Старата гробница

Заглавие: Старата гробница Чет Мар 03, 2011 1:37 pm

Едно от най-ужасните на вид места тук. Хората, които влизаха в тунелите, обикновено пропускаха това място, поради причината че тук е пълно с черепи, кости на наши предци и пра предци. Мирише на застояло.

Джак нервно потропваше с крак, защото мъжът, който беше извикал се бавеше прекалено много. Той отново погледна часовника си с надежда, че е минала още някоя минута, но за съжаление все още нямаше дванадесет. Джак погледна към костницата, която беше пред очите му. Изсмя се зловещо и си помисли какво биха помислили смъртните за това място. Може би никога не биха дошли тук, но пък ако знаеха какво ги чака никога не биха дошли. Мъжът се изсвя още по-зловещо и се облегна на стената от кости. След няколко минути Джак долови отдалечени стъпки. Помисли си, че това може би вече е човекът, който чака. Погледна отново към часовника си. Беше дванадесет без една минута. Точно тогава пред него се появи един доста безличен мъж, добре облечен и вероятно доста сексапилен.

Джордж успя да отиде навреме въпреки, че не му пукаше кога ще бъде там. Не отиваше за първи път, но по принцип Джордж не се интересуваше за нищо и с това се отличаваше от другите Зиягел. Преди време имаше доста повече време да се присмива на братовчед си Фред, че е най-големия аутсайдер в семейството, но след като се ожени за сексапилната Виктория, която така изведнъж се появи в живота му, Джордж беше аутсайдера. Напоследък започнаха да го влекат съвсем други неща. Рядко се прибираше вкъщи. Обикновено преспиваше с някоя мацка в някакъв хотел , а през деня се срещаше с хора, за които преди не знаеше, че дори съществуват. Джордж мина покрай разклона и забеляза леглото с балдахина. Засмя се и си помисли колко пъти беше идвал тук с разни кучки. Необичайно тук беше тихо. Друг път винаги се срещаха хора или по-точно двойки. Джордж бавно заплъзга обувките си по мраморния пот с недоумение. Усети ужасната миризма която идваше от това място и разбра, че вече се намира при старата гробница. Погледна напред и видя човека с който имаше среща. Изглеждаше доста властно.
- Е, братле... надявам се, че не съм закъснял. - Джордж се изсмя подигравателно.

[i]Джак беше прав. Мъжът най-накрая се появи. Джак изключително много се изненада от поведението му. Външния му вид не беше никак зле за жените, но вътрешно вероятно беше някой уникален идиот. Но мъжете трябваше да се подкрепят, защото Джак също беше такъв преди.
- "Братле" ще те помоля да ме наричаш Джак Дявола. Имай предвид, че това е съкратената смалена форма. - Джак се ядоса от подигравателния смях на Джордж, но реши да продължи. - Сигурно доста си се чудил защо те викам тук. Разузнах доста неща за теб и знам, че имаш много голям опит с жените.
Джордж погледна самопохвално към Джак и намигна примамливо.
- Преди седмица разбрах новината. Фред Зиягел се оженил за мистериозната Виктория. Скъпи Джордж, не мислиш ли, че тази Виктория е доста интересна личност? Имам впредвид, какво знаеш ти за нея?

Изненадох се доста от въпроса му. Не си и помислих, че ме познава до толкова. Чесно казано не мислех нищо за Виктория, но на пръв поглед не можех да открека, че беше секси. Също така продължавам да се чудя как тъпият ми братовчед Фред успя да си намери такава хубава жена, но като се замислех... Човекът, който стоеше пред мен определено знаеше повече от мен за нея. Щом ме накара да започна да се съмнявам. Наистина не знаех нищо за миналото й. Всичко беше като в една непрогледна мъгла. От тяхната сватба никой не беше говорил за нейното семейство. Може би беше казала нещо на Фред, а може би не му беше казала цялата истина. Лъгала ли го е? Не разбирам.
- Виктория. - произнесох името й, но не казах нищо повече. По-късно реших да продължа. - Какво е толкова интересно? Не мога да повярвам, че ме повика тук за да описваме някаква жена. И така и не разбрах кое е интересното. Че има големи цици или какво? - Аз се засмях, а после чу и тихия смях на Джак Дявола. - Всъщност ако ще говориме по тази тема ще бъде много забавно. - Казах накрая.

