Домът на Клаус, Джак, Ребека и Кол.

Къщата отвън



Кухнята


Всекидневна


Спалнята на Клаус


Спалнята на Ребека


Спалнята на Джак


Спалнята на Кол

Отнесено си мислех за реакцията на брат ми Клаус, когато разбере какво съм сторила. Бях изключително разочарована от него и възнамерявах да му вдигна скандал след като благоволи да се появи.
Докато го чакам, реших да се погрижа малко за външният си вид и отворих шкафа с гримовете си. Набързо избрах един червен лак и се заех да оправям ноктите си.
По едно време някъде в кухнята чух шум. Най-вероятно Клаус се беше върнал. Страхотно. Щяхме да проведем доста дълъг и сериозен разговор. Постарах се да изглеждам нормално, сякаш въобще не бях ядосана. Трябваше да изглеждам така, сякаш цялото ми внимание беше насочено към маникюрът ми. За една кратка част от секундата се сетих за мъжът, с който танцувах снощи на бала - Дейв Уайнхаус. Да, знам, че е Уайнхаус и точно с тях имам достатъчно проблеми, но... Нямаше как да не си призная, че ми хареса... поне малко. Добре де, много... но нищо повече. Нямахме бъдеще заедно.
Някой натисна дръжката и вратата се отвори. В стаята влетя брат ми Кол. Огледа се в огледалото и се настани до мен на дивана, опъвайки крака на масата.

Не знам колко дълго време бях лежал в скапания ковчег, но бях много щастлив, че сестра ми Ребека най-накрая е открила къде ме крие брат ми Клаус и ме беше измъкнала от проклетия затвор. "Заедно завинаги..." Все едно това е някаква шега. Клаус беше изиграл всички ни и не заслужаваше отново нашето доверие. Не зная още колко злини беше извършил, но в момента аз и Ребека го мразехме и търсехме начин да се оттървем от него. Да знам, че той ми е брат, но един брат едва ли би затворил брат си в ковчег за цял век. Сега бях щастлив. Имах право отново да се радвам на живота и всичко това беше благодарение на Ребека. Като се замисля наистина доста пъти беше спасявала живота ми.
Първото, което направих е да се нахраня (с кръв, разбира се). Ребека успя да ме убеди да не убивам никого за сега и ми връчи три банки кръв, които едва успяха да ме заситят. След това обиколих няколко пъти жилището, което брат ми Клаус беше купил за "семейството" ни. Когато и това ми омръзна се насочих към всекидневната при Ребека. Заварих я да си оправя маникюра. Без да се смущавам опънах краката си на масата и погледнах към нея.
- Разбрах, че вчера е имало бал. С кого отиде? - попитах най-накрая, за да завържа разговор.

Леко ме изненада въпросът му. Да, бях го очаквала, но въобще не се бях замисляла какво ще отговоря. Хубавото беше, че той ме попита с кого съм отишла, а не с кого съм била и с кого съм останала след това.
- Бях с Джак. - казах след дългото мълчание и мигновено срещнах недоверчивият поглед на Кол. Не ми вярваше, но това беше самата истина. Опитах се да изглеждам спокойна. При спомена за Дейв Уайнхаус ставах по-неспокойна и най-вероятно щях да се издам, че имам някакви чувства към него. Тази връзка не беше възможна и аз трябваше да приема това. Не го харесвах и точка по въпроса.
- Не ти вярвам. - изрече Кол най-накрая.
- Питай го тогава. - казах веднага в своя защита, но се досетих, че брат ми Джак може би ме е видял с Дейв. - Кол, нови сме в града. Не познавам толкова добре хората тук, че чак да съм си намерила кавалер за бала по случай свети валентин. Може би на следващия бал вече няма да съм сама.
Някъде долу се чу затварянето на външната врата. Явно Клаус се беше върнал...

Мистик Фолс... градът, в който щях да намеря отговорите, които търсех от векове. Поне така ми беше казала сестра ми Ребека. Тоест беше получила видение и беше решила да го сподели с мен. Не знаех какво толкова ще намеря в това загубено градче, но знаех, че трябва дабъда търпелив, ако искам да постигна нещо. Но какво можех да постигна? Нямах кръвта на нито една от близначките, а за да стана хибрид ми трябваше кръвта и на двете. Не знаех дали вече бяха мъртви, но нещо ми подсказваше, че Катерина беше наблизо. Може би вече си беше сменила името, но усещах, че е някъде тук. Може би бях прекарал прекалено много време с нея и се бях научил да усещам енергията й. Всичко това беше странно, но беше хубаво, защото съм чувал, че децата-близнаци са специални и обикновено чувствата им са еднакви. Това също означаваше, че ако намеря едната, лесно ще открия и другата.
Затворих силно входната врата зад гърба си и тръгнах към всекидневната, където се надявах да видя Ребека и Джак, но попаднах на...
- Кол?! - погледнах изненадано към него, а след това хвърлих ядосан поглед към Ребека, която беше много задълбочена в маникюра си.

