На дансинга

Забелязах нещо странно. Нещо, което не можа да ми убегне най-вероятно заради опита, който имах. Дали не ми се беше сторило?
Кимнах на бармана, който ми се усмихна и тръгнах след нея. Дали тя не беше вампир? Дали това не е шанса ми да убия такъв?
Но нищо не беше сигурно. Дали не е от алкохола? Не е изключено да е от това, нали?
Може би напоследък съм доста нервен и предпазлив на тази тема. Не биваше да се хващам за първото нещо, което забележа.
В този момент дочух бавна песен. Рядко в дискотека можеше да чуеш нещо подобно. Заради това реших да се възползвам от момента.
- Един танц? - казах през смях и протегнах ръка към Алида.

Докато вървяхме към дансинга той ми се представи и попита за името ми.
-Алида - казах закачливо и продължихме към дансинга. Когато стигнахме там внезапно започна бавна песен. Брайън се усмихна, погледна ме и протегна ръка към мен:
-Един танц? - попита.
-Разбира се.
Хвана ме през кръста и ме придърпа към себе си. Увих ръце около врата му, все още държейки бутилката уиски в ръка, и облегнах глава на рамото му. Той беше почти глава по-висок от мен и в момента ми беше толкова комфортно. Вдишах дълбоко и усетих приятният аромат на кожата на врата му. Кръвта препускаше във вените му и ме привличаше, но изведнъж.. Какъв бе този познат аромат. Спомнях си този примамлив сладникав мирис от някъде. Определено не беше от парфюм.. Опитах се да си спомня от къде ми беше толкова познат, но в момента в главата ми бяха само нежната мелодия звучаща
в дискотеката и вкусът на уискито, който все още усещах в устата си.
Изведнъж се появи откъслечен спомен от преди да замина.. Беше Иън.. и същият този аромат.. Тогава разбрах. Брайън беше върколак.
Усмихнах се незабелязано и отпих от бутилката.
Песента се смени. Този път беше бърза. Хванах ръката му с моята свободна, започнах да танцувам и надигнах бутилката изпразвайки я до половината. Той я грабна от ръката ми и изпи толкова, че на дъното останаха само две глътки. Взех бутилката и я пресуших след което я захвърлих с всичка сила към другия край на дискотеката и тя се разби в стената разтрошавайки се на милиони малки парченца. Вече не ме интересуваше дали някой ще разбере какво съм или не. Уискито си бе свършило работата...

Всичко минаваше добре. Почти бях забравил за онова с бармана. Смятах, че всичко е от алкохола и и най-вероятно ми се е сторило, тъй като наспоследък не се бях отпускал и главното ми хоби беше да търся начини за убиване на вампири.
Изобщо не съжалявах, че съм дошъл в Мистик Фолс и че съм срещнал Алида. Май така беше името й. Няма значение. Най-вероятно тя щеше да ме промени, вече нямаше да мисля единствено за това, а може би щях да я привлека на моя страна. Все пак тя беше застрашена. Не исках да се превръща в жертва като най-добрия ми приятел.
Точно тогава се случи нещо, което не бях очаквал. Тя захвърли празната бутилка от уиски с такава сила, че първичният ми инстинкт беше да напипам дървения кол в специалния страничен джоб, който си бях направил.
Нима тя беше вампир?
Това означава, че незабавно трябва да я убия.
Направих се, че поглеждам часовника си, а след това й се усмихнах.
- Трябва да тръгвам. Да те изпратя?

Забелязах как поведението му корено се промени щом захвърлих бутилката. Притесни се. Мислите му нахлуха в главата ми без аз да искам това, но не ги спрях. В момента май беше по-добре да знам какво си мисли.
- Трябва да тръгвам. Да те изпратя? - попита той, но по мислите му разбрах, че изобщо не беше така приятелски настроен както изглеждаше в момента. Смяташе да ме изведе от дискотеката, а след това да ме убие с тактично приготвеният в десния му джоб дървен кол. Отлично знаех, че този кол няма да ме убие, не беше лесно да се убие демон, дори не можеше да ме изгори ако решеше. Огънят не ме нараняваше.
Брайън мразеше вампири и това си личеше, но истината бе, че той изобщо си нямаше и на представа какво бях аз. Не пиех кръв, освен ако не беше наложително. Кръвта беше само едно удоволствие за демоните, малка глезотийка, която аз много рядко си позволявах. Не убивах хора, за да се храня. Все пак реших да видя какво ще направи. Мислите му ми подсказваха, че от доста време чакаше подходящият момент да убие вампир. Е, нямаше да е днес. Нямах намерение да му позволя, дори да приближи този кол до сърцето ми или до която и да било друга част от тялото ми.
- Разбира се - отговорих накрая на въпроса му, хванах го под ръка и двамата тръгнахме към изхода на дискотеката.