Джак не се изненада от безразличието на Джордж. Той си беше такъв. Егоистичен и надут, който не забелязваше какво се случваше всъщност, но той не забелязваше много важни неща. Като например как тази змия омайваше семейството им.
- Нищо не искам от теб Джордж. Просто ми се щеше да ти дам един ценен съвет, който можеш да ползваш за напред. Жените не винаги са тези под нас, Джордж. Не бих седнал да ти разквам сега историята си, но се сещаш, че както бях луднал по жените и ги мислех за милички и кротички, изведнъж заради тях едва не умрях. Някои са опасни и е по-добре да не ги закачаш.
Джак се обърна отново към Джордж, но него вече го нямаше.

Понякога сама се ядосвах на себе си. Чудех се как е възможно да вярвам толкова сляпо на хората. Може би не винаги беше така.. но точно в онзи момент нямах друг избор. Когато бях с Джак се чувствах защитена. Въобразявах си, че го познавам.. мислех си, че е като мен, но..
Пътувахме дълго време. Той често погледаше назад, сякаш някой ни следеше. Навън се спускаше гъста мъгла и не можех да разгадая къде се намираме. Предполагах, че ще отидем в някой хотел или ресторант, или дори в президенството. Много се изненадах, когато забелязах табелата на излизане от Мистик Фолс. Рязко хванах ръката му, която стоеше на кормилото.
- Къде отиваме? - попитах го спокойно, но когато не ми отговори в мен се зароди безспокойство. - Отговори ми веднага! Къде отиваме, по дяволите?! - никакъв отговор. Правеше се, че не ме чува. - Спри!
Дръпнах ръцете му от волана и тогава погледите ни се срещнаха. Очите му бяха толкова тъмни и красиви... Отърсих замаяно глава и точно тогава усетих, че колата се движи сама. Избутах Джак, който беше застанал пред мен, сякаш беше от камък. Опитах се да се добера до волана, но беше късно..
Усетих силен удар и ударих главата си в седалката. Последното, което забелязах бяха стъклените късчета, които се бяха посипали навсякъде около мен.

Когато отново отворих очи се намирах на непознато за мен място. Миризмата на застояло рязко събуди сетивата ми. В миг се надигнах от дървеното легло и се огледах. Навсякъде около мен имаше черепи и кости. В другото помещение се чуваха гласове. Насилих сетивата си докрай, за да мога да разбера къде се намирам. Веднага разпознах гласа на Джак. Приближих се повече към отворената врата и се опитах да чуя какво си говорят.

Аз сам не знаех къде отиваме. Знаех, че ще съжалявам за всичко един ден, но сега това не ме интересуваше. По-важна беше Виктория. Никога досега не бях чувствал това. От една страна я мразех. Тя успяваше да ме размекне всеки път, когато я погледна. Това не трябваше да се случва. Аз бях жесток и никой нямаше право да се опитва да ме променя. От друга страна не издържах да не я докосна. С усмивката си правеше всеки един миг прекрасен. Не бях забравил онази целувка, която ме разтърси изцяло.
Без да се замислям тръгнах към моето царство. Почувствах се още по-властен. Нямаше да позволя на никого да ме променя. А този, който се опита ще си плати много сериозно. Виктория усети, че нещо щеше да се случи, когато видя табелата за излизане от Мистик Фолс. Досега се надявах, че мъглата ще ми помогне. Започна да настоява да спра колата. Исках да я накарам да млъкне. Исках да я блъсна, да я ударя, да я накарам да страда. Но не го направих. Нещо в мен продължаваше да упорства и да ми пречи да бъда себе си. Тя се опита да хване волана, когато го пуснах, но беше твърде късно. Колата се изтъркаля по склона. Виктория удари главата си в седалката и падна в краката ми. Така е много по-добре. Сега никой нямаше да задава излишни въпроси. Взех я на ръце и призовах тъмната сила, която ме отнесе право у дома. Накарах слугите да се погрижат за нея, а аз се заех да измисля какво ще правя след това. След половин час при мен се появи една от прислужниците и започна да ми обяснява за състоянието й след катастрофата.
-Внимавай какво й даваш! Ако състоянието й се влоши ще те убия без да ми мигне окото!
Слугинята потрепери и изчезна някъде из пространството. Точно тогава на вратата се появи Виктория. Явно състоянието й не беше никак зле.
- Охооо, кой се е събудил? Имам някои изненади за теб. Но първо ще трябва да ми обещаеш нещо. - Измърморих и я прегърнах през кръста. Точно когато усетих топлата кръв, която забързано се движеше по вените й осъзнах, че правя нещо грешно. - Не искам да пострадаш. Тук ще си в безопастност. На горният свят не е добре за теб. Тук ще живеем само двамата и аз ще те защитавам до края на живота си.