- Дълго време, братко. - казах спокойно и стиснах дясната си ръка в юмрук. - Много се радвам да те видя отново. Последната ни среща май не беше никак добре. Какво ще кажеш?
Клаус отвори уста да каже нещо, но аз побързах да забия юмрука си в лицето му. Брат ми отстъпи крачка назад и докосна с ръка бузата си. След като се увери, че раната му е зарастнала, ме погледна яростно, сякаш бях най-големият му враг. Е, от днес нататък може би щеше да е така. При тази мисъл се усмихнах и не забелязах кога Ребека беше застанала между нас и беше започнала да обяснява нещо на Клаус. Той се опита да й се противопостави, но веднага след това се съгласи с нея. Погледите ни се срещнаха и аз видях гневът в очите му. Аз също го мразех. От днес нататък той не е мой брат. Никой истински брат не би затворил брат си в ковчег за няколко века. Ребека ми посочи дивана с подтекст да се върна на мястото си. Ако не беше точно тя тази, която ме освободи от "затвора" ми, нямаше да я послушам, но сега го направих и се върнах обратно на дивана.
- Ще го направя по начина на Джак. - казах леко и въздъхнах, качвайки отново краката си на масата. - Каква е причината, поради която ме затвори в онзи ковчег?

- Да, Кол. - казах, подкрепяйки страната на по-малкия си брат. - И аз бих искала да знам защо си направил това ужасно нещо, Ник. Доколкото разбрах при последната ви среща не сте се скарали или нещо такова. Би ли ми обяснил тогава защо си затворил Кол в стар ковчег в продължение на няколко века?
Никлаус погледна виновно към пода, сякаш беше малко дете, на което майка му се беше развикала. За първи път се чувствах зряло, като възрастен човек. Бях започнала да осъзнавам, че все повече и повече приличам на починалата ни майка. Това ме накара да се замисля какво би казала тя, ако беше тук сега и виждаше това нещо, което се случва. Щеше ли да прости на Ник за това, което бе сторил или щеше да се скара с него и да го накаже? Предполагам, че би направила първото.
Поех си дълбоко въздух и хванах рязко ръката на Никлаус.
- Седни. - посочих му фотьойла срещу дивана, където се беше облегнал от Кол. - Трябва да поговорим. Твой дълг е да се компенсираш на Кол и да си оправите отношенията. Искам най-накрая да бъдем истинското семейство, за което мечтая от толкова много векове.

Послушах Ребека и се настаних удобно на фотьойла, въпреки, че ми се искаше да отида при брат си Кол и само с едно леко завъртане на пръстите си да му счупя всички кости на врата, а след това да го пробода с камата. Не направих всичко това, единствено заради Ребека. Тя много приличаше на майка ни и това не беше никак хубаво. Именно аз бях убил майка ни и Ребека не трябваше да разбира за това. Предполагах, че ми беше достатъчно ядосана за момента. Щях да се постарая да не разбере никога какво съм сторил.
След кратката реч на Ребека знаех, че дължа извинение на Кол и се постарах да звуча колкото се може по-виновно.
- Съжалявам, Кол. - казах тихо, но достатъчно силно, за да ме чуят и двамата. - Направих голяма грешка като те затворих в онзи ковчег. Просто при последната ни среща искаше да си тръгнеш, а аз винаги съм искал да бъдем истинско семейство. Нямах друг начин да те задържа до себе си. Същото бих направил с всеки друг член от семейството. Знам, че сгреших. Ще ми простиш ли?

Клаус започна да ми се извинява, но аз знаех, че го прави само заради Ребека. Познавах го прекалено добре, за да повярвам на крокодилските му сълзи и на лъжите му. Въпреки това реших да не споря. Не исках да наранявам Ребека по този начин, заради това сложих точка на този спор.
- Прощавам ти, братко. - казах решително, въпреки, че отвътре ми се искаше да му се нахвърля и да го ударя с юмрук в лицето, както правех когато бяхме деца. - Можем да бъдем истинско семейство отново, уверявам те. Можеше просто да ми кажеш това. Определено щях да те разбера и нямаше да си тръгна от живота ти.
Ребека ме стрелна с поглед, който означаваше да спра дотук. Така или иначе нямах намерение да продължавам този спор.
- Е, нека вдигнем тост за новото ни семейство! - казах и се изправих да взема чаши и уиски.
В този миг входната врата се затвори. Другият ми брат Джак също се беше прибрал. Тъкмо щяхме да вдигнем тост заедно.
- За семейство Майкълсън! - извика Клаус и вдигна чашата си.