Мислите ми препускаха много бързо и не можех да се съсредоточа. Не знаех какво да направя, а и изобщо не подозирах, че толкова лесно ще открия вампир. Знаех, че съм готов да се справя, но въпреки това имаше нещо, което ме притесняваше. Не знаех дали е защото ще ми бъде за първи път, но бях подготвен със сигурност.
След като излязохме от дискотеката тръгнахме през задната улица. Изненадах се, че самата тя ме поведе натам. Изглежда изобщо не се притесняваше, че не съм съществото, за което ме мисли. Ако знаеше че съм върколак и че мога да я убия едва ли щеше да се държи толкова спокойно.
Вървяхме около десет минути, когато спряхме. Дръпнах я за ръката и я притиснах в каменната ограда на една къща. Целунах я нежно по устните и погалих косата й, а с другата си ръка хванах кола в задния си джоб.

Излизайки от дискотеката се запътихме към една задна улица. Знаех, че Брайън няма опит с убиването на вампири и това ме караше да се чувствам още по-спокойна. Тук в задните улички нямаше кой да види какво се случва. Той вече беше обмислил тактиката си и се беше приготвил да действа. Колът беше приготвен и джоба му. Притисна ме към една каменна ограда, а след това ме целуна. Отвърнах на целувката му и плъзнах ръката си под тениската му, а другата нежно обвих около врата му. Той ме прегърна през кръста, а с другата си ръка се приготви да забие дървеният кол в гърба ми. Пулсът му се ускори. Ръката му потрепери леко, но след това се успокои. Засили се. Беше точен, но когато колът беше точно на сантиметър от кожата ми, аз се обърнах, взех го от ръката му и съборих Брайън на земята по лице. Извих ръката му към гърба му и след което седнах върху него, за да не може да се изправи. Трябваше да я извия още съвсем малко и ръката му щеше да се счупи. Той извика от болка. Приближих се към лицето му и прошепнах нежно в ухото му:
- Шшш, тихо - той замълча. Отделих се от лицето му, все още седейки върху гърба му. Ръката му беше все още извита. Отпуснах малко хватката си и след това добавих вече на висок глас - Не съм вампир. Не можеш да ме убиеш с това.
Брайън се стъписа. Явно не очакваше да чуе това. Върнах кола в извитата му ръка след което го пуснах и се изправих. Той стана бързо и се обърна с лице към мен. Изглеждаше изплашен и в същото време объркан. Настъпи тишина. Той не помръдваше от мястото си готов да се защити ако го нападна. Нямах такова намерение затова просто казах:
- Използвай кола срещу някой друг - обърнах се и тръгнах по уличката. Първоначално Брайън се поколеба но след това се затича към мен. Настигна ме и започна да крачи бавно поддържайки моята скорост. Искаше да пита нещо, чувах го в мислите му, но беше толкова объркан, че не можеше дори да си отвори устата. Накрая се успокои и самоувереността му се възвърна...

Трудно осъзнах какво се случи. Бях подготвен, не разбирах защо не се получиха нещата така, както очаквах. Не вярвам Алида да е нещо друго, други създания не съществуваха и бях убеден в това или поне смятах, че съм убеден.
Бях тренирал, бях правил всичко необходимо, за да се усъвършенствам в това, но нещо стана. Защо тя бе по-силна от мен и защо не успях да я убия? Този въпрос ме измъчваше ужасно, докато гледах в нейната отдалечаваща се фигура, опитвайки се да осмисля какво се е случило.
Реших, че е по-добре да не изпускам шанса си и тръгнах след нея. Ако не беше вампир, то тогава какво е тя? Някакво друго свръхестествено създание? Не е върколак, не е магьосница, очевидно не е и вампир. Какво е тогава?
- Съжалявам за недоразумението в такъв случай - казах и, стараейки се да поддържам скоростта и, което бе много трудно за мен. Очевидно тя наистина бе нещо по-силно и могъщо от един обикновен вампир. - Какво си ти тогава? Наистина важно е за мен.

