти си му била съпруга в продължение на петнайсет години. Къде е уважението му? Лоялността? Ако Фийби предлага подобни неща, той би трябвало да ги отхвърли. След като не го е направил, отговорността е и негова.
Съзнавах, че е прав. Знаех също така, че е напълно нормално за Денис да изпълнява онова, което му диктува Фийби. Беше правил с години онова, което му казвах, не беше обелвал дума, не беше поемал водачеството в свои ръце. Той беше последовател.
Странно, точно това бях заявила и тогава. Адриен Хадли беше предвождала, той я бе следвал; тя беше паякът, той- мухата. Бях се надявала, че оттогава досега гръбнакът му е заякнал поне малко. Или се лъжех и той продължаваше все така да прави, каквото му кажат, или злонамереността, насочена към мен, беше единствено негово дело.
Проблемът беше, че сега нещата бяха по-различни, сравнени с положението тогава. Сега трябваше да се съобразявам с децата. Мръсната игра не беше нещо, на което бих се спряла охотно. Но нима имах друг избор?
Приближих се до Броуди. Така, както беше седнал на стълбата, очите ни бяха на едно ниво. Застанах между краката му и поставих ръце край врата му.
Той не каза нищо, само ме гледаше. Не можех да видя дори въпроса в очите му. Дори да искаше да разбере какво съм решила, не си личеше. Лицето му изразяваше единствено загриженост.
Приближих се още по-близо.
- Прегърни ме - прошепнах аз. - Имам нужда от сила и подкрепа.
Когато ръцете му ме обгърнаха, аз го целунах веднъж, след това - отново. Затворих очи за третата целувка и се концентрирах върху усещането и вкуса на устните му. Това без съмнение бе най-приятното нещо, което бях правила от срещата ни на летището предишния ден.Така че си позволих това удоволствие. Внезапно осъзнах, че безусловно приятните неща в живота ми бяха доста редки.
Не, че бях лишена от тях. Нищо подобно. Бях имала предостатъчно удоволствия, но нищо, което да прилича на това. То бе гладко и нежно. Сладко. Тайно. Специално.
Денис каза, че съм неспособна като любовница. Броуди каза, че съм най-добрата. Не с думи. Само с реакцията си. С начина, по който дишаше. По който ме докосваше, по който всичко в него молеше за още. Въпреки това не бързаше да задоволи глада си; усещах, че в момента изпитва не по-малко удоволствие от мен самата.
Затова проточих момента дотогава, докато аз самата бях готова да моля за повече. В мен бушуваше истинска буря. Желанието бе толкова силно, че ме плашеше.
Поех си няколко пъти въздух и изчаках отслабването на тръпките в тялото си. После подпрях брадичка на рамото му и се отдадох единствено на усещането от неговата прегръдка, тъй като тя безспорно също ми доставяше удоволствие. Нямаше никакви правила. Нито ограничения. Единствено тялото на Броуди и сигурността в любовта му към мен.
Бях изумена, че в продължение на толкова години съм живяла така близо до него, без да осъзная това.
- Трябва да съм била сляпа - промълвих аз.
- Не - прошепна той, както винаги настроен на моята честота. - Просто омъжена.
И все още бях, което ме върна към действителността и дилемата, пред която бях изправена. Позволих си да се наслаждавам на Броуди още една минута, след което се отдръпнах.
- Трябва да тичам. Трябва да мисля.
- Трябва също така и да ядеш. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Усмихнах се, като продължавах да отстъпвам.
- Ще хапна нещо вкъщи.
- И какво, ако смея да попитам?
- Ще извадя нещо от фризера.
- Ела у нас. Ще ти приготвя истинска вечеря. Говоря сериозно.
- Знам. Това е проблемът.
Денис не ми бе приготвял вечеря нито веднъж, откакто се познавахме. Просто не бе смятал за нужно да ме глези от време на време.
Но подобна перспектива звучеше доста примамливо.
Приближих се до Броуди, целунах го леко за последно и побягнах, преди да съм забравила какво трябваше да правя.

Вече у дома, седнала по турски върху застлания с килим под на тъмната си стая и вперила поглед към морето, аз се върнах в спомените си отново към тази първа голяма травма в брака си. Каква агония само бях преживяла! Не бях искала да се доверя отново на Денис, да са страхувам непрестанно, че историята може да си има продължение, но той се бе борил за нашия брак. Тогава го бе защитавал, както бях правила през последните години пък аз. Беше се заклел, че ме обича. Беше се заклел, че ми е казал всичко.
Може би беше така.
А може и да не беше.
Слязох долу, извадих една картонена кутия от стенния шкаф край дневната, отворих я и затършувах из нея. Сред папките беше и документацията, която бях взела през онзи ден, когато съдът бе издал своето нареждане да напусна семейното си жилище, отнасяща се предимно за първите дни от развитието на "УикърУайз".
Но папката, която търсех, нямаше нищо общо с моята компания. Тя съдържаше попълнени чекове, едно писмо и некрулог. Извадих я веднага, щом я открих. Но като я пипнах, разбрах, че нещо не е наред - беше прекалено тънка. Отварянето беше чиста формалност. Вече знаех, че е празна.

Ако все още имах някакви угризения и се съмнявах дали да започна да ровя из мръсотията, подобно на моя съпруг, онова, което научих на следващата сутрин, успокои окончателно съвестта ми. Готвех се да се обадя на Кармен, но тя ме изпревари, за да съобщи, че Морган е откри златна мина.
- Календарът на Денис показва, че през юли е посещавал семинар, посветен на инвестирането. Морган е засякъл тази информация, като е направил справка с хотелските регистри и квитанциите по кредитната му карта. Денис наистина е бил във Вермонт през юли, но поне на разстояние сто мили в радиус от мястото, където е отседнал, не е имало никакви подобни семинари. А той не само отседнал, ами направо заседнал там, тъй като за цялото време не е напускал стаята си за повече от час. Това било мотел, малък мотел. Събственикът и служителят на рецепцията, идентифицирали снимките на Денис и Фийби. Не беше нужно да им припомням кой знае какво; очевидно колата, с която дошли двамата, им направила силно впечатление, заради което запомнили много добре и тях самите.
Вестите определено бяха добри за развитието на делото, но въпреки това ме заболя. Повдигна ми се. И се ядосах.
Вече бях казала на Кармен за Адриен. Сега споделих най-дълбоко пазените си съмнения.

