Северното гробище

Тук се намираха по-старите гробища и обикновено никой не идваше тук, защото тези гробове бяха на хора умрели през 70-те и 80-те и предците им също бяха починали. Но тук често се чуваше някакво странно бучене и писъци сякаш някой дращи и обикновените хора си мислеха, че някоя мъртвец се опитва да избяга от гроба си.

Тъмна фигурка крачеше сред старите, полу-порутени гробове. Черните боти с връзки, на Клеър Клавиер отчетливо тупкаха по земята. Лек ветрец се надигна като шепот- все едно старите мъртъвци, които почиваха тук знаеха, че има някой, чието място не е тук. На момичето хич не му пукаше, нито я беше страх- можеше да подпали всичко, което се опита да я докосне. От краткият си престой на призрачното място, Клей разбра, че приказките на хората от града, че тук е много злокобно и се чува дращене са пълна измислица. Мястото бе спокойно и кротко, нямаше жива душа. За това пък има много мъртви, пошегува се със себе си Клавиер. Тук нямаше кой да я притеснява свободно можеше да свали маската си, да бъде себе си макар и замалко. Тя тръгна напред към голямото дърво, под което смяташе да седне, но планът й бе осуетен от пропадането й в някакъв гроб, понеже не си правеше труда да ги заобикаля. В дупката оставена от крака и се виждаше само прах- тялото вече се беше разпаднало вероятно. Клеър изтупа крака си погнусено и продължи по пътя си все едно нищо не е станало. Накрая достигна целта си и седна с доволна въздишка.

Бях страшно отчаяна и се чудех къде да се дяна. Дори не усетих кога отидох чак на гробищата и то не къде да е, а на северното гробище. Беше нощ, тъмно, мрачно, плашещо. Заоглеждах се притеснено и възнамерявах да се връщам обратно, но в този момент зърнах сянка, която се движеше покрай старите гробове. Идваше ми да изпищя, но това само щеше да привлече вниманието на сянката върху мен. Запуших с ръка устата си за всеки случай и се скрих за едно дърво. Когато сянката наближи видях, че е жена.
- Какво правиш тук по това време? - казах изведнъж и момичето рязко се обърна, но изражението й не беше никак изплашено. Напротив. Явно просто си мислеше, че тук няма никой друг.

Клеър усети присъствието на момичето, още преди да го види. Тръгна по посока нея, с пълното съзнание, че прилича на страховита сянка. Когато я приближи, разбра, че момичето се е успокоило, като е видяло, че не е призрак, а най- обикновен човек.
- Какво правиш тук по това време?- попита момичето и Клавиер рязко се обърна и направи изненадано изражение, сякаш не е очаквала някой друг тук. Отново надяваше маската. Вътрешно въздъхна тежко.
- О, просто търсех усамотение. Но явно съм сгрешила като си мислех, че тук не идват хора.- каза Клеър и продължи- Впрочем, аз съм Клеър.
Клавиер подаде ръка на момичето след думите си. Леър се надяваше тя да е човек, а ако не беше да бъде всичко друго освен вещица. Но пък можеше и ако е вещица да не е много опитна и да не се усети, че Клавиер е демон.

Имаше някаква странна енергия това момиче. Нещо тайнствено, нещо зло. Забелязах, че се бях вгледала остро в нея и отклоних погледа си, точно когато ми се стори, че имаше някакъв блясък в очите й. Може би е било от някоя лампа. Огледах се, но това гробище не беше осветено. Тогава сигурно ми се е привидяло. От седмица разбрах, че съм вещица и все още ме е страх да използвам способностите си.
- Аз съм Спенсър, Спенсър Зиягел. - Протегна ми ръка и аз се здрависах с нея. Тогава онази тъмна и черна енергия, която преди това блещукаше около нея се всмука в мен и аз изпищях след което рязко пуснах ръката й и паднах в калта.
- Аз... трябва да тръгвам. Чао. - Побягнах.