България, 1492

Заглавие: Re: България, 1492 Сря Фев 01, 2012 7:37 pm

Точно зад хълма, покрай малката рекичка в началото на гората се виждаше малкото село. В долината имаше само няколко къщи. Това беше едно от местата по които не бяха стъпвали османците. България бе една от държавите, които се бореха за свободата си, но за жалост без успех. Къщите бяха съвсем тихи и някак си пусти. Децата спяха, а жените не смееха да излязат навън. Смрачаваше се рано, а мъжете бяха на въстание.
Точно в този момент се чу писък. Беше от малката бяла къщичка, която едвам побираше десет души. Но това беше.. рода Георгиеви. Те държаха много на славата и мнението на хората за тях, но това им изигра лоша шега..

***
- Мълчи, Анна! Мълчи!
В стаята влезе жена на възраст около петдесет години и се развика на момичето.
- Майко! Чувствам силни болки. - каза Анна и докосна с ръка корема си.
- Ще повикам лекар. Стой тук! - викаше майката.
Анна беше бременна отдавна, но беше толкова млада. В продължение на девет месеца не бе излизала от къщата само и само да не я видят съседите от селото.
Жената хвана за ръка Анна и я издърпа в една от малките затънтени тавански стаички. След не по-малко от минута се появиха няколко прислужници, които помогнаха на Анна да се успокои. Чу се някакъв звънец в долната половина на къщата и отварянето на врата. Появи се докторът...

***
- Какво става, докторе? Всичко наред ли е? - попита възрастната жена, стискайки притеснено ръцете си.
- Да, всичко е наред. Госпожицата трябва да лежи дълго време, за да се стабилизира. - обясни доктора - Момичетата, които роди са здрави и не се нуждаят от лекарска помощ.
След тези думи докторът излезе от стаята. Възрастната жена хвърли презрителен поглед към двете бебета, които лъчезарно се усмихваха на фона на тягостната обстановка.
- Майко, искам да ги видя. Моля те, майко! - извика през сълзи Анна. - Моля те! Нека ги видя.. поне веднъж, майко. Моля те!
Анна се изправи, пренебрегвайки болките от раждането и тръгна към майка си и баща си, които държаха в ръцете си новородените бебета. Посегна да вземе едното от тях, ала баща ѝ ѝ удари силен шамар. Анна притисна устни, за да се опита да спре кръвтта от напуканата си устна.
- Безсрамница! Ражда на седемнадесет и нахалства! Срам и позор! Какво ще кажат останалите за нас! - крещеше бащата.
Анна не спираше да плаче и да моли за прошка. Падна на колене, ала никой не се смили над нея. Тогава усети онази вълна. Стана студено, много студено. Усети как цялото ѝ тяло изтръпва. Болките от раждането и разкървавената устна сякаш намаляваха. Огледа се и видя че всички гледаха нея. Може би вече и бяха простили. Да, поне да ѝ бяха простили..
Но вече беше твърде късно..

