Проклятието на титана

България - 1498г.

Момичето се огледа. Около нея имаше много слънчогледи, а в края на тази огромна поляна се забелзвяше пътя. Озърна се още няколко пъти, но тук нямаше никой друг освен нея. Беше сама. Абсолютно сама. Нямаше покрив над главата си, нито дрехи, нито храна и вода. Намираше се в някаква пустош. Студа от сутрешната мъгла я обгръщаше. Беше останала само една тънка бяла рокля с дантели. Дългата ѝ сребърна роба я нямаше. Може би я беше изпуснала докато беше бягала от сестрите си. Помисли си за Херкулес. Надяваше се, че е загинал в битката с дракона Ладон. В този момент се сепна. Обходи с ръце косата си, но от магическата бяла фиба нямаше и следа. Тя винаги се появяваше до десетина минути на главата ѝ, а сега я нямаше. Това беше цялата ѝ безсмъртна мощ, която притежаваше. Беше единственото нещо, което ѝ даваше сили, за да успее. Нямаше нищо което можеше да ѝ помогне, но не можеше да остане тук. Въздъхна и стисна ръцете си в юмруци, решена на всичко да успее да се справи с всичко това сама. Знаеше, че трябва да забрави за Златната градина, хесперидите, дракона Ладон и.. Херкулес. Да, и него. Той пък въобще не заслужаваше да си спомня за него.

За пореден път Люк беше избягал от вкъщи. Той винаги е бил странен и хората го избяваха. Но всъщност това не е чак толкова важно. Люк постоянно се прераждаше и в повечето случаи умираше на около двадесет и се прераждаше отново, но в друго семейство. Въобще не можеