В безкрайните гори на окръг 4 (Боуман) - юли 1741г.

Тичах с последни сили, накъдето ме водеха краката. Дишането ми беше учестено, краката омекнали и целия бях в кал. На няколко пъти се бях спъвал на появилите се на повърхността корени на дървета. На едната си буза имах много сериозна рана, която кървеше, а по ръцете ми бяха излезнали мазоли. Въпреки всичките тези отвратителни неща аз не биваше да спра да тичам. Трябваше да продължа, ако искам да остане жив. Но аз знам, че ако ловецът не ме убие, то ще ме убият глада и жаждата.
Без да се замислям напускам полето и навлизам в някаква гъста гора. Искрено се надявам тук поне малко да успея да заблудя ловеца и да си отпочина малко. Дълбоко в себе си, аз знам, че това е невъзможно. Тези ловци са професионалисти, които искат единствено смъртта ми. Аз нямам никакъв шанс срещу тях. Единственото мъдро нещо, което бих могъл да направя, е да се предам и да им позволя да ме убият.
Строполих се изморен на земята до един поток. Над този поток имаше каменен мост, обрасъл с най-различни растения. Аз протегнах ръце към водата и напълни шепите си. Първо пих, а след това намокрих лицето си с вода. Отмих кръвтта от раната на бузата си и се облегнах на едно дърво. Сега бях много изморен и нямах сили да продължа. Взех малко зелена кал от тази, която имаше около потокът. Намазах цялото си тяло с нея. След това покрих себе си със шума и листа, за да не ме виждат враговете. А по-късно се унесох в сън.

Изправям се в седнало положение на дървеното легло и нахлузвам ловните си ботуши. Навличам панталони и риза. Бързо разплитам плитката, в която досега бе сплетена косата ми и взимам малката чанта с провизии. Очаква се дълъг и изтощителен ден, а без вода и храна е немислимо да отидеш в гората.
Измъквам се бавно през задната врата на малката къща, за да не събудя милата жена, която въпреки смъртта на нейният мъж (мой чичо), ме бе оставила в дома си. Чувствах се много задължена към нея и се стараех почти всеки ден да нося дивеч и някакви пари вкъщи. Тя често се ядосваше, че правя това, но нямаше друг избор. Цялото село умираше от глад и едва ли някой нормален човек би отказал храна. Повечето хора в Ню Салем ги бе страх да навлизат в дебрите на гората, но аз съм обучена и не се страхувам от дивите животни, които я обитават. По-скоро те се страхуват от мен.
При тази мисъл се усмихвам и се натъжавам едновременно. Чичо ми наскоро бе починал в гората. Говореше се, че е бил разкъсан от животно, но аз не вярвам на тези слухове. Той бе цар в ловуването. Всички животни му се подчиняваха. Умееше да стреля отлично с лък, боравеше страхотно с нож, боздуган и сабя. Разкъсваше животни дори само с голи ръце. Не е възможно да е бил убит от животно.. онова нещо, което го бе убило е нещо друго. Сигурна съм в това.
Прескачам бързо оградата, която дели селото от гората и щом се озовавам сред дърветата, измъквам лъка си от един кух дънер, а след това от друг дънер на два метра от този, изваждам колчан със стрели. Когато чичо ми беше жив, криеше оръжията си на същите места.
Влизането без позволение в гората е равно на сериозно наказание. Бракониерството е равно на още по-жестоко наказание, но това въобще не ме интересуваше в момента. Важното бе да открия дивеч и да се издължа на жената на чичо ми, а след това да избягам, както правех обикновено.
Минавам по моста, потънала в мисли и се навеждам да потопя ръцете си във водата от течащия поток. Точно тогава чувам някакъв глас и отстъпвам назад, опъвайки лъка си. Гората винаги е пуста. Никога не съм срещала някого тук. Може би просто ми се е причуло.
Пристъпвам крачка напред и тогава отново чувам същия слаб и писклив глас.
- Отговори ми. Идваш да ме довършиш, нали?
- Кой си ти? - измърморвам и рязко се обръщам наляво, откъдето ми се стори, че идва гласът.

Когато чух нежния женски глас потръпнах. Това не беше ловецът. Определено не беше той. Но не е изключено да се преструва на момиче, за да открие местоположението ми в момента и да ме убие. Беше изключено само момиче да се скита в тези гори, но пък не беше чак невъзможно.
Гласът отново повтори въпроса си, но аз не смеех да отговоря нищо. Чак когато усетих някаква тежест върху крака си, издадох звук и се размърдах.
- Е, не ме настъпвай. - казах и се засмях.
Момичето отскачr назад, а аз отворих очи и се разсмях. Бях се справил отлично в маскировката. Сега обаче имах по-сериозен проблем. Дали това момиче не беше от ловците? Може би се бяха разбрали да ме причака тук и да ме убие. Огледах лъка, който държеше в ръката си. Той беше опънат и насочен към мен. Когато се изправих от калта, тя бавно го смъкна, но не върна стрелата си обратно в колчана.
- Кой съм аз ли? - повторих въпроса си, отмивайки калта от ръцете си с водата от потока. - Аз съм едно отчаяно момче, син на хлебар. Оказа се, че това умение е последната защита на умиращите.

Поглеждам свъсено по посока на момчето и се опитвам да не обръщам внимание на проявения от него негативизъм. Хората от столицата са толкова разглезени, че не могат да издържат и един ден в гората. Може би е един от тях.
Разглеждам детайлно дрехите му и по това разпознавам, че няма нищо общо със столицата. Изглежда е от бедно семейство. А може би наистина е син на хлебар. Най-вероятно времето, което бе отделил в украсяване на торти, си е казало думата. Ако той не се беше издал, аз никога нямаше да го забележа и може би щеше да си остане невидим под калта.
- Сигурно си гладен. - казвам и чак тогава осъзнавам, че все още държа лъка и стрелата си. Внимателно оставям лъка на камъните, разположени до брега на потока и връщам стрелата обратно в колчана. След това се настанявам на един камък, изваждам от чантата плодове и ги поднасям към него. - Засега има само това. Сложих примки на няколко места. По-късно ще отида да ги проверя.
За няколко минути настава гробна тишина. Единственото, което се чува, е шумоленето на потока. Осъзнавам, че все още не знам името му и веднага се обръщам към него, изпълнена с любопитство.
- Е, очевидно няма да умреш точно днес. - казвам на глас и срещам усмивката му. По някакъв начин тя ми дава увереност да продължа. - Все още не си ми казал името си.

- О, да! - казах аз и се засмях. След това отхапах една голяма хапка от ябълката и протегнах свободната си ръка към момичето. - Казвам се Пийта. Идвам от едно село. В момента там не е най-доброто място за живеене и ние сме принудени да избягаме преди да ни избият. Ако искаш вярвай, но нямам никаква представа къде се намирам. Бягах много дълго време. Трудно намирах места за почивка. Последно се намирах в една огромна нива преди да вляза в тази гора. И най-малкото, което очаквах, е да срещна някой като теб тук. Благодаря ти много за храната! Има хора, които на твое място не биха го направили за един напълно непознат човек.
Тя се усмихна леко, което някак ме успокои и се уверих, че съм използвал точните думи, за да опиша добротата, която прави за мен.
Постояхме още малко на брега на потока и хапвахме вкусни плодове. След това тя стана и каза, че отива да провери примките, които е заложила. Нареди ми да не мърдам оттук, докато не се върне. Нямах намерение да ходя някъде. Така или иначе тя познава тази гора много по-добре от мен и шанса да се изгубя е наистина голям.
Замислих се за нея. Наистина ли ловуваше в тази гора? Никога преди не съм срещал такова момиче. Изглеждаше много твърда, сигурна в действията си и много привлекателна. Радвах се, че срещнах именно нея.
Точно тогава чух шум някъде зад себе си. След това разбрах, че са стъпки. Той се повтори още няколко пъти. Исках да я повикам по име и да разбера дали се връща, но се сетих, че забравих да я питам за името й.

Никога преди не ми се е налагало да влизам в тази гора. Замислям се дали да вляза или да остана да го чакам на изхода. Може би познава гората отлично и точно заради това побягна на север. Невъзможно е всъщност. Пийта Меларк, вещерът, който издирвам от няколко месеца не е излизал извън границите на селото си нито веднъж през своя кратък живот. Няма откъде да познава гората.
Откакто го преследвам разбрах, че изобщо не умее да се крие добре и няма никакъв шанс да издържи няколко дни в дивата природа. Плячката ми е сигурна и господарят ще бъде доволен от моя лов, когато му занеса сърцето на Пийта.
Влизам смело в гората с наперена крачка и се оглеждам. Изглежда напълно спокойно и напълно необитаемо от хора, но аз много добре знам, че някъде тук се крие моята жертва. Оглеждам внимателно алеята за стъпки, но не намирам и тогава осъзнавам, че е минал през буйната растителност. Забелязвам, че надясно има нещо като пътека през растенията. Това за мен е нещо като следа. От малък съм се научил да оцелявам в природата и познавам добре гората. Тя за мен е като втори дом.
Вървя в продължение на двайсетина минути и тогава го забелязвам. Излегнах се на един голям камък, край бистрия поток, хрупайки най-спокойно ябълка. Нима си въобразява, че така би могъл да избяга от мен?
- Прекалено уязвим си, Пийта. - казвам на глас и се измъквам от храстите. След това изваждам ножа си и пристъпвам към него. - Най-накрая взе мъдро решение и реши да се предадеш, така ли?

