-SWAROWSKI-

Преди години само можех да си мечтая да пазарувам от такъв магазин, но сега през повечето време от деня си висях тук с приятелки и си купувахме красиви бижута. Само за две години се бях променила много, но чак сега го бях осъзнала. Честно казано миналото не ми липсваше и едва ли някога би ми липсвало. Преди бях загубенячката, смотлата и всичко противно, което можете да си представите. Сега бях една от "готините" в училище и се чувствах чудесно в кожата си. От друга страна някак ми липсваше безкрайното време през което се забавлявах с останалите загубеняци докато мечтаехме да бъдем като най-известните момчета и момичета в града. Ето, че моята мечта се сбъдна.
Някаква мелодия ме измъкна от унеса ми и някак се изплаших. Помислих си, че всичко е било сън, но после се оказа, че Анабет ми звъни. Зарадвах се и веднага я помолих да дойде в мола, за да пазаруваме заедно, понеже не се бяхме виждали от дълго време.

Много преди да разбера, че съм дъщеря на Атина обожавах да си губя времето в мола. Може би е странно, че дъщеря на Атина си пада по всичко свързано с шопинг, но аз бях точно такава и по това се различавах от братята и сестрите си. Преди се чудех защо не съм дъщеря на Афродита, но сега разбирах колко много съм спечелила, че не съм нейна дъщеря. Мразех грима и всичко свързано с него, а децата на Афродита... какво по-лошо от гримиран мъж?
Разкарах тази мисъл възможно най-бързо и се качих в първото такси, което зърнах. Днес щях да се видя с моята най-добра приятелка Мона, която обожаваше шопинг точно колкото мен.
Таксито спря пред мола. Побързах да платя на шофьора и го посъветвах да задържи рестото. След това се насочих към нашия любим магазин, а именно Swarowski.
- Хей, Мона! - извиках към тъмнокосо момиче, залепило нос на една витрина.

Анабет пристигна много бързо в мола и аз много се зарадвах. Липсваше ми това, да пазаруваме заедно. Имах чувството, че не сме го правили от векове. Веднага се затичах към нея, за да я прегърна. През това време една касиерка ме погледна намръщено. Какво друго очаквах аз? Повече от час висях в магазина и зяпах витрините, търсейки удобен момент да извади нещо и аз да го открадна.
Да, знам, че е грях, но преди с Анабет го правехме често. Аз го правех защото майка ми и баща ми не намират пари, с които да ми купят неща от мола. А Анабет... тя го правеше, за да привлече вниманието на баща си. Той беше богаташ, но имаше втора съпруга и дъщеря и не се интересуваше особенно много от Анабет.
- Анабет, какво мислиш за тези обеци? - попитах я и посочих едни розови обеци на витрината.

- Прекрасни са! - отвърнах и се загледах замечтано в една синя огърлица от сваровски камъни.
Мона очевидно проследи погледа ми и веднага остави обеците, насочвайки се към красивата огърлица, която едната касиерка показваше на група тинейджърки. Веднага убийствена мисъл ми мина през ума, но се постарах да я прогоня от съзнанието си. Положих всякакви усилия, но не успях. Погледнах към приятелката си Мона, която се бе вторачила в мен. Веднага разбрах по погледа й какво има в предвид. Преди години ние двете си бяхме позволили да крадем от мола или малките магазинчета в града. Аз го правех, за да насоча вниманието на баща си към себе си, но напоследък имах чувството, че той все повече се отдалечава от мен, именно заради нещата, които правех...
Поклатих отрицателно глава към Мона, а тя ме погледна нацупено. Приближих се леко към нея и прошепнах в ухото й:
- Не искам да крада повече.

Но как така? Нали това винаги е била нашата запазена марка... Нали го правехме винаги? Как така изведнъж се появява и ми заявява, че се цепи от мен? Честно казано това доста ме изнерви, но се постарах да не го показвам. Все пак бяхме най-добри приятелки... а, може би наистина бяхме е най-точната дума.
- Анабет, мислех си, че сме приятелки... - казах на висок тон и няколко момичета се обърнаха в нашата посока. Анабет смутено отклони погледа си от тях и хвана ръката ми, но аз рязко я дръпнах. - Хубаво. Тогава ме остави да направя, това, което смятах да направя. Не мога да повярвам, че опитваш да провалиш най-добрата си приятелка!
Обърнах се и се насочих към изхода на магазина. Сега бях ядосана на Анабет, но скоро отново щях да й звънна да се видим... най-вероятно когато ми мине.