Заглавие: Re: България, 1492 Сря Фев 01, 2012 8:03 pm

Мъртва тишина падна в стаята. Никой не мърдаше. Едва дишаха от вцепенение. Само двете бебета шаваха с ръце и крака в скута на прислужницата. Изведнъж тишината беше нарушена от вик.
- Анна! – гласеше викът, идващ от гърлото на възрастната жена. – Анна, събуди се! Моля те!
Докато отчаяно се молеше на дъщеря си, няколко сълзи бавно падаха по студения под и оставяха краткотрайни мокри следи. Безжизненото седемнадесет годишно момиче лежеше на пода, докато малки капки кръв падаха от сцепената ѝ устна, търкулваха се по бледата й брада, след което падаха пред копринената й нощница и бавно образуваха малка локвичка кръв. Майка ѝ отчаяно плачеше над нея, надявайки се на някакво чудо, но дъщеря ѝ оставаше все така безжизнена и с премрежен поглед.
- Няма смисъл да плачеш за тази безсрамница, жено. – каза мъжът й. – Тя това си надроби.
- Кажи ми, ти обичаше ли я? Вярно, тя си го заслужи, но.. все пак ти е..беше дъщеря, как може да си толкова безразличен?
- Дали я обичах? Тя засрами цялото ни семейство, всички в селото обсъждат слуха, че Анна е бременна. Как можех да я обичам? Сега трябва да занесем бебетата на султана, дано така си възвърнем поне част от достойнството, което загубихме заради тази безсрамница. - като каза това, Георгиев погледна презрително вече мъртвата си дъщеря.
- Разбира се, само славата е важна за теб. А бъдещето на бебетата?
- Прави каквото искаш. Аз тръгвам с едното бебе, а ти с другото прави какво искаш, но не искам да го виждам в къщата си никога повече. - ядосаният мъж погледна презрително новородените и грабна това, което беше по-близо до него.
Докато възрастната жена се осъзнае, мъжът й вече беше взел едното бебе и отиваше към султана, за да му предостави лично горкото момиче.
- НЕ!! – извика жената, но вече нямаше кой да я чуе ... Отново настана мъртвешка тишина, само прислужниците гледаха с огромно съжаление горката Анна, която със смъртта си се бе избавила от големи неприятности. Жената бе свела глава и дишаше тежко.

Заглавие: Re: България, 1492 Чет Фев 02, 2012 1:22 pm

Георгиев не се обърна от виковете на жената. След като излезе от къщата заедно с бебето, увито в бялата пелена се огледа, за да бъде сигурен, че хората от съседните къщи няма да бъдат свидетели на всичко това, което се беше случило в къщата на Георгиеви. Мъжът мина през гората така, че да не го види никой и взе лодката си. Сега просто щеше да отиде да го предаде на турците и всичко да бъде както досега. Сигурно щяха да му дадът пари, за да живее мирно и славно до края на дните си. Започна да се гордее със себе си, но в този миг плачът на бебето развали тишината. Мъжът го погледна с презрение. Пораздруса малко, надявайки се да спре да плаче, ала малкото момиченце не спираше. Георгиев започна да се озърта притеснено. Не знаеше какво да стори, за да се оттърве от бебето. В него изведнъж се бе пробудило непознато чувство. Погледна отново малкото момиченце и този път то не му се стори толкова зло. Беше толкова малко и невинно. Не беше виновно, че се е родило и не беше правилно да го предаде на султана. Мъжът закрачи напред назад с бебето на ръце и тогава му хрумна идея. Щеше да отскочи с лодката до другия бряг на реката, където се намираше Челопек и щеше да остави малкото детенце пред прага на някоя къща. Може би някой ден щеше да разбере, че е от рода Георгиеви.
Мъжът се качи в лодката, сложи греблата на колчетата и загреба по течението. Докато лодката плаваше по мътната вода, мъжът чу първите петли от другия бряг. Трябваше да стигне колкото се може по-скоро до брега и да остави бебето, а след това да се върне обратно, сякаш нищо не се е случило.
Стоманената част на лодката задраска по дъното. Георгиев завърза лодката за прега и взе бебето на ръце. Огледа се внимателно. Тези места бяха охранявани от турците, а Георгиев нямаше желание да си навлича неприятности. Внимателно и предпазливо закрачи между къщите, чудейки се къде да остави малкото бебе. Най-накрая пред погледа му попадна една красива българска къща, която му се стори подходяща. Георгиев предпазливо отвори дървената вратичка и пристъпи към прага. Остави момиченцето на прага и бръкна в джоба си. Оттам извади малка кафява тетрадка, върху която с големи букви пишеше "Георгиеви" и я остави до главата на бебето. След това отново се огледа и плахо натисна звънеца. Скочи от прага и се скри в близкия храст с наострени уши, чакайки вратата да се отвори и домакинът на къщата да приюти внучката му.
***
В същото време в къщата жената се бе поуспокоила. Тялото на дъщеря й бе покрито с бял чаршаф и занесено в хола, за да може след като мъжът й се върне да потеглят към гробищата.
Тя погледна към бебето, което непрестанно риташе в бялата си пелена. Жената се доближи до него и го взе на ръце..