Не осъзнах кога бях започнала да вървя бързо, когато забелязах, че Брайън почти тичаше, за да поддържа моята скорост. Забавих ход и започнах да вървя бавно, така че да не се налага той да се напряга.
-Какво си ти тогава? - попита той накрая - Наистина важно е за мен.
Не смятах че бе толкова важно, но все пак не беше зле да знае, за да не се опита случайно да ме убие отново.
- Вампирите са по-слаби и често не могат да се контролират. Те не могат без човешката кръв, за тях тя е жизнено важна, докато за мен тя е просто удоволствие. Не се нуждая от нея. Не убивам хора, нито ги наранявам, затова ти няма нужда да се опитваш да убиваш мен. Пък и с този дървен кол няма да можеш да ме убиеш - замълчах за малко и несъзнателно се заслушах в мислите му. - Не можеш да ме изгориш, огънят не ме наранява - отговорих тогава на въпросът, който щеше да ми зададе. - Нито пък слънчевата светлина. Върбинката също не ми действа.
Казах му почти всичко, но все още не му бях казала всичко. Все още не знаеше какво съм. Последваха няколко минути мълчание. Опитах се да не чета мислите му защото напоследък на самата мен ми беше дотегнало от това. Не обичах да се промъквам в главите не другите.
- Аз съм демон казах накрая кратко и ясно, но много тихо, но той ме чу. - Родена съм такава каквато съм. Спрях да се променям на около 20.
Наведох глава към земята. Не знаех какво ми беше станало. Внезапно целият ми живот се превъртя пред очите ми като на лента. Спомнях си всеки един миг перфектно. Мълчах. Брайън забеляза промяната в настроението ми, но първоначално не каза нищо. Не знаех дали все още искаше да ме убие и дали ще търси начин да го направи, но не ме интересуваше. Опитах се да се отърся от всичките спомени ида се върна в настоящето. Скоро настроението ми се оправи малко.
С Брайън почти бяхме стигнали пред дискотеката, но на мен не ми се влизаше вътре отново. Седнах на една малка пейка която беше точно до входа и той се настани до мен.

Не знаех какво да й кажа. По някаква странна причина исках да я успокоя , но не знаех как. Не знаех и как ще го приеме тя. Бях потресен и объркан , не знаех какво да правя. Бях живял в заблуда толкова много време.
Никога не бях чувал за съществуването на демони. Дали не си измисляше тези неща от страх да не я убия? Това беше напълно възможно.
Имах още един резервен кол в джоба на ризата си, но някак желанието ми да я убия беше изчезнало.
Осъзнах, че причината заради която живея , е да отмъстя за брат си и приятеля си. Но сякаш вече нямаше смисъл.
Тази мечта не струваше.
- Сигурно си имала тежък живот - казах и , това бе нещо , което рядко би се чуло от моята уста - Не знам дали трябва да ти се извиня за онова , което исках да направя , но може би да. Бях обсебен от отмъщението.
В този миг се почувствах ужасно слаб.
Не защото стоях до силен демон , който във всеки момент би могъл да ме убие , а защото за първи път бях говорил с някого за онази нощ.

Не беше нужно да ми се извинява. Беше съвсем нормално да ме сметне за вампир, та аз имах толкова общо с тях. Но той спомена нещо за отмъщение. Какво беше това отмъщение? Е, може би не трябваше да питам, сигурно беше свързано с някой стар спомен, който той се опитваше да подтисне. Бях се отпуснала на пейката и въобще не осъзнах кога отново се намирах в главата му. Емоциите му бяха толкова силни, че едвам успявах да ги спра. Бяха някаква смесица от тъга, омраза, жажда за отмъщение, но в момента преобладаваше чувство за слабост и то бе толкова силно... той бе преживял нещо ужасно.
Опомних се и излязох от главата му. Не можех да продължавам така. Трябваше да намеря начин да държа мислите и емоциите на другите далеч от себе си иначе щях да полудея.
Изправих се и се загледах някъде в далечината, а след това се обърнах към Брайън:
- Да отидем някъде другаде. Нали не смяташ да стоиш на тази пейка цяла нощ. - усмихнах му се. Той явно също не искаше да стои навън, усмихна се в отговор, а след това стана и двамата тръгнахме. Всички хубави ресторанти и кафенета вече бяха затворени, но все щях да измисля къде да отидем. Погледнах часовника си и се изненадах, че времето бе минало толкова бързо. Беше един часа.
- Да отидем в имението ми - предложих накрая. Не ми се връщаше в дискотеката, а и не ми се стоеше сама. Не очаквах той да се съгласи, но явно нямаше нищо против, защото веднага тръгна с мен към имението.