Италия, Рим - 2008г.

Беше студена мартенска вечер. Елизабет Ленър и Алида се смееха в съседната стая докато правеха вечерята. Виктория отдавна се беше оттеглила от тях. Гледаше към часовника на стената и отброяваше всяка една секунда. Часовника удари девет. Виктория се огледа и грабна якето си, насочвайки се към вратата. Излезе от апартамента и много внимателно затвори вратата след себе си. Заслиза бавно по стълбите, за да не привлече шум.
След няколко минути вече се намираше на улицата. Въпреки студа навън имаше много хора, което доста успокои Виктория. Тя погледна нагоре към апартамента. Кухнята все още светеше и вътре се виждаха две сенки - майка ѝ Елизабет и сестра ѝ Алида. Момичето се огледа още веднъж, а след това тръгна нагоре по една пуста уличка. Вятърът беше толкова студен, но на Виктория сякаш не ѝ пукаше. Тя определено беше момиче с характер. Не си и направи труда да каже на близките си къде отива, с кого. Знаеше, че ще я търсят. Знаеше, че ще се притеснят. Знаеше, че след това ще си изпати, но въпреки това и за минута не се поколеба да се върне назад.
Вървя дълго време. Зави на няколко пъти в ляво и накрая се спря. Спря се просто така насред нищото. Тук къщите свършваха. Момичето се огледа, но тук определено нямаше никого. Кой би дошъл в този студ чак до тук? Виктория притисна ръцете към тялото си, за да се стопли поне малко и отново се огледа. Определено очакваше някого. Нямаше представа колко е часа, но се беше опитала да дойде колкото се може по-бързо дотук.

Италианците имаха навика да закъсняват за срещите с около час. Въпреки, че Дейв не беше истински италианец си позволяваше да закъснява около половин час. Дейв беше дошъл в Италия още като малък и доста беше свикнал с навиците на италианците. Живееше сам в един доста луксозен апартамент и предимно работеше. Нямаше време за нощен живот. Не и докато не срещна нея. Тя беше толкова красива, умна и много наивна. Дейв беше толкова влюбен, че не издържаше и ден без да види прекрасните й черни очи.
Дейв излезе от апартамента си и се насочи към една тясна, малка уличка. Вървя не повече от десетина минути и се спря там където къщите свършваха. Огледа се и тогава я видя. Беше седнала на една стара пейка и рисуваше нещо в снега. Реши, че ще е хубаво да я изненада тъй като тя беше в гръб към него. Тръгна към нея плахо и бавно, опитвайки се да не вдига никакъв шум. Когато вече беше точно зад нея покри очите й с ръцете си. Наведе се към нея и прошепна в ухото й.
- Il mio amore!

Дори и за секунда не се беше усъмнила, че той ще дойде. Виждаха се няколко вечери подред и Виктория очакваше всяка една с нетърпение. Обърна се към него и го целуна.
- Обичам те. - Всъщност те въобще не се разбираха трудно. Вярно е, че езиците бяха нещо като проблем. Освен италиански, Дейв знаеше и перфектно английски, което им позволяваше една нормална връзка.
Той седна на пейката до нея и я прегърна. В този момент тя забрави за всичко. За студа, за майка си и сестра си, за Мистик Фолс, за живота си.. В този момент той беше на първо място в мислите ѝ. Нищо друго не я интересуваше повече. Искаше ѝ се този миг никога да не свършва. Да останат така завинаги, но дали това беше възможно? Може би Виктория наистина беше толкова наивна и не виждаше какво става всъщност. Любовта ѝ беше толкова силна, но за съжаление сляпа. Дори не подозираше какво ѝ отредила съдбата. Изведнъж както се бяха унесли в прегръдката той се изправи и хвана ръката ѝ.
- Трябва да ти кажа нещо. - Каза Виктория и впи черните очи в неговите. - Може би това е последната ни среща.

Дейв я погледна ядосано. Това се случваше постоянно. Все нещо спираше хубавият миг. Не очакваше, че това отново ще се повтори. Дори нямаше представа колко по-страшно може да бъде.
- Защо какво е станало? - Дейв я погледна съвсем миловидно, мислейки, че нещо се е случило в семейството й. Въобще не заподозря, че става въпрос за него. Опита се да я прегърне, но тя го бутна назад. - Какво ти става? - Попита Дейв с италиански акцент. - Не разбирам какъв е проблема.
Виктория го гледаше с ядосана физиономия. В черните й очи проблясваха пламъчета.

Глупак! В момента го мразеше толкова много. И все пак го обичаше. Мразеше себе си, мразеше и него! Защо беше толкова наивна?
- Не се прави, че не разбираш. Мразя те! - Той се отдалечи от нея, правейки се, че не разбира защо тя се държи така. Как можа да му повярва? - Не искам да те виждам никога повече.
Дейв не се премести от мястото си, което още повече ядоса Виктория. Тя взе едната дъска от счупената пейка и се засили към него.
- Казах ти да си вървиш! Остави ме сама! - Той успя да хване дъската преди да го удари. - Лъжец! Мразя те! Отивай си при нея! Махай се! Върви по дяволите!
Всичко това, което говореше тя беше самата истина. Случайно беше разбрала къде живее и беше отишла там днес сутринта, за да го изненада. Гледката, която видя беше ужасната изненада за нея. Никога не си беше помисляла, че той ще го направи. Защо по дяволите беше толкова наивна?
Дейв се отдалечи още малко, но за Виктория това не беше достатъчно. Той започна да обяснява, че било студено и нещо подобно, но тя нямаше желание да го слуша. Не искаше да има нищо общо с него.
- Не ти ли стига това, което направи? Върви си.. Искам да остана така.
Той се обърна и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ. Легна в снега и плака с часове. Беше съсипана.