Заглавие: Re: България, 1492 Чет Фев 02, 2012 4:31 pm

С помощта на няколко прислужнички, възрастната жена изкъпа новороденото момиче и го обви в бяла пелена, която случайно намери в раклата си. Може би бе останала от времето, когато вече мъртвата ѝ дъщеря бе малко бебе. Плачейки, тя нахрани детето с прясно мляко, заради липсата на кърма. После веднага облече дебелото си палто, все бебето и излезе от къщата. Докато вървеше към края на селцето, жената си мислеше за последния един час. Все още не можеше да осъзнае напълно, че единственото ѝ дете, крехката Анна, бе вече мъртва. Но мислите ѝ се прекъснаха от силния плач на детето. Прегърна го и започна да го люлее нежно. Шептеше му утешително и през това време даде възможност на поредните напиращи сълзи да потекат по лицето ѝ. Скоро стигна до края на селото и бавно закрачи към пазача. Той я погледна изненадано.
- Какво искаш? – попита той разплаканата жена.
- Веднага извикайте градския лекар! - отговори тя с треперещ глас, но достатъчно силно и с тон, нетърпящ възражения.
- Случило ли се е нещо?
- Ще се случи нещо с теб, ако не тръгнеш веднага. - изсъска злобно жената.
- А това бебе какво е?
- А не си ли прекалено любопитен?
- Ще ти помогна само, ако ми кажеш чие е това бебе.
- Няма да ти кажа нищо повече. Или тръгваш към лекаря веднага, или ще ти откъсна главата. - почти изръмжа Георгиева, едва се сдържаше вампирския си инстинкт да забие зъбите си във врата на пазача и да изпие всяка капка кръв, която го даряваше с живот.
Пазачът само се засмя подигравателно и тръгна към града.
Още няколко сълзи се търкулната по лицето на Георгиева и тя побягна към вкъщи. Не искаше да използва силите срещу пазача. Щеше да ги използва само в краен случай. Трябваше да се овладее, но въпреки това осъзна, че целият й свят се бе срутил. Беше се разбил на малки парченца. Единственото, което крепеше и малкото останало желание за живот в нея беше тази невинна душа шаваща в ръцете й, която щеше да плати за грешките на родителите си. Влезе в къщата и нареди на прислужниците да приготвят вечеря. Нежно приспа бебето и го остави за първи и последен път да спи спокойно в родната си къща. В момента в който тя затвори вратата и се запъти към кухнята, за да види как върви работата с вечерята, влезе мъжът ѝ. Тя го погледна за миг и отклони погледа си.
- Как можа? – това не прозвуча като въпрос, а като укор излязъл от устата на жената.
Мъжът ѝ само замълча и бързо влезе в покоите си.
- Вечерята е готова. – каза една от прислужниците.
- Благодаря, ако обичаш приготви масата.
- Разбира се, госпожо.
Георгиева имаше нужда от малко спокойствие, затова взе едно успокоително и отвори прозореца. Вечерният вятър веднага разроши вече почти побелелите ѝ коси и студено погали бледото ѝ лице. Тя веднага усети парещата болка във венците си. Изхвръкна от прозореца и за секунди се озова срещу две млади момичета, които си шепнеха нещо и отнесени от клюките въобще не я забелязаха.
- А знаеш ли, че в Георгиеви са се родили две момиченца? Какъв срам! Не мислех, че Анна ще дръзне да роди на седемнадесет, но явно съм грешала.
- Не знаете ли, че не трябва да се разхождате сами толкова късно.. –прекъсна ги изгладнялата жена.
Острите ѝ кучешки зъби се показаха и тя прошепна:
- ..защото навън дебнат опасности, от които няма изход.
- Зъбите ти.. те... много са остри.. – промълви едното момиче. – Какво става със зъбите ти?
- Ей сега ще разбереш. – каза вампирът и се нахвърли върху врата на приятелката й.
- Не!Не!Моля те,остави я!– промълви изплашеното до смърт момиче, като видя как безжизненото тяло на нейната приятелка пада на земята. Очите й се стрелнаха към жената, която гледаше към нея. – Не...Моля те, не... Не ме убивай, моля те!
- Кажи ми откъде разбра за бебетата и може да те оставя жива.
- Цялото село говори за това. Повече не знам. – светкавично промълви момичето. – Сега, моля те остави ме!
- Ще те оставя, но ако само още веднъж чуя да клеветиш рода ми... тоест рода Георгиеви – няма да оставя и капчица кръв в крехкото ти тяло.
- Д-добре.
- Сега се махай, преди да съм си променила мнението. – каза възрастната жена, като гладът в нея притихна, а кучешките ѝ зъби си станаха нормални. Погледна момичето в очите и ѝ въздейства да забрави напълно случилото се преди малко.
Сега трябвна да отведа детето далеч, където няма да го открият, помисли си тя. Прибра се в къщи и се зае да храни детето запоследно в родната му къща. Облече го в нова пелена и безмълвно излезе от къщата, носеща бебето в ръцете си.
Мозъкът й беше блокирал, отказваше да мисли и разсъждава. Жената ходеше натам, накъдето я водеха краката й. Те я заведоха в началото на гората, към някаква бедна къща. Тя остави детето на прага, почука на вратата и за секунда се върна в селото. Може би някой ден щеше да отиде да види как е внучката ѝ, някой ден може би.. Сърцето ѝ се сви, когато си помисли, че няма да е до нея при израстването ѝ, няма да я гледа как се превръща в прекрасна млада дама..