Два дни по-късно двете се срещнахме с Морган в едно забутано кафе в Чарлстаун, което вероятно бе най-близкото подобие на офис, с който разполагаше Морган. Висок, рус швед, с много бяла кожа, нашият детектив беше чист, спретнат и наблюдателен. През повечето време той слушаше и си записваше нещо, докато аз говорех.
- Когато Денис завършил бизнес-училището, започнал работа в една занимаваща се с инвестиции фирма в Гринич. Макар и не особено високо, положението му давало възможност за напредък, ако успеел да се докаже. И той възнамерявал да направи точно това. Искал да стане милионер преди четиридесетата си година. Не след дълго се запознал със съпругата на един от водещите съдружници. Тя била много по-възрастна от него, но секси и умна.
- Бракът им пред разпадане ли е бил? - попита Кармен.
- Така казала на Денис, но по-късно той открил, че това не е вярно. Тя живеела със съпруга си и нямала намерение да се развежда. Просто обичала да се забавлява извън семейството. Денис, по онова време млад и с леко егоцентрична настройка, бил поласкан. Не можел да повярва, че тази великолепна жена - тази великолепна светска жена - се е спряла именно на него. Той сам съзнавал, че не постъпват добре. Въпреки това решил, че ако и двамата си отварят добре очите, всичко щяло да бъде наред.
- С Денис ходехте ли вече по това време?
Въпросът идваше отново от Кармен. Морган само слушаше.
- Само се познавахме. Аз завършвах колежа. Разговаряхме много, но не се виждахме по-често от веднъж месечно. Все още не се бяхме сближили.
- В сексуално отношение ли? - попита тихо тя.
Побутнах кафето си върху жълтата пластмасова маса.
- Да, в сексуално. Невинната аз. Нямах представа какво става между нашите срещи.
- Кога разбра?
- Година след като се оженихме.
- Той се е оженил за теб и същевременно е поддържал връзка с нея?
- О, не. Връзката им приключила преди да застанем пред олтара. Странно, но ние изчаквахме, един Бог знае какво. Можехме да се оженим по-рано, но нещо ни възпираше. Винаги бях смятала, че просто Денис имаше нужда от време, за да се закрепи на краката си, а на мен самата подобна сигурност ми бе необходима. По-късно обаче осъзнах, че причината е била Адриен.
- Адриен коя? - обади се Морган.
- Хадли. - Той си записа името й. - Научих за нея случайно... поне тогава си помислих така. Едва по-късно разбрах, че не е било случайно. Денис е искал да знам. В противен случай никога нямаше да остави писмото й при квитанциите със сметките. Стнана ясно, че й е плащал всеки месец по хиляда долара, за да си осигури мълчанието й. Тя искаше още. Вероятно затова бе решил, че е по-добре да науча. Не е желаел тя да продължава да го изстисква.
- Да осигури мълчанието й за какво? - попита Кармен.
- Той каза, че трябвало да не казва за връзката им. Очевидно съпругът й я оставяше да се забавлява, стига да не е с някой от работещите във фирмата. Съпругът й се казваше Лий - обърнах се към Морган аз. - Живееха в Гринич. Ако Лий беше разбрал за Денис, щеше да го изрита оттам. Тя заплашила да разкаже всичко, ако Денис не й плаща.
- Хиляда долара месечно - промърмори Морган. - Доста солидна сума. Той не може да е печелел кой знае колко в началото. Защо просто не е напуснал и не е отишъл да работи някъде другаде?
- И аз го попитах същото. И то неведнъж. На мен това ми се струваше най-доброто, което можеше да стори, вместо да става жертва на изнудване. Той обаче отвърна, че тя можела да съсипе кариерата му, където и да отидел и освен това нещата тъкмо тръгнали много добре в "Хадли и Грей", за да ги напуска. И той наистина се справяше добре. Знаеше точно къде да насочи своите клиенти. И те правеха пари. Както и той. Издигаше се бързо. Във фирмата смятаха, че е блестящ. След това нещата затихнаха. Когато открих за изнудването, кариерата му бе застинала на едно място. О, той продължаваше да се справя добре, но вече не беше предишния вундеркинд. Казах му, че не виждам защо трябва да продължава да плаща на Адриен. След като "Хардли и Грей" не бяха вече същото за него, можеше да прати бившата си любовница по дяволите и да открие своя фирма, нали така?
- Така ли? - отвърна на въпроса ми с въпрос Кармен.
Помълчах, докато сервитьорката напълни отново чашите ни с кафе, след което казах: - Така мислех. И той наистина го направи няколко години по-късно. Тогава обаче се възпротиви с думите, че Адриен заплашвала да разпространи слуха, че се занимавал с незаконна търговия. И действително в писмото й пишеше подобно нещо. Тя казваше - и това е почти цитат, тъй като съм го изчела сигурно стотина пъти - че ще му бъде трудно да си намира клиенти, ако всички разберат, че предстои да бъде даден под съд. Твърдеше, че имала нужда от повече пари, че била отчаяна. Не била виждала от една година съпруга си и била болна. Пишеше, че имала мултипленна склероза. Умря четири месеца по-късно, но не от мултипленна склероза, а от рак на белите дробове. Прочетох го в некрулога, който открих в папката си заедно с писмото и няколко изплатени чека.
Морган поиска дати - кога Денис бе подписал договора си с "Хадли и Грей", кога бе връзката му с Адриен, кога бе умряла. След това попита:
- Защо запазихте тези документи?
- Питала съм се същото неведнъж. Не съм сигурна. Вероятно съм мислела, че това ще ми бъде нещо като застраховка и докато имам някакво доказателство за негова минала грешка, той няма да допусне нова. Цялата тази работа ме разтърси силно. Бях млада и наивна. Мислех, че е безупречен, а след това открих, че е имал връзка със съпругата на своя шеф и то по времето, когато вече се срещахме. Доверието ми изчезна. - Махнах с ръка. - Започнах да мисля дори за развод. Денис ме разубеди. И успя да възроди вярата ми, но му беше нужно време. - Обърнах се към Кармен. - Оказа се, че съм забременяла непосредствено преди да открия писмото на Адриен. Когато разбрах за бебето, животът ми беше истински хаос. Никога нямаше да направя аборт, ако се бях чувствала по-сигурна.
Адвокатката ми се обърна към Морган.
- Медицинската документация във връзка с този аборт неизвестно как е попаднала в ръцете на Дженовиц. Съпругът на Клеър твърди, че това не е негово дело. Можем ли да разберем кой го е направил?