Тръгвам на запад, по посока на примките, които съм поставила вчера. Искрено се надявам в тях да се е хванало нещо, за да мога да нагостя Пийта добре. През целия път той не излиза от мислите ми. От една страна ми е безкрайно съмнителен, но от друга знам, че трябва да му се доверя. Такъв е инстинкта ми. Винаги съм се доверяла на него без значение дали съм грешала или не.. Трябва да го направя отново.
За секунда подминавам мястото, на което съм заложила примки и след това ми се налага да се върна няколко крачки назад. Никога не съм била чак толкова разсеяна, а това изобщо не е в моя полза. Но истината е, че съм объркана и не знам какво да сторя. Може би поемам риск, като се съгласявам да му помогна. Но пък аз все още не съм се съгласила официално за нищо. Само му дадох храна, както би направил всеки на моето място.. нали така?
Внимателно изваждам тялото на заека, хванал се в примката и тръгвам обратно към потока. По пътя обирам разни сортове къпини, които познавам и ги прибирам в чантата си.
Вече почти съм наближила потока, когато чувам стъпки и смях. Човешки смях. Изведнъж осъзнавам, че Пийта не е сам. Може би неговата цел е била да ме разсее, а след това да дойдат други, за да ме убият или да ме обвинят в бракониерство и да ме предадат на столицата, която със сигурност ще го направи вместо тях.
Късно е да бягам. Пускам чантата на земята и се доближавам повече до потока. Промъквам се покрай храстите, опънала лъка си и готова за изстрел. Точно тогава добивам ясна представа какво се случва пред мен. Човекът, който се смееше преди малко, онзи, който държи нож в ръката си е враг на Пийта. Това е онзи човек, от който моят "гост" бяга. Оглеждам отново ситуацията, чудейки се дали да се намеся. Точно тогава погледът ми се спира на ранения крак на Пийта. Изглежда зле. Подут е, а надолу по крачола му се стича слузеста червена течност. Кръв.
- ОСТАВИ ГО НАМИРА ПРЕДИ ДА СЪМ ТЕ ПРОНИЗАЛА СЪС СТРЕЛАТА СИ! - изкрещявам на мъжа срещу Пийта, който е готов отново да забие ножа си в тялото му.

Всичко се развива прекалено бързо и не успявам да го осмисля. Единственото, за което се моля онова момиче, което ми помогна сега да е надалеч и да се върне чак когато вече съм мъртъв. Исках да знам, че тя ще бъде добре и един ден Господ ще й върне за добрината, която стори, защото очевидно аз нямаше да го направя през този живот.
- Никога няма да се предам. - казвам аз и се изправям.
Ловецът се засмива и забива юмрука си в лицето ми. Устаната ми се разкървавява. Опитвам се да му нанеса удар в корема, но съм много бавен, заради изтощението и той ме изблъсква от себе си, забивайки ножа си в бедрото ми. Изохквам и се сгромолясвам на земята, очаквайки смъртта си.
Точно тогава виждам момичето, което ми спаси живота да ми го спасява отново. Не мога да я обрека на този риск. Трябва да й помогна!
- Какво правиш тук? - извиквам с последни сили - Полудяла ли си? Той ще те убие. Бягай! Веднага!
След тези думи усещам как кръвта навлиза в мозъка ми и загубвам съзнание.