Заглавие: Re: България, 1492 Пет Фев 03, 2012 2:27 pm

Междувременно след цялата бъркотия в къщата на рода Георгиеви възстана голяма врява. Мъжът се притесни за цялото това изхвъркване на жена си от къщата заедно с бебето, но това говореше само едно - предателство.
Георгиев се изправи и тръгна лекомислено по стълбите. Тогава се чу онова "щрак" и се случи непоправимото. Някой разби вратата и вътре нахълтаха от османската пехота. Георгиев посегна към пушката си и я насочи към османците, но те само се изсмяха. Нямаше начин да ги победи с човешко оръжие. Къщата гореше! Наследството им гореше! Изпаряваше се малко по малко и изчезваше от този свят. В този миг османците се отдръпнаха назад и зад тях се появи онбашият. Той носеше дълго палто от бизонова кожа и крачеше сякаш бе цар.
- Челопек! - извика някой изотзад.
Георгиев разбра намека. Всички трябваше да се съберат там и да започнат въстанието, което приготовляваха от толкова много време. Георгиев трябваше да запази самообладание като истински българин, горд, че е такъв. Трябваше да се измъкне незабавно от заптиетата и пламъците щяха да му помогнат..

***
- Кои места ще бъдат готови за въстание? - попита Иванов.
- Цяла България! - отговори Георгиев. - Пловдив с Пазарджишко се готвят, родопските села с Батак се въоражават тайно; Търново, Габрово, Шумен ще запалят Източна България; в Западна няма никак войска.. Копривщенци с Панагюрище и Стрелча ще завардят проходите на Средна гора; вие и ващите съседи, оттам и оттатък, ще заловите Балкана, а Балканът е крепост, която милиард войска не може я взе!
Георгиев говореше с въодушевение. Като развит човек, той навярно виждаше ясно положението, което представляваше. Всички изслушаха думите му и след това се замислиха за тяхната войска. Дали това щеше да бъде поредното потушено въстание? Този път пак ли щеше да има предател? За какво мислеше той? Къде бе жена му в този момент? А внучките му? Къде бяха те? Може би едната от тях беше приютена в някоя от къщите и сега най-вероятно беше в безопастност. И за всичко това бе виновна дъщеря му. Макар и мъртва, той никога нямаше да ѝ опрости този срам. Пък и някой ги бе предал на заптиетата и султана. Жена му бе забъркана в това. Той беше сигурен. Тя не умееше да удържа добре силата, която те притежаваха. Георгиев бе спокоен човек, който боравеше с оръжия, а не с неговата сила. Той се гордееше с нея, но не я харесваше. Не искаше никой да разбира тайната им.
Георгиев стискаше притеснено ръцете си в юмруци и се опитваше да измисли план и да защити рода си, докато един глас не наруши тишината.
- Пазачът! Той е предателят! - заяви Кадов.
- Ах, тоя мръсник!.. И аз него подозирах най-напред! - подкрепи Иванов.
- Ах, тоя сатанински син! - заоплакваха другите.