Леката усмивчица на шведа беше достатъчно красноречива.
Когато ме попита за определени имена и дати, аз си ги припомних с лекота. Те бяха дълбоко запечатани в паметта ми.
Кармен ме насочи отново към папката с документите във връзка със случая Хадли.
- Денис има ли ключ за фара?
- Не. Само аз имам ключ. Папката трябва да е била изпразнена преди да си тръгна от къщи. Тогава не проверих съдържанието й. Просто награбих всички документи и ги сложих в една кутия.
- Той знаеше ли, че пазиш тези неща?
- Не съм му казвала, но явно е разбрал. Никой друг не е имал нито възможност, нито причина да ги взема.
- Имаш ли представа кога ги е взел?
- Ни най-малка. Не съм отваряла папката от години. Може да е празна от доста отдавна. Може да я е открил случайно и, отвратен, че я пазя, да е изхвърлил съдържанието й. Или пък да го е направил миналия месец, като предпазна мярка.
- Предпазна мярка срещу какво? - попита Кармен.
- Точно така - отвърнах аз и погледнах многозначително към Морган. - Искам да разбера дали зад цялата тази работа не се крие нещо повече.

Излязох от кафето в Чарлстаун убедена, че постъпката ми е оправдана, но въпреки това не можех да се освободя от усещането на вина. Старите навици умират трудно. Част от мен все още гледаше на Денис като на мой съпруг. И тази част твърдеше, че го предавам.
Щом се върнах в офиса, чувството ми на вина дори се увеличи.
Първо Кикит се обади и каза, че я боли коремът. Още не бях успяла да я доразпитам какво бе яла, когато слушалката взе мъжът ми и заяви, че била съвсем добре. Тя се добра отново до телефона и почти през сълзи обяви, че вече не съм я обичала. После затвори. Когато позвъних отново, слушалката вдигна тя. Изслуша уверенията ми, че я обичам, но продължаваше да плаче. Тихите й хълцания разкъсваха сърцето ми. Денис взе отново телефона. Въпреки, че чувах как я утешава - беше наистина изненадващо нежен - аз се почувствах ужасно.
След това се обади Рона, обрисува в най-кошмарни краски състоянието на Кони и ме помоли да отида. Сутринта бях говорила с мама и не смятах, че нещата са толкови лоши, колкото ми ги описваше сестра ми. Тъй като тя нямаше представа за положението, в което се намирах, не разбра отказа ми.
Така вече се чувствах виновна, задето бях предала Денис, задето бях напуснала Кикит, задето бях наговорила полуистини на Рона и защото бях изоставила майка си.
Не трябваше да забравям и Броуди. За какво бях виновна пък тук?
Задето гледах с широко отворени очи.
Към ръката, чиито мускули се свиха, когато се протегна към телефона и към гърдите, които се разшириха при същото движение. Към дългите крака в дънки, които обаче бях виждала достатъчно пъти голи, за да знам какъв цвят имаха покриващите ги косъмчета.
Вдигнах очи и открих, че ме гледа с разбираща полуусмивка на лицето; побързах да отместя поглед.

В петък следобяд един от чиновниците от Апелативния съд се обади на Кармен с новината, че съдията дал на Арт Хаубър време до следващия петък, за да напише отговора си на нашата петиция.
Разбирах, че сме постигнали някаква малка победа, че съдията може би е отказал да разгледа отново решението на Селуи. Но всичко това значеше, че в продължение на още пет дена нямаше да се случи нищо.
Отлаганията следваха едно подир друго. Кога щеше да свърши всичко това?

ТРИНАЙСЕТ

- Как си, мамо?
- Добре.
- Как мина нощта?
- Доста спокойно.
- Спа ли?
- По-важно - събудих се. Въпреки, че понякога се чудя.
- Какво се чудиш?
- Защо съм още тук. Има ли някаква цел?
- Да. Ние. Ти си нашата връзка. За нас означава много да знаем, че си тук.
- Щастлива ли си, Клеър? - прозвуча съвсем неочаквано въпросът й.
- Щастлива ли? - повторих аз, като опитвах да измисля бързо нещо.
- В личния си живот. Трябва да знам. Липсва ми усмивката ти.
- Сега се усмихвам. След час тръгваме за цирка. Децата са възбудени.
- Това е хубаво. Спомени, нали разбираш. Аз например не можех да понасям миризмата на животни.
Засмях се. Това стандартно извинение ми беше добре познато.
- Трябваше да те водя там - промълви тъжно Кони. - Обвинявах парите, но имах достатъчно. Просто се страхувах да ги харча. Така че това е поредното ми съжаление.
- Забрави съжаленията. С Рона се справихме чудесно и без цирк.
- Е, аз не съм съгласна. Лежа тук и си мисля, че може би в крайна сметка миризмата на животните изобщо нямаше да ми пречи. Но никога няма да разбера.
- В такъв случай ще трябва да ти донеса няколко сувенира.
- Кога? Липсваш ми.
- И ти на мен, мамо. Надявам се да мога да дойда идната седмица.
- В понеделник? Вторник?
- В четвъртък. С най-ранния самолет. Да нося ли закуска?
- О, ще ми бъде много приятно - отвърна тя и за първи път усетих усмивка в гласа й. - А последният каталог? Със зимното бельо на "Круизуеър"? Пристигна ли?
Беше споменала единственото, което бе способно да повдигне духа ми. Денят, в който майка ми престанеше да мечтае за дантелено бельо, щеше да означава, че краят е наистина близко.
- Ще го взема, ако е пристигнал - уверих я аз. - Мамо, може би ще бъде прекалено късно да ти се обаждам, когато се приберем тази вечер. Може ли да ти се обадя сутринта?
- Ако съм тук.
- Ще бъдеш. Кой друг би могъл да оцени така добре ужасната миризма на слоновете?

В десет часа спрях на алеята и изключих мотора, докато изчакам Кикит и Джони да се появят. Обикновено те стояха пред входната врата. Минаха цели пет минути, след което, притеснена, излязох от автомобила.
- О, ти ли си, Клеър! - провикна се от двора си съседът Малкълм Адис. - Не познах колата. Нова ли е?
Махнах му и отвърнах, без да спирам да вървя към къщата.
- Нова е.
- Този път не е червена.
- Не.