За няколко минути успявам да се осъзная и насочвам ножа си срещу нея. Въобще не предполагах, че изтощеният, глупав Пийта може да си има помощница в гората.
Поглеждам я от глава до пети. Не мога да отрека, че е положила доста, за да бъде в тази форма. Начинът, по който е опънала тетивата и решителността, с която държи лъка в ръцете си, ми вдъхва много увереност и професионалност. Отгоре на това е и много привлекателна.
Но аз не се поддавам толкова лесно. Точно заради това аз съм един вид дясната ръка на господаря.
- Чу какво каза приятелчето ти. - казвам и се засмивам, но спирам, когато виждам сериозното изражение на лицето й. Струва ми се, че за миг по него се появява усмивка, но тя изчезва почти веднага и не съм сигурен дали е истина или е само илюзия. - И аз бих те посъветвал да си тръгваш. Едва ли би искала и теб да те сполети неговата съдба...
- Кой си ти и какво искаш от него? - изкрещява тя срещу мен и опъва тетивата още повече. Вече започвам да се съмнявам в уменията й. Може би наистина е добра в стрелбата и едва ли би я затруднило да забие една стрела в сърцето ми.
- Трябва ми сърцето му. - обяснявам на момичето и се усмихвам сакрастично - Аз не го искам за себе си, но трябва да го предам на господаря си. Това е моята цел. Ще те помоля да ме оставиш, да си я завърша.

В първия момент не зная как да реагирам на това, което чувам. Всичко бях очаквала, но не и това. Никога не съм срещала такива хора, но инстинкта ми показва, че този човек е лош.
- Чакай малко.. искаш сърцето му? - изричам бавно, поемайки си трудно въздух.
Мъжът кимва бавно и ми се усмихва. Как е възможно да има намерение да извърши такава жестокост и в същото време да се усмихва? Този тип трябва да е много побъркан.
- Твоята цел никога няма да се осъществи. - изговарям сигурно и дори аз самата усещам необичайната властна нотка в гласа си - Първо ще се наложи да минеш през мен. За твое съжаление и това няма да стане. Докато ти стигнеш до мен, и се опиташ да ме съсечеш с жалкия си нож, аз вече ще съм те пронизала със стрелата си. Ти си реши, дали ще го пробваш.
По лицето му преминава озадачено изражение, но веднага след това виждам същата мазна усмивка. И изведнъж хвърля ножа си на земята. Пристъпвам няколко крачки напред без да смъквам лъка си и стъпвам върху острието на ножа. След това внимателно се навеждам, взимам го и го прибирам в чантата си.
- Сега не е зле да ми помогнеш и да поправиш неприятностите, които създаде. - казвам раздразнено и се навеждам на земята до Пийта, който лежи в безсъзнание. Оглеждам раната му внимателно, надявайки се, че се е разминал леко. Виждам ясно къде ножът на онзи мъж е разкъсал панталона под бедрото му, но това по никакъв начин не ме подготвя за гледката отдолу. Едва не изкрещявам, когато виждам огромната рана, от която се процеждат кръв и гной.
Изправям се със стъписано изражение и се опитвам да се опомня. Поглеждам с омраза към мъжът, който е причинил всичко това на новия ми приятел. Забелязвам, че той разсеяно се оглежда и търси най-удобния начин да избяга.
- НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИШ! - изкрещявам и отново опъвам лъка си срещу него - Не и преди да му помогнеш.

Реших замалко да поиграя по нейните правила и хвърлих ножа си на земята. Имах още един резервен в задния джоб и смятах да го използвам, ако се наложи. Всъщност това момиче не само ме ядоса, но и отключи една отдавна заключена страна в мен. Страна, която се бях мъчил да заключа преди години и никой досега не бе успял да я отключи... но тя успя.
Може би наистина трябва да й помогна. Не, не трябва. Защо изобщо се колебая? Трябва веднага да я убия. Но нещо ме спира. Стария ми живот. Семейството ми. Тя.
Без колебание се навеждам до нея и оглеждам раната. Отлично знам, че Пийта няма никакъв шанс да се оправи с растенията, които предлага гората. Трябва му специално лекарство, но аз не разполагам с такова. Все пак съм тръгнал да убивам, не да помагам на жертвите си да оцелеят.
Знам, че ако му помогна да оцелее, господарят ми ще изпрати хора да ме убият, но знам, че ако не му помогна, отново ще изгубя себе си. Избирам първия вариант и помагам на момичето да изправи Пийта на крака. След няколко секунди той идва в съзнание и се нахвърля върху мен, но е прекалено слаб заради раната и се свлича на земята, попадайки отново в безсъзнание.
- Къде ще го заведем? - питам момичето и отново го повдигаме, залавяйки се да го влачим напред. - Мисля, че първо е редно да промием раната. Най-малкото, което бих могъл да направя, за да компенсирам стореното отпреди.

