Ледена пързалка

Вчера беше топло, а тази сутрин ни посрещна със сняг. Първата мисъл, която ми хрумна след хубава нощ със Суки, беше ледената пързалка. Искаше ми се да изненадам Суки някак. И тогава реших да я заведа на новата пързалка и цял ден да правим каквото тя пожелае. Качихме се в колата. Обясних й, че искам да я изненадам, но тя беше много любопитна и аз бегло й казах, че ще я водя в Мистик Ленд.
- Е, пристигнахме. - Слязох от колата и минах от другата страна да й отворя вратата. - Днес ще правим каквото ти пожелаеш.
Дръпнах я в обятията си и я целунах нежно.

С Пърси се качихме в колата не знаех къде ще отиваме питах го той kаза,че отиваме в Мистиk land .Много се зарадвах защото много обичах да ходя там но нямах време.Пристигнахме той слезна от колата и ми отвори вратата.Целуна ме и тръгнахме към ледената парзалка облякоме си кънките и стъпихме на парзалката.Отпърво малко ми беше като замяно.Много ми беше студено но нямах друг избор.

В момента в който се качихме на пързалката имах чувството, че няма да се прибера жив и здрав в къщата ни със Суки. Въпреки това се направих на смел и дръпнах Суки за ръката напред. Точно тогава залихтнах назад и паднах на леда. За съжаление дръпнах и Суки със себе си и тя падна върху мен.
- Една ледена целувка? - Попитах я.
Не изчаках да ми отговори, а направо я целунах нежно по устните.

С Пърси паднахме лошо и си помислих да не си е счупил нещо,но май не защото веднага ме целуна.Изправих,се вдинах го и него.Казах му:
-Сега ме дръж за ръката и повече няма да падаме.
Хванах го за ръката и леко се парзаляме усетих,че вече се успокои и го пуснах.

С Пърси обиколихме няколко пъти пързалката, а след това тя ме пусна. Беше глупаво от моя страна да се правя, че мога да се пързалям. Рязко паднах назад и хванах главата си с ръка.
- Оххх! - извиках тихо, а Суки рязко се обърна и дойде при мен. - Дали не е по-добре да отидем някъде другаде?
Засмях се и Суки ми помогна да се изправя.

След като пуснах Пърси той падна пак,аз се обърнах и отидох да му помогна да стане.Той предложи да отидем някъде другаде .Аз му казах:
-Хайде,има много места ще отидем някъде другаде защото ако останем още малко ще станем целите в синини.И без това тук е много студено.

Отидохме да махнем кънките.Махнахме ги и излязохме.