Запитах се, както бях правила неведнъж, когато идвах да взема децата, какво ли мислеха съседите за това, което ставаше. Дори по времето, когато работех до късно и пътувах много, ме бяха виждали по-често. Не може да не бяха усетили, че става нещо особено.
Твърдо решена да не се държа така, сякаш имам да крия нещо, аз вдигнах малко по-високо глава. Когато стигнах до входната врата, се престорих, че търся ключовете си, като в същото време почуках.
Отвори ми Денис; имаше измъчен вид. Начинът, по който ме покани с жест да вляза показваше, че аз съм поредната от поредица неприятности.
- Тази сутрин определено не е от най-добрите - рече той и се обърна към стълбището, за да извика: - Мърдайте, деца! - Обърна отново към мен намусеното си лице, прокара пръсти през косите си, тръгна към стълбите. - Клара Кейт! Джон! Майка ви е тук!
Кикит се появи първа. Имаше почти толкова раздърпан вид, колкото и баща й. Брадичката й затрепера, когато заслиза по стълбите.
- Исках да сложа зеления си анцуг. Татко каза, че ще ги изпере, но не го е направил.
- Но ти го облече в четвъртък, а днес е едва събота сутринта - възпротиви се Денис.
- Не в четвъртък, а във вторник. И това не е единственото, което не е чисто - обърна се към мен тя. - Най-хубавите ми тениски са все още в пералнята.
- Какво й е лошото на тази, която си облякла? - попита съпругът ми.
Кикит я погледна и направи физиономия.
- Цялата е намачкана!
- Нима трябва да гладя тениските? - обърна се към мен Денис.
- Не. Трябва да ги приглаждаш и да ги сгъваш още докато са топли от сушилната машина.
- О'кей - побърза да се съгласи той, - вече ще имам предвид. - Къде е брат ти? - попита дъщеря ми той. - Джо! Слизай долу!
- Изглеждам ужасно, мамо.
- Много си красива.
- Искам да изглеждам добре в чест на Джой. Тя в колата ли е?
- Тя е при Броуди. Ще се отбием у тях по пътя. - Взех якето й от дрешника във вестибюла. - Излез да почакаш навън, миличка. С Джони идваме само след минутка.
- Не, няма. - Мушна ръце в джобовете на якето си, вече на път към входанта врата. - Той няма да идва.
Денис заизкачва по стълбите.
- Джон! Къде по... къде си?
Замръзна на мястото си, когато синът ни се появи на горната площадка. Забързах също нагоре.
- Какво има?
Джони сви рамене.
- Нищо. Просто не искам да идвам.
- Но ти обичаш да ходиш на цирк.
- Ходил съм много пъти. Предпочитам да остана тук с татко.
Думите му ме жегнаха право в сърцето. Помъчих се да се утеша, като си казах, че не трябва да го приемам лично, че Джони просто излива мъката си от създадената ситуация, когато Денис рече:
- Аз не планирах да оставам тук, Джон. Веднага щом тръгнете, заминавам за Бостън.
- Може ли да дойда?
- Не.
Раменете на сина ми увиснаха.
- Може ли да чакам тук, докато се прибереш?
- Не - повтори съпругът ми; тонът му беше мек. - Отивам там по работа. Ще бъда зает през по-голямата част от деня. Ще се отегчиш до смърт. Иди на цирк с мама и Кикит, а пък някой друг ден ще отидем заедно в Бостън.
Джони гледаше неуверено. Денис изкачи още няколко стъпала, така че очите им се изравниха. Хвана детето за раменете и рече тихо:
- Обещавам. Само двамата. А сега върви. Сложи си маратонките.
Или беше по-разумен и чувствителен баща, отколкото го мислех, или Бостън го зовеше с такава сила, че беше готов да му обещае всичко. Не ме интересуваше каква е причината. Само се молех да изпълни обещанието си.
Джони се запъти към вестибюла.
С Денис останахме един до друг, потънали в мълчание.
- Знаеше ли, че ще стане нещо подобно? - попитах след малко аз.
- Не съм го подстрекавал, ако имаш това предвид.
- Знаеше ли, че не иска да дойде?
- Не. Не ми каза. Не говори кой знае колко.
- Разпитваш ли го? По принцип. Ако забележиш, че е замислен, питаш ли го каква е причаната?
- Да. Това не означава, че отговаря.
- Мислиш ли, че е объркан?
- Господи, не.
- Притеснен. Може би трябва да седнем с него, и двамата, и да го накараме да поговори с нас.
- Той се справя чудесно, Клеър. Както и Кикит. Може все още да съм новак в някои неща, но децата не страдат.
Трябваше да призная, че къщата не изглеждаше зле. Очевидно продължаваше да използва услугите на чистачката, която идваше веднъж седмично.
- Мислех, че ще искаш да наемеш човек, който да се занимава с готвенето и прането. И да вози децата. Бавачката, за която говореше вечно.
- Аз мога да се справя с колата. И с прането. Децата би трябвало да знаят това, нали?
- Определено. - И наистина мислех така. - Дженовиц споменавал ли е, че иска да се срещне с тях?
- Иска да ги види, когато се върне.
- Седмицата на Деня на благодарността?
Не исках децата да се разстройват точно преди празника. И все още не знаех какво ще правим за празника. Продължавах да се надявам, че дотогава ще си възвърна настойничеството над тях, но засега нямаше никаква яснота по въпроса.
Не ми стана по-добре, когато съпругът ми рече:
- Или даже следващата седмица.
Този вариант беше още по-лош. Молех се неокончателният апел да бъде разрешен в наша полза, но ако не станеше така, щяхме да зависим от Дженовиц.
- Иска ми се този въпрос вече да бе решен - рекох аз. - Това не ти ли се отразява зле?
- Кое да ми се отразява зле?
- Чистилището, в което се намираме.
- Минали са само три седмици.
- На мен ми се сториха цяла вечност. - Възприех друга тактика. - Не се ли страхуваш, че ако това се проточи прекалено дълго, някой друг ще купи частта от "Питни", която искаш?
Той застана нащрек.
- Как разбра за "Питни"?

Човек Брой мнения : 47

Някакво движение привлече погледа ми. Когато вдигнах очи натам, Джони тъкмо се насочваше към изхода.
- Готово ли е всичко?
Усмихнах се и му подадох якето. Той го пое и излезе навън.
Последвах го.
- Джони?
Той спря. Обгърнах го с една ръка около раменете.
- Добре ли си?
В отговор той сами сви рамене.
- Има ли някаква специална причина да искаш да останеш тук?
Синът ми поклати глава, отдръпна се от мен и хукна към колата. Когато стигнах до нея той вече беше влязъл вътре при Кикит; бяхме изпуснали възможността да останем малко насаме.

Джой Парт беше наистина специално дете. Помня времето, когато се държеше стеснително, но го отдавах по-скоро на възрастта й, отколкото на присъствието на баща й. Във всеки случай, около десетгодишната си възраст вече бе преодоляла тази неловкост. При посещенията си тя или следваше като сянка Броуди, или си играеше с моите бебета, сякаш й бяха кукли. Двете се сближихме истински едва, когато навлезе в юношеството. Оплакваше се именно на мен, ако беше сърдита на родителите или приятелите си, или на целия свят. Обичахме да излезем заедно някъде на обяд. Правеше ми впечатление на сериозно, грижливо, деликатно и наистина порастнало момиче.
Много от нещата, които харесвах у Броуди, харесвах и у Джой, но това се оказа особено вярно тази събота. Не знам какво точно й бе казал баща й за създалото се положение между нас с Денис, но тя се държа великолепно. Тъй като нейните родители също бяха разделени и на всичкото отгоре бе интелигентна и чувствителна, тя отговаряше уверено на въпросите на Кикит.
Не, че очакваха аз да чуя тези въпроси. Кикит следваше неотстъпно Джой, понякога й говореше дори на ухото, като прикриваше устата си с длан. Но погледът й ме проследяваше доста често, а гласът й бе достатъчно силен, за да я чуя.
- Каква е разликата между разделени и разведени родители? - попита в един момент тя, а след това, в друг: - Кой решава кога ще се видиш с Броуди и кога - няма да се видиш? - В много от въпросите й долавях страх, като например: - Ако родителите престанат да се обичат един друг, може ли да престанат да обичат и децата? - Или: - Ще ни разделят ли с Джони, ако мама и татко се разделят? Ами ако някой от тях се ожени за друг или друга?
Джони, застанал от другата страна на Джой, от която не се отдели почти през целия ден, слушаше напрегнато. Опитах се да го привлека, да поговорим малко насаме за безобидни неща. Питах го например как се чувства сега, след като наближава краят на футболния сезон, а той отговаряше от време на време, лаконично и винаги смутено. И в крайна сметка неизменно се връщаше при Джой.
Всеки път, когато станеше така, нещо в мен умираше. И всеки път Броуди насочваше към мен поглед, който казваше: "Той се движи в непознати води, дай му време."
Нямах голям избор. Изблик на нерви от моя страна нямаше да накара децата ми да свикнат изведнъж с факта, че родителите им са се разделили. Нито пък щях да позволя това да съсипе деня ни. Истината е, че Денис бе идвал рядко на цирк с нас, така че не се случваше за пъви път да бъдем петимата, а не шестимата. Просто се преструвах, че този път бе като всички останали.
С напредването на деня обстановката като че ли се поразведри. А в края на цирка Джони сякаш бе забравил, че нещо не е наред. Той обаче се върна към действителността, когато спряхме да хапнем в ресторантче, където Денис бил завел децата наскоро след нашата раздяла. Кикит ни осведоми за този факт, но едва след като вече се бяхме настанили, а брат й се бе затворил отново в себе си.
Постарахме се да не обръщаме внимание на този факт, но аз започвах да усещам напрежение.
Настъпи известно облекчение, когато стигнахме до фара. Тъй като Джой не го бе виждала, Кикит и Джони я разведоха из него. Още щом стъпките им престанаха да се чуват от втория етаж, което означаваше, че са се качили на третия, Броуди ме погледна.
- Какво, на едно място ли заседна? - попита той.
Изсмях се сподавено.
- Така е, заседнах, по-точно се поклащам назад-напред, нито тук, нито там. Имам нужда този въпрос да се уреди веднъж завинаги, Броуди. Всичко в живота ми - децата, Денис, майка ми, "УикърУайз" - е неустановено.
Той се приближи.
- Ами аз?
- Ти също.
Целуна ме кратко, нежно. Това бе все още нещо ново, нещо шокиращо за мен, но бе силно вълнуващо. Преди да се разтопя, той ме прегърна и ме стисна здраво, като се полюляваше леко, сякаш танцуваше.
- Коя е песента? - попитах аз, завряла лице в ухаещата на мускус топлина на врата му.
Той миришеше безкрайно по-приятно от слоновете. Бих искала да споделя това с Кони.
- Няма песен.
- Трябва да има някоя. Движиш се в такт с нея.
- Не. Аз съм глух за тези неща. Не чувам нито мелодията, нито ритъма.
Отдръпнах се от обятията му и се взрях в него.
- Не можеш. Не можеш? Наистина ли?
- Ти го знаеше.
- Не го знаех. Кълна се. Иначе никога нямаше да те целуна. Не искам да имам нищо общо с мъже, които не могат да пеят. Е, разбира се, виж докъде стигнах, след като имах нещо общо с мъж, който може да пее. Може би в крайна сметка ще се окаже, че не рискувам чак толкова с теб.
Той започна да се полюлява отново, този път кръстосал ръце под кръста ми и долните части на телата ни се долепиха една в друга. Изражението му беше странна смесица от предизвикателство и развеселеност, които нямах желание да окачествявам, тъй като моето изражение сигурно не бе много по-различно от неговото. Сплетох пръсти зад врата му, като от време на време погалвах с палец кожата или косата му, слели погледи.
Преди да разбера какво правя, започнах да тананикам - съвсем тихо, почти недоловимо. Бях приспособила ритъма на мелодията към този, в който се движехме. След малко започнах да напявам лекичко.
Броуди се оказа достоен за това предизвикателство. Разпозна мелодията на "Нетърпение" и се засмя. Усетих вибрациите ниско долу, там, където се допираха телата ни, но този път не се отдръпнах. Възбудата му не ме изненада повече от факта, че това ми доставяше удоволствие. Върнах се към тананикането, като се движех прилепена към него. Възбудата му нарастна.
- Дразниш ли ме? - попита той.
- Така мисля.
- Чувстваш се в безопасност, нали?
- Ъхъ. - Не можеше да се случи нищо, тъй като децата бяха на горния етаж. Чувствах се дотолкова в безопасност, че попитах: - Щом между теб и Елън Маккензи не е имало нищо, как се оправяше със секса?
Бузите му поруменяха и това ми хареса много.
- Справях се някак си.
- С кого?
Той завъртя очи, спря се, изпъшка.
- Цялата история ли искаш?
- Ти познаваш моята. - Докато се полюлявахме, пръстите му се плъзнаха надолу, натиснаха по-силно. Въздъхнах от удоволствие и рекох: - Любопитна съм, това е всичко. Мислех си, че сексът с Елън трябва да е бил страхотен. А сега казваш, че такова нещо изобщо не е имало. Значи е бил страхотен с някоя друга.
След дълго мълчание той избъбра:
- Гейл Дженсън.
- В продължение на две седмици, преди три години. Това е времето, през което си се срещал с Гейл.
- Не. Хилари Хауърд мислеше, че е продължило толкова. В действителност беше почти две години.
- Шегуваш ли се?
- Говоря сериозно.
Гейл беше местна жителка, но преди известно време бе започнала работа в Ню Йорк. И тя не само беше великолепна според всички стериотипи, ами и беше с десет години по-млада от мен. Съжалих, че бях започнала тази тема. Но стореното беше сторено.
- Как беше тя? - попитах аз; в противен случай щях да си задавам вечно този въпрос, без да имам отговор за него.
- Ъъ, с въображение.
- И какво ще рече това?
- Падаше си малко по крайностите.
Спрях да се полюлявам.
- Не знам, дали бих могла да направя това. Аз съм на четирийсет.
Той се засмя.
- Възрастта няма нищо общо с това.
- Но аз съм била единствено с Денис. Може да се каже, че съм почти девица.
- В момента пак ли се чувстваш девица?
- В известен смисъл. - Едва бях изрекла думите, когато той обхвана задника ми с длани и ме притисна към тялото си. - Не - поправих се аз; внезапно бях останала без въздух. - Не като девица.
- А като какво?
- Не знам. - Наведох глава и подпрях чело в гърдите му. - Като нещо друго. Любопитна, може би.
- Чувстваш ли напрежение?
- Аха.
- Къде?
- Знаеш къде.
- Кажи го.
- Не мога.
Допря устни до ухото ми и прошепна:
- Можеш.
И бавно се отдръпна от мен. Когато вдигнах поглед, видях в очите му обещание... и дяволитост, и желание.
В този момент той погледна нагоре и едва сега аз също чух онова, което той очевидно бе чул. Едва се бяхме отделили един от друг, когато Джой се наведе през перилата на горната площадка на витата стълба.
- Нужна ми е помощ, татко. Седим тук в тъмното и опитвам да разкажа някоя пиратска история, но се затрудних. Ти си им цар. Ще дойдеш ли?
Вдигнах очи към Броуди, заинтригувана.
- Пиратски истории ли?
- Разказвах ги на Джой, когато беше по-малка.
- Седяхме на скалата край къщата - доуточни Джой, - в пълна тъмнина, понякога дори наблюдавахме настъпващата буря. Твоята стая тук е далеч по-добра. Все едно че се намираме насред океана.

Стояхме в тъмната ми стая. Кикит се бе сгушила в краката ми. Джой се бе облегнала на баща си. Джони стоеше между нас с Броуди, подпрял лакти върху коленете си, заврял нос в стъклото, така че да не се докосва до никого от нас.
Броуди посочи на дясно.
- Виждате ли онова мастиленосиньо петно ей там? На брега. Виждате ли го?
- Аз го виждам! - възкликна Кикит.
- А ти, Джони?
- Онзи край светлите кръгове ли? - попита неохотно синът ми.
- Точно той отвърна Броуди. - Това са стари скали, но не какви да е стари скали. Именно в тях се е разбил в крайна сметка корабът "Мариана". О, но да не избързвам. Чували ли сте някога за капитан Рой Стигънс?
- Не - обади се Кикит.
- Пиратите не идват толкова на север - обяви Джони.
- По принцип - не - съгласи се Броуди, - но тъй като никой не ги очаквал тук, това било едно от най-безопасните места за тях. Добре, та тук наистина нямало палми и кокосови орехи, местните жители ходели със закопчани до брадичката дрехи, а зимите били толкова студени, че онези пирати, които допуснели грешката да останат тук до падането на първия сняг, обикновено били принудени да изчакат до пролетта. Тук обаче имало хубави кръчми, удобни квартири и най-доброто капучино...
Изкашлях се; доколкото знаех, капучиното беше по-съвременно изобретение.
- Така - заяви Броуди. - Та, капитан Рой Стигънс бил един от най-известните мъже, командвали някога кораб. Родното му пристанище било Плимут, Англия, където, в най-ранните години на живота си, се подвизавал като джебчия. А когато станал малко по-голям от теб, Джони, тръгнал да пътува в открито море, на една или друга мисия. Ако не носели захарна тръстика от Антилските острови, пренасяли брашно от Хавана или вино и ром от Бермудите. Бил юнга на шхуната "Марли" при капитан Малкълм Друхърст и едва осемнайсетгодишен хванал кормилото на своя кораб, "Мариана", пуснат на вода през 1710 година и, макар да бил много здрав съд, прекосяването на Атлантика не било никак лесна работа. Независимо от сезона, духали силни ветрове, валели поройни дъждове и се издигали вълни, каквито тук виждаме рядко. Никой обаче не можел да се справя по-добре с тях от капитан Рой Стигънс. Той обичал предизвикателствата. Особено удоволствие му доставяло да стои на бушприта в бурно време и да предизвиква морето да го погълне. Когато възмъжал, видът му станал особено свиреп - висок и широкоплещест, със свободно развяващи се дълги черни коси и мощен глас, способен да надвика и най-силния ураган. Затова, предполагам, морето нямало особено желание да си го вземе. Едва двайсет и петгодишен, той вече бил прекосил толкова пъти надлъж и нашир Атлантика, че започнал да си търси нови приключения. - В гласа му се появиха драматични нотки. - Освен това искал да отмъсти на граф Уолтроп, погубил родителите му.
- Затова ли е станал пират? - заинтересува се Кикит.
- Затова - отговори Броуди и щракна с пръсти. - Никой не можел да предположи по невинния вид на "Мариана", че на борда й живеят пирати. Истината излизала наяве, едва когато се приближели до жертвата, но тогава вече било много късно за бягство. Корабите, които се предавали веднага, се отървавали почти само със страха. Онези, които се съпротивлявали, понасяли по-големи загуби. Към плавателните съдове от флотата на граф Уолтроп екипажът на "Мариана" обаче не приявявал никаква милост. Плячкосвали ги и ги изгаряли, а екипажа изоставяли на самотен остров. Вземали коприна, фин порцелан, лекарства и оръжие. И златни кюлчета. Много златни кюлчета. Нали разбирате, капитан Рой си имал една мечта. Бил ходил много пъти в Колониите. Предполагал, и съвсем правилно, че животът там щял да стане много добър след победата на Революцията.
