Южното гробище

Заглавие: Южното гробище Сря Фев 23, 2011 10:34 am

Тук по-често се срещаха хора дошли да оплакват мъртвите си роднини и да плачат над гробовете им.

Вървях през гробовете по влажната трева. Навън беше толкова студено. Слънцето сякаш се бе скрило завинаги. Днес се чувствах странно. Сякаш настроението на Луна ми пооправи настроението, но днес беше значително скръбен ден за мен. Най-накрая открих гроба на жена ми с която така и не успяхме да се оженим. Поставих червеното лале, което носех за нея. Беше толкова пусто и тъмно, че даже не забелязах момичето на съседния гроб с което се бяхме засичали толкова много пъти тук. Тя също явно не ме беше видяла сега, но имаше ли значение.... Няколко пъти беше привличала интереса ми. Идваше тук и стоеше с часове като мен на гроба на баща си. Беше от родствениците Блек. Странно, но напоследък нищо не се беше чувало за тях. Погледнах отново към нея, когато и тя ме погледна. Тъмно-зелените очи ме прободоха, сякаш ме изпиха целият. Отскочих и положих слънчевите си тъмни очила.

Заглавие: Re: Южното гробище Сря Фев 23, 2011 2:23 pm

По дяволите този пак ли беше тук?! Кимнах му и той направи същото. Реших, че е време да си вървя и се заметнах с черното си кожено яке. Бръкнах в джобовете, търсейки ключовете на колата, но тях ги нямаше..
- По дяволите! - изсъсках.
Няма значение. Минах покрай съседните гробове и се насочих към изхода на гробището, когато някой ме хвана за ръката. Обърнах се и съзрях бледото лице на мъжът, който очевидно беше от фамилията Зиягел. Знаех, защото любопитството ме беше надвило веднъж.
- Здравейте, г-н Зиягел. - казах с изкуствена усмивка, но безразличието ми се четеше от километри.
Той отвърна на поздрава ми и замълча за момент. Свали слънчевите си очила. Навън беше мрачно и изобщо нямаше слънце, но той ги несоше.. интересно..
Усмихнах му се отново с фалшивата гримаса и го погледнах. Очите ми съзряха неговите ярко-сини очи.

Заглавие: Re: Южното гробище Сря Фев 23, 2011 2:32 pm

Не исках да и досаждам, но вече на няколко пъти когато погледите ни се срещаха тя си тръгваше тоест бягаше сякаш си мислеше, че аз ще разбера нещо за нея. Беше изключително интересна особа.
- Здравей, Виктория.
Погледът и стана по - остър и изпълнен с недоумение. Сигурно се питаше от къде знам името и? Та аз бях проучил, разбира се.
Усмихнах и се и сякаш тя поомекна за миг.
- Знаеш ли какво? Ако разбира се мога да ти говоря на ТИ. - погледнах я, а тя кимна в съгласие. - Не ме наричах господин. Просто Фред. Напоследък се засичаме много често тук, но така и не сме се запознавали. Изглежда и двамата идваме за лоши неща. Разбира се, кой би идвал тук за хубаво? - усмихнах се и усетих, че когато говоря с нея усещам напрежение. - Как си? - попитах изведнъж.

Заглавие: Re: Южното гробище Съб Фев 26, 2011 5:30 pm

Погледнах го отново и забелязах, че този път не избегна погледа ми, но пък аз го отклоних. Изненада ме въпросът му. Въобще не очаквах да ме заговори, нито нещо от сорта пък и едва ли имаше за какво да говоря с него, вероятно..
- Добре съм. Не съм ви виждала от доста време. Последно се видяхме на..
- Погребението на баща ти... - прошепна той тихо.
При думите му потреперих и го усетих сякаш беше мой близък човек от толкова много време. Кимнах отнесено и отново се вгледах в небесно сините му очи, които на тази светлина бяха потъмнели. Трябваше да преглътна всичко, абсолютно всичко.
- От тогава помня само вашите думи.. - прошепнах, но някак отнесено.
- Така ли? - учудването се четеше ясно на лицето му.
Кимнах отново и положих ръката си върху рамото му.
- Благодаря ви. - казах все така отнесено.

Заглавие: Re: Южното гробище Съб Фев 26, 2011 7:09 pm

Почувствах се странно след като тя ми благодари. Сякаш ме заля изведнъж топла вълна. Усмихнах й се.
- Казах го, ще го кажа и сега... ако обичаш ми говори на ТИ. Няма смисъл от официална форма. И сериозно не знаех, че си отделила такова внимание на думите ми. Казах това, което мислех. Знам, че го преживяваш тежко и често идваш тук, но за съжаление нищо вече не може да се направи. - Погледнах я сериозно и се вгледах в тъмнозелените й насълзени очи. Прииска ми се да я успокоя. Какви ги говорех? - Повярвай ми на всички ни липсва. Разбирам те. - Тя се вгледа в мен. - Загубата е огромна. Неспокойна си. При всички весели моменти, очите ти търсят него. Искаш да видиш усмивката на лицето му. Искаш да бъдеш сигурна, че той се радва с теб. Искаш и той да е с теб. - Тя ме погледна стъписано, но аз продължих. - Искаш да върнеш времето назад и да изживееш най-хубавите си мигове с него. Мислиш си, че ти също имаш вина заради смъртта му. Затваряш се в себе си и не искаш да говориш с никого.
Тя ме погледна и една сълза се отрони от бледото и лице. Притиснах я към себе си и прошепнах:
- И аз чувствам същото.

Заглавие: Re: Южното гробище Съб Фев 26, 2011 7:19 pm

Никога не бях виждала по-близък човек от него. Защо по-рано не бях говорила с него? Защо никога не се осмелявах да го заговоря? От какво се страхувах? От себе си? В момента в който ме прегърна усетих как буцата заседнала от толкова дълго в гърлото ми се изпарява. Мечтаех тази прегръдка да продължи вечно. Да остана в обятията му зарината в сълзи, но успокоение сякаш вече имаше човек като мен. Беше тихо, много тихо. Отделих се от прегръдката му и той се обърна. Плачеше. Определено плачеше. Избърсах следите от сълзи с ръкав и се запитах дали гримът ми се е размазал. След като той се обърна го погледнах с усмивка, която със сигурност зад изкуствената окраска се криеше нещо истинско. Нещо, добро.
- Много се радвам, че поговорихме. - започнах. - Определено ми олекна. Отдавна не бях говорила с никого така. Беше кратко, но достатъчно, за да усетиш, че има хора на земята, които наистина те разбират. Благодаря ти. - замълчах за минута. Той кимна и пое ръката ми. - Аз трябва да вървя. Ще се видим отново и се надявам да си поговорим пак. Довиждане.
Грабнах чантата си, която се беше смъкнала от рамото ми и му помахах за сбогом. Той ми отвърна и си тръгнах. Мислех дълго. Какво правя? Не паднах ли твърде ниско? Дали демонът в мен беше разярен?