Поглеждам го подозрително, търсейки някаква улика, по която да разбера, че ме лъже. Но единственото, което срещам е спокойното му изражение и блестящите му сиви очи, които ми напомнят за нещо искрено.
Съгласявам се с него и двамата го влачим обратно към потока. Внимателно оставяме тялото му на един едър камък и се залавяме за работа. Точно в този момент Пийта отново идва в съзнание и внимателно ме наблюдава, докато промивам крака му с бистрата вода от потока. После поглежда настрани и забелязва своя нападател. Пийта полага всички усилия да се изправи на крака, но без успех. Сигурна съм, че болката е ужасяваща.
- Пийта, успокой се. - казвам и хващам ръката му, с която посяга към другото момче - Той е приятел. Вече няма да ти стори нищо лошо. Обещавам ти.
След като изричам това, Пийта малко се успокоява, но продължава да гледа другото момче на кръв. Изваждам един стар мех от чантата си, в който наливам вода, когато ходя на лов, но сега го пълня с водата от потока и веднага изливам съдържанието му върху раната на Пийта. Това определено е по-лесно, отколкото да пренасям водата в шепи. Надявам се, че поне малко водата ще го успокои, но след няколко излети бутилки осъзнавам, че раната изглежда все по-зле.
Откъсвам няколко големи листа, които хората от нашето село използват, за да успокоят изгарянията. Наясно съм, че те няма да помогнат много на приятеля ми, но нямам друг избор, освен да експериментирам.
- Искам и двамата да ми разкажете повече за себе си. - казвам междувременно и по лицето ми пробягва лека усмивка.

Трудно приемам факта, че тя общува с него, въпреки това, което той ми причини. Заради нея обаче съм длъжен да го приема. Тя вече ми помогна веднъж, а сега ми помага за втори път. Единственото, което мога да направя този път, е да уважа мнението й.
Не знаех защо, но бях сигурен, че тя ще спази обещанието си и това не ми допадаше толкова много. Ловецът може да я реши да ме довърши във всеки един момент, но тя ще застане пред него и ще бъде готова да умре вместо мен.
Опитвам се да не мисля затова, защото не ми харесва и не искам да се случва.
- Казвам се Пийта Меларк. - като за начало още веднъж й казвам името си - Живея в Северна Дакота, окръг Фостър. По-точно живеех там преди този там да ме изгони от родното ми място.
Двамата с него си разменихме кръвнишки погледи, но сякаш заради нея и двамата се успокоихме. Едва не изкрещях от болка, когато тя сложи някакво листо върху раната ми. По-късно забелязах, че малко ме облекчава.
- Майка ми и баща ми са хлебари. - казвам още за семейството си - Послединя път, когато бях там имаше огромно нашествие на ловци и миротворци. Не мога да гледам отстрани как хората страдат и аз да не мога да им помогна. Стига толкова за мен. Мисля, че забравяш да ми кажеш нещо много важно - името си.

Засмивам се, когато чувам разказа на Пийта, но спирам, когато срещам ледения й поглед. Настъпва дълго мълчание и аз се досещам, че е мой ред да се представя. Късам още листа за лечението на Пийта и ги подавам на момичето. След това се настанявам на един едър камък край потока, готов за разказ.
- Живеех наблизо преди... - това е първото, което казвам и с това привличам вниманието и на двамата - След загубата на баща ми, майка ми остана в депресия за много дълго време. Аз можех да се грижа и сам за себе си, но имах по-малки братя и сестри, за които не можех да намирам храна и винаги някой оставаше гладен. Беше един горещ ден от юли, като днес, и хората от столицата идваха на проверки в нашето село. Тогава се случиха много ужасни неща. Масово отнемаха деца от родителите им и ги обучава, за да станат част от армията на столицата. Ние не бяхме особено богати, а майки ми все още не си беше стъпила на краката. Онзи ден убиха майка ми и разбиха семейството ми. Единствено аз успях да избягам от лапите им и да се скрия в гората. Там ме откри един човек, който се грижеше за мен, в замяна на това, което съм принуден да върша в момента.
Поглеждам към земята и по-късно осъзнавам, че и двамата стоят неподвижно и изглежда проявяват съчувствие към мен. Но проблемът е, че аз не искам това.
- По-добре ли е кракът ти? - питам Пийта и откъсвам още няколко листа - Мисля, че вече трябва да се сменят.