Когато получих съобщението от Фред, първата ми мисъл бе да се направя на болна или просто да не отида. Не исках да го виждам или да слушам жалките му извинения и обяснения. Може би щях да отида само за да му се изсмея в лицето и да си тръгна. Но ако не се появях щях да излезна страхливка. Не оставаше много време до уговорения час и аз се преоблякох набързо, сресах косата си и излязох. Отидох до Мистик Ленд десет минути по-рано и зачаках Фред пред самия вход. Не беше вятър, но духаше малък приятен вятър, който нежно галеше кожата ми с хладните си пръсти и леко вееше косата ми. Тогава видях Фред, който идваше забързано към мен. Отдалеч видях притеснението, изписано на лицето му. Когато дойде при мен, сърцето ми прескочи един удар при вида на блестящите му очи и изгарях от желанието да се хвърля в обятията му и да не го пусна никога повече. Той ме поздрави тихо, но аз не казах нищо. Опитвах се да спра напиращите думи да излязат от устата ми и с нищо да не покажа чувствата, бушуващи в мен. Някак си успях да го направя и забелязах, че ставах все по-добра в криенето на чувства.
- Какво искаш? - казах с леденостуден тон след неловкото мълчание.
Той изстена едва чуто, но аз го чух идеално въпреки веселата глъчка зад нас. Не знаех, че мога чувам толкова добре. Може би беше свързано със способностите ми на ангел, за които разбрах съвсем скоро. Тогава си напомних, че все още не бях овладяла силите си и трябваше да тренирам контрола над тях. Определено се нуждаех от тренировка, защото губех съзнание съвсем неочаквано и обикновено в най-неподходящия момент се събуждах с крила на гърба ми. Поне засега не се беше случвало на оживено място, но имаше голяма вероятност да се случи съвсем скоро, ако не се научех да контролирам появяването на крилата. Тогава осъзнах, че Фред все още мълче.
- Виж, ако ще ми губиш времето, аз ще.. - не довърших, защото Фред ме придърпа силно и жадно впи устни в моите. Опитах се да се отдръпна, но той ме бе хванал здраво и не можех да мръдна. Съпротивлявах се със всички сили и той най-накрая ме отпусна. Аз започнах да го с ръце където можех, защото все още не можех да се отдръпна напълно. Сякаш бях залепена за тялото му. Единственият ми избор бе рязко да отметна главата си назад и да се избутам с ръце. Фред изведнъж ме пусна и аз силно назад. Щях да падна на земята и може би да се нараня сериозно, ако той не ме бе хванал веднага.
- Какво, по дяволите правиш?! - изсъсках злобно срещу него и изтупах дрехите си.
Това не трябваше да се случва. От една страна се чувствах прекрасно, че отново бях в прегръдките му, но от друга бях бясна. Нещо отвътре ме накара да замахна със всичка сила с ръка към бузата му. Докато се усетя ръката ми гореше от плесницата, която му ударих, а на лицето му имаше яркочервен отпечатък от дланта ми.

Какво щеше да стане когато се видим? Какво си въобразявах? Кога бях станал толкова зъл? Знаех, че не е редно да постъпвам така, но бях безкрайно щастлив. Най-накрая щях да бъда свободен и да не се страхувам да ходя, където и да било с Елена. Нямах търпение да й съобще хубавата новина. Предполагах, че ми е сърдита, защото преди време я бях зарязал в хотела. Постъпих много глупаво, но ако не го бях направил щеше да ми тежи на съвестта цял живот. Надявах се, че все някога ще ми прости за всичко, което й бях сторил.
Излязох от вкъщи. Реших да отида пеша до Мистик Ленд. Най-вероятно Елена нямаше да се появи на срещата ни, но си заслужаваше да опитам. Исках да й обясня всичко и ако тя ми даде шанс да започнем отначало.
След около половин час вече се намирах пред входа на Мистик Ленд, пред който въпреки студеното време чакаше тълпа хора. Огледах се, но не я видах някъде. Знаех си, че няма да дойде. Точно тогава я зърнах острани близо до оградата. Насочих се натам. Бях много изненадан, че беше тук. Едновременно с това бях много щастлив. Не се бях замислял за думите, които ще си разменим когато се срещнем, затова предпочетох да замълча. Но когато тя беше на крачка да си тръгне не се сдържах и я поех в обятията си, дарявайки я със страстна целувка. Когато я пуснах, тя изглеждаше ядосана. Без да се замисля ми удари доста силен шамар. Усмихнах се и я придърпах към себе си.
- Много добре, но трябва да го използваш против враговете си. Аз не съм ти враг. - Прошепнах в ухото й. - С Виктория се разделихме и на мен ми се прииска да ти кажа колко много те обичам.

Минаха няколко секунди докато осъзная думите му. Значи вече можех да бъда с него, без да се притеснявам, че сестра ми ще разбере. Е, може би щеше малко да се ядоса, когато `и кажем за чувствата ни. Всъщност щеше да бъде много ядосана. Но това сега нямаше значение. На лицето ми грейна широка усмивка и със смях се хвърлих на врата на Фред. Учудих се, че той дори не залитна назад, когато се нахвърлих отгоре му.
- Обичам те! - прошепнах в ухото му.
Тогава отново станах сериозна и се отдръпнах от него.
- Но това не оправдава постъпката ти, Фред. - казах с по-хладен тон и го погледнах в очите. - Може и да ти простя, но никога няма да го забравя. Виктория знае ли нещо за мен и теб?

- Eлена, скъпа, забрави за Виктория. Сега вече сме свободни да бъдем заедно където и да е. Толкова много те обичам. И искам да ти го кажа от толкова много време.
Наведох се. Грабнах я в обятията си и я целунах страстно.
- Обичам те, Елена. Знам, че сгреших. Не биваше да постъпвам така с теб. Много съжалявам, наистина. Всичко е, защото имам съвест. Не съм като Джордж или Дейв. Не исках да причинявам това на Виктория, докато все още сме заедно. Не исках да я лъжа, но исках да съм с теб. И аз страдах, Елена. През цялото това време страдах, защото се опитвах да я обикна. И това стана, но не толкова колкото обичам теб. Прости ми, Ел. Дори и да не го направиш, аз винаги ще обичам само и единствено теб.
Погалих лицето й. Беше толкова красива...
- Е, влизаме ли?

В този момент бях щастлива. Наистина много щастлива. А определено имах нужда от това след всичко, което се случи. Зачудих се, как беше възможно да се влюбя в някой, който почти не познавах? Не, аз не бях влюбена във Фред. Обичах го. При последните му думи се чувствах невероятно щастлива. И горда, защото той обичаше мен, а не Виктория. За първи път някой бе избрал мен пред нея.
- Прощавам ти. - прошепнах тихо, но бях сигурна, че ме е чул.
Отново го целунах, но този път бавно и нежно. Когато се отделих от него, той предложи да отидем на ледената пързалка, която беше пред нас.
- И още как. - казах игриво, хванах го за ръката и влязохме вътре.
Взехме си кънки и отидохме на леда. Той влезе преди мен и ме изчака да го хвана за ръката, за да тръгнем да се пързаляме. Почти веднага след като влязохме, Фред се хлъзна и падна назад. Аз се засмях и му подадох ръка, за да му помогна да стане, но той дръпна ръката ми надолу и паднах до него. Смеейки се, той се изправи пръв и ми помогна да стана. За първи път го виждах да се смее истински. Беше още по-красив, а аз имах чувството, че никога не бях обичала някого толкова много. Как успя да завладее сърцето ми само с един поглед?

Никога през живота си не съм бил толкова щастлив. Обичах я, защото единствено тя ме правеше щастлива. Обичах я не заради милите й очи или прекрасната й усмивка, а заради самата нея! Обичах я, не защото не исках да бъда сам, а защото така нареди съдбата ми.
Поех си въздух, защото от години не се бях смял така. Не ми липсваше Виктория, нито Джордж, нито Спенсър. Елена беше единствена в живота ми и завинаги щеше да бъде.
Дръпнах рязко ръката й и я притиснах към себе си.
- Това е най-щастливият ден в живота ми!
Целунах я и след това я затеглих към средата на пързалката. След това я завъртях и бръкнах във вътрешния джоб на якето си. Оттам извадих червена роза и й я подадох.
- Искам този момент никога да не свършва, Елена. Обичам те!

- Аз също те обичам, Фред. - не знаех какво друго да кажа, но бях сигурна, че това бе достатъчно.
Внезапно усетих, че ми призлява. А това се случваше, когато щяха да се появят крилата. Пребледнях и преди Фред да ме пита какво ми става, аз го целунах по бузата набързо и му казах, че не ми е добре. По най-бързия начин слязох от пързалката, като на няколко пъти щях да загубя съзнание, събух кънките и побягнах към колата си. Добре беше, че не живеех далеч от Мистик Ленд. Наруших някои от правилата за шофиране по пътищата, но поне стигнах бързо до вкъщи. Влязох вътре и веднага седнах на първият кухненски стол, който видях. Започнах да дишам дълбоко, отпуснах се и затворих очите си. За момент се замаях, но след минута ми мина. Явно нямаше опасност да изгубя съзнание и да се събудя с крила на гърба си. Ядосах се на себе си, че оставих Фред така. Трябваше да му се обадя, сигурно се притесняваше. Но щях да го направя по-късно, първо трябваше да хапна нещо, чувствах се ужасно гладна.