Рязко се отдръпнах от него. Да не би да си въобразява, че ще ме държи тук затворена? Този човек беше психично болен. Как е възможно да съм се заблуждавала толкова дълго време? Той се доближи към мен и аз веднага побързах да отстъпя крачка назад. Точно тогава усетих неравната повърхност зад гърба си. Обърнах се и осъзнах, че съм в капан.
- Джак, осъзнай се. - Прошепнах. Знаех, че това няма да го спре да направи това, което е намислил, но си заслужаваше да опитам. - Горния свят е моят дом, Джак. Остави ме да си тръгна. Как се озовахме тук? Какво е това място, Джак?
Осъзнавах, че се намираме някъде под земята. Не се притеснявах за себе си толкова, колкото за него. Дори бях изключително спокойна в такава ситуация. Надявах се, че това е някакъв сън. Не можех да повярвам, че Джак е такъв. Точно тогава той рязко се отдръпна и отиде в другия край на помещението.
- Джак, знам, че искаш да ме защитиш, но по този начин само ме плашиш. - Стараех се да бъда мила с него. Надявах се, че след всичко това ще успеем да запазим добрите си отношения. Точно тогава той падна на земята, сякаш невидима сила го беше бутнала. Нямаше да се учудя, ако има и някакъв дух тук. Джак изкрещя. Доближих се бавно към него и тогава погледите ни се пресякоха. В същите онези тъмни очи сега се четеше болка и тъга. Никога досега не съм подозирала, че само чрез очите можеш да разгадаеш чувствата на един човек. Без да се колебая седнах до него на земята и хванах ръката му. Очите му се насълзиха и той отново изкрещя. Започна да се гърчи от болката. Дишането му стана по-учестено. Усетих забързаният му пулс. Не смеех и да си помисля какво преживяваше в момента. Доколкото разбирах явно беше обсебен от нещо и имаше нужда да има някого до себе си.
- Джак, спокойно. - Казах му и го прегърнах. - Ще се справиш. Нали все пак трябва да има някой, който да ме защитава?

Борех се със самия себе си. С добрата и лошата ми страна. А когато Тя беше наоколо добрата ми страна надделяваше. Исках да се махне, за да мога да се възстановя, но добрата ми страна ме измъчваше и не ми позволяваше това да се случи. Затворих очи и й позволих да ме прегърне. Не чувах какво ми говори, защото главата ми пулсираше от мисли.
Вървях към една върба, мъгла се надигаше около краката ми. Слънцето бързо залязваше, но все още виждах тъмната фигура, сгушена между клоните.
Погледнах отново. Беше Виктория.
Устните й бяха извити в лека усмивка, все едно бе заспала и сънуваше.
Едва сподавих вика си. Нямаше да позволя Тя да умре!
Когато се приближих към нея, тъмните й къдрици добиха пепеляво рус цвят, а очите й заблестяха с червена светлина. Тя се изправи рязко, а аз понечих да отстъпя назад.
- Ти си виновен! - Думите прорязаха застиналата нощ, а гласът бе кух и безжизнен, сякаш не принадлеже на същество от този свят. Не беше на Виктория, а на демон.
Отворих очи. Вътре в мен изгаряше ужасна болка. Сетих се за "съня" си и си представих как бихме могли да живеем заедно тук. Осъзнах, че по този начин само ще я погреба жива. Изведнъж болката започна да отслабва. Поколебах се. Чудех се коя половина е надвила другата.
Първото, което усетих бяха топлите ръце на Виктория. Погалих лицето й и се изправих на крака. След това протегнах ръка към нея, за да й помогна да се изправи.
- Имам изненада за теб. - Казах й и я вдигнах на ръце. Чувствах се по-жив отвсякога.
Опитах се да извикам цялата си тъмна сила, за да се качим на Горния свят. Зарадвах се когато успях. Това беше признак, че лошата ми страна беше надвила в двубоя.