- Само първата пушка да гръмне, и двуглавият звяр ще разпери жилата си над нас! - изведнъж продума Георгиев.
Всички лица просияха. Никой не смееше да проговори. Георгиев говореше толкова смело, с такава сигурност и достойнство..
- Öldürün onu! О,Muhammed!
- Пуснете ме, говеда такива! Мръсни копелета.. мохамедани изсъхнали..
Лицето на Георгиев светна. Жена му бе жива. Без да му мисли се запъти към изхода, но останалите го спряха.
- Къде отиваш? Луд ли си? Ще те убият!
Георгиев го бутна от пътя си и излезе навън. В далечината стоеше младо заптие. Георгиев тръгна натам и го нападна в гръб. Преоблече се с неговите дрехи и се затича към жена си.
- Bir emriniz var! (Имаме заповед!) - каза той на едното заптие. - Трябва да заведем жената при главният и той да реши какво да прави с нея.
Заптието кимна с доверие и остави жената при Георгиев. Добре, че той бе научил малко турски език и се оправи с положението. Скриха се с жена си в старата кръчма под земята и тогава стана въпрос за техните внучки..

Заглавие: Re: България, 1492 Пет Фев 03, 2012 7:31 pm

- Предаде ли бебето ? – попита жената с презрение мъжа си.
- Не, душа не ми даде да го предам. Оставих го пред една българска къща, поне да расте при българи.
- Значи си имал малко съвест. – подметна жената. – Предадоха ни, затова избягах с момичето и го оставих пред къщата на почтени българи.
- Жено, - каза Георгиев. – аз… съжалявам..
- Не трябва да се извиняваш на мен. Ти нарани най-много дъщеря ни, тя заслужава извинението ти. Чудя се, щом като моята майка беше ангел, а твоята демон.. дали внучките ни ще наследят силите им? Ще бъде прекрасно да продължат рода ни по такъв начин. Аз бях човек, но след като родих Анна ти ме превърна във вампир, но дъщеря ни си остана смъртна. Крайно време е да се роди някой, които да наследи силите на предците ни. Не мислиш ли?
Георгиев кимна и силно прегърна жена си, защото това можеше да бъде последната им прегръдка. Жената изхлипа и усети убождане в гърба. След миг върбинката се разля в нея и тя припадна в ръцете на мъжа си.
- Какво?! – попита той слисан, но отговорът беше пред очите му. Някакъв мъж, вероятно турчин се криеше зад един голям камък и се опитваше да забие инжекция с върбинка и по Георгиев, но той ги отбягваше. Използва силата си и със супер скорост отиде при османеца, който пребледня. Георгиев не каза нищо само хвана главата на турчина и с леко движение на ръката му счупи врата. Точно след като османеца умря, някой хвърли горяща факла върху вампира, който замръзна на място и не издаде нито звук, докато огънят изгаряше тялото му малко по малко. Същевременно бе хвърлена запалена факла и върху Георгиева, която извика и се преви на две от болка. Съвсем скоро от телата на двамата вампири остана само стъпкана от турците пепел, която бе разпръсната по околните места в малкото селце.