Помислих си, че ако капитан Рой Стигънс е започнал да плува на своята "Мариана" през 1710 година, трябва да е умрял много преди Революцията, но нямах намерение да споделям подозренията си. Децата слушаха като омагьосани; честно казано - аз също. След случилото се на долния етаж, само търсех повод да се изгубя в мечти - нещо, което Броуди предизвикваше много изкусно. Успокоително действащият му глас, по-дълбок, когато говореше от името на капитана, нежен и изкусителен, когато играеше ролята на разказвача, ни отвеждаше във вълшебен свят; от него напоследък имахме особено голяма нужда, като се има предвид мрачната действителност през последните седмици. Дори Джони се поддаде на магията. Броуди ни запозна със съществуването на някоя си Прудънс Купър и с това как, след като завладяла сърцето на смелия капитан, невинната девойка умряла от скарлатина. Безжалостният пират не можал да понесе мисълта да остане там, където е живяла тя, и отишъл да извади богатството, скрито в пещерите под скалите, които виждахме оттук като мастиленосиньо петно. Джони бе подпрял лакът в коляното на разказвача и слушаше с не по-малък интерес от сестра си.
Броуди отговаряше на въпросите им. Да, капитанът бил оставил съкровището за невинната девойка; не, въпросните пещери така и не били открити; да, говорели, че девойката се появила върху скалите през онази нощ; не, капитан Рой не бил чул прогнозата за времето.
Изведнъж открихме, че сме закъснели. Бях казала на Денис, че ще върна децата в девет, а вече минаваше десет.
Искаше ми се да му се обадя и да попитам дали мога да оставя децата за през нощта. Тогава забелязах колко нервен бе станал изведнъж Джони и реших просто да ги върна колкото се може по-бързо.
Денис ни посрещна на вратата с буреносен вид. Вдигнах предупредително длан и пуснах Джони и Кикит да минат напред, но когато понечих да ги последвам, той ми препречи пътя.
- Качвайте се - казах им аз. - След минутка се качвам да ви целуна за лека нощ.
В мига, в който се отдалечиха, съпругът ми заяви:
- Трябваше да ги върнеш в девет. Това е споразумението ни. Но ти го наруши.
- Извинявай. Изгубихме представа за времето.
Той въздъхна раздразнено.
- Знаеш ли, точно затова се намираме в такова положение сега. Все губиш представа за времето. И за децата. Изгуби следите на лекарството на Кикит. По дяволите, имах планове.
- Какви планове?
- Неща, които да правя с децата.
- В девет вечерта? Да не би да си искал да ги изведеш?
- Щяхме да се занимаваме тук, вкъщи.
- С какво?
Едва сега усетих миризмата. Изгледах го любопитно и се запътих към кухнята. Вътре цареше истински хаос. Очевидно Денис бе правил опит да пече сладки. Те бяха доста изгорели по краищата, но личеше, че са шоколадови курабийки. Върху едно от кухненските шкафчета лежеше видеокасета с филма, на който бе обещал да ги заведе, но бе отлагал толкова дълго изпълнението на това обещание, че вече го бяха спрели по кината.
Бях изумена, бях дълбоко впечатлена.
- Извинявай. Ако знаех, че възнамеряваш да правиш това, щях да поглеждам по-често към часовника. Трябваше да ми кажеш.
- Не съм длъжен да ти казвам каквото и да било. Аз съм настойникът. А ти вървиш по тънка ледена корица. Прибирането ти с час и половина закъснение е великолепен пример за безотговорност.
Всичките ми положителни мисли се изпариха. Тръгнах обратно към вестибюла.
- Събота вечерта е. Децата могат да си легнат по-късно. Направи сега онова, което си намислил.
Той застана току зад гърба ми.
- Ти май не разбираш за какво става дума.
- Не, ти не разбираш - отвърнах аз. - Децата бяха с мен. Бяха в безопасност, бяха щастливи. Ако си се притеснил, просто е трябвало да ни се обадиш. - Подпрях се на колоната и го погледнах. - Закъснях. Вече се извиних за това. Но така ми е много трудно, Денис. Имам нужда да бъда повече време с тях. Тези ограничени посещения не са справедливи и ти го знаеш много добре. Наистина ли, ама честно ли мислиш, че съм безотговорна майка? Наистина ли мислиш, че някога, дори веднъж, съм навредила на децата?
- Как разбра за "Питни"?
- Променяш темата на разговор.
- Не, не я променям. Тази информация е поверителна. Ако си научила, значи си използвала нечистоплътни средства. А това само по себе си, говори някои неща.
Долната ми челюст увисна.
- Нечистоплътни ли? - озъбих се аз. - А какво ще кажеш за това, че си отрупал цяло бюро с лъжи по мой адрес? Ами поверителната медицинска документация в папката на Дийн Дженовиц? Ами Адриен?
Той ме хвана за ръката и опита да ме замъкне към входа.
Аз я издърпах и продължих:
- Ако в тази история се крие още нещо, то то ще излезе наяве. В съда, ако се наложи. И не само Адриен, Денис, ще направя всичко, само и само да си върна децата.
- Ти си една отмъстителна кучка.
Дъхът ми секна от начина, по който изрече тези думи. Все пак положих усилия да се овладея колкото се може по-бързо.
- Това се нарича самозащита. Не аз съм инициаторът на целия маскарад. Не аз възкресих миналото. Всичко това е твое дело и все още не мога да разбера защо. Какво толкова ужасно имаше в брака ни, че трябваше да го прекратиш?
Отгоре се чу някакъв звук. Вдигнах поглед към стълбището точно миг преди Джони да изчезне нататък по коридора.
Хукнах нагоре. Денис извика името ми, но аз не му обърнах внимание. Когато чух стъпките му след себе си, побягнах. Влязох в стаята на сина си на време, за да го видя как търси трескаво място, където да се скрие.
Хванах го и го прегърнах силно. Сърцето ми бе заседнало в гърлото. Все пак успях да промълвя:
- Поговори с мен, Джони. Кажи ми какво те тревожи най-много.
Той опита да се освободи, но аз не го пусках.
Притиснах буза към косите му.
- Знам, че ти е тежко - рекох аз. - На мен също ми е тежко.
- Пусни ме - отвърна приглушено той.
- Не и преди да поговорим. Досега все не ни се удаваше възможност да го направим, само двамата. Или има някой друг, или трябва да си правиш домашните, но аз искам да поговоря с теб. Имам нужда да го направя. Преди говорехме непрекъснато.
- Тогава ти живееше тук - отговори той все така приглушено, но този път долових и гняв.
- Много неща бяха по-различни тогава. Има моменти, когато съм готова да дам всичко, за да върна онези мигове.
- Защо не го направиш?
- Защото не мога.
- Защо не можеш?
- Защото са намесени правни институции. Това отчасти е причината нещата да бъдат толкова трудни.
Инстинктивно го притиснах още по-силно, когато извика:
- Защо тогава става всичко това?
"Правилен въпрос" - искаше ми се да отговоря. Но се овладях. Можех да размахвам колкото си искам ръце във въздуха, но истината бе, че бях допуснала някои основни грешки. Бях вземала сама решения за нуждите на моето семейство, без да давам думата на Денис. Не беше редно да постъпвам по този начин.
- Това става, защото татко ти има нужда от някои неща, които аз не мога да му дам.
- Той се нуждае от нас. А ти не се ли нуждаеш от нас?
- Нуждая се - промълвих аз, заровила лице в косите му. - Божичко, разбира се. Това именно е най-трудното и тежкото от всичко. Измъчвам се, че не съм тук, когато се прибирате от училище. Измъчвам се, че не мога да вечерям и да закусвам с вас. Аз искам да бъда непрекъснато с вас, също както иска и баща ви.
Джони бе престанал да се съпротивлява, така че си позволих да отпусна ръце и да започна да галя раменцата му, без да се страхувам, че ще избяга.
- Казвала си ми, че ако искам нещо, трябва да се стремя да го постигна - рече той. Гневът бе преминал в объркване. - Защо не го правиш и ти?
- Правя го. Просто ти не го виждаш. Голяма част от времето, когато не съм с вас, мисля как да разреша по най-добрия начин този проблем.
- Защо съдията не иска да бъдеш с нас? Направила ли си нещо лошо?
Ръката ми замря за момент неподвижно върху гърба му, след което продължи да го гали нежно.
- Не. Нищо незаконно или неморално.
- А татко?
Погледнах назад. Денис стоеше до вратата. Но дори да не слушаше, нямаше да го очерня пред Джони.
- Татко те обича така, както те обичам и аз. Онова, което опитваме да разберем, е как най-добре бихме могли да ви обичаме с Кикит, без да трябва да живеем и двамата в една къща.
- Но ние сме семейство. Семействата оправят заедно своите проблеми. Защо не можете да го направите и вие с татко?
Погледнах отново към Денис. Изглеждаше уморен и, не мога да не призная, притеснен, но не изпитах както преди необходимост да го утешавам. Държах се дистанцирано. И изведнаж осъзнах, че го правех съзнателно, по избор. По моя избор. Защото всяка монета има две страни. Така, както аз не бях успяла да задоволя неговите нужди, той също не се бе справил с моите.
Дали можехме да се справим с различията помежду си?
- Просто не мисля, че можем да го направим.
- Значи вече не сме семейство?
- Семейство сме. Само че друг вид. Две, всъщност. Две семейства.
- С татко винаги ли ще спорите?
- Не. Спорът ще свърши съвсем скоро.
- И тогава какво?
- Тогава ще трябва да свикнем с друг порядък на нещата.
- Искам нещата да си останат като преди.
- Знам - отвърнах аз и го целунах по темето.
Като дете аз също бях желала отчаяно да върна нещата такива, каквито бяха преди смъртта на баща ми. Помнех много добре тази болка.
- Ти не искаш ли? - попита синът ми и ме върна към настоящето. Може би изчаках прекалено дълго, преди да отговоря, защото гласът му придоби истерични нотки. - Никога ли повече няма да живеем всичките в една и съща къща?
- Вероятно не - отвърнах тихо и тъжно аз.
- Но това е скапано! - възкликна той и започна да се дърпа отново.
Стиснах го здраво, когато опита да се измъкне, като се извивах с него, за да го удържа. Най-накрая той се отказа от борбата и заплака.
Макар сърцето ми да се късаше, аз продължавах да го стискам все така здраво. Започнах да се люлея с него, както правех, когато бе по-малък, но тогава причината бе по-проста - глад, дискомфорт или страх. Не само, че животът бе станал по-сложен, ами и Джони бе далеч по-самостоятелен и независим. Кой го беше научил да не плаче? Аз ли? Или Денис? Или неговите връстници?
- Излей мъката си, Джони - прошепнах в ухото му аз. - Пред мен можеш да плачеш колкото си искаш. От това любовта ми няма да намалее.
Всъщност мисля, че той щеше да заплаче, дори ако не му бях дала разрешение, толкова много и силни емоции бе насъбрал. Щеше да се пръсне, ако не ги пуснеше навън.
Когато рукнаха първите сълзи, рекох:
- Няма нищо нередно в това човек да се почувства нещастен от време на време. Напълно нормално е да бъде ядосан, объркан или уплашен. Тези чувства са съвсем в реда на нещата.
- Татко ще се вбеси - изхълца той.
- Няма. Той също изпитва много от същите чувства. Може да не говори за това, но то съществува. Нещата обаче ще се оправят, Джони.
- Откъде знаеш?
- Просто знам.
- Но как го знаеш?
- Защото го знам - отвърнах твърдо аз и думите ми очевидно успокоиха не само него, ами и мен самата, но само докато го сложих в леглото и го целунах за лека нощ, след това целунах и Кикит, върнах се в колата и потеглих. Когато пристигнах във фара, главата ми вече бе изпълнена с притеснения за всичко, което можеше да тръгне не както трябва, така че имах нужда от утеха. Вдигнах телефона, за да набера номера на Броуди, но нямаше никакъв сигнал. Натиснах вилката.
- Ало? - Натиснах я отново. - Ало?
- Клеър?
Мислех, че съм чувала гласа на сестра си във всевъзможни емоционални състояния, но очевидно се лъжех.
- Трябва да дойдеш, Клеър. Тя е в кома. Не знаят колко дълго ще издържи.

» Истинска кръв: Мъртви преди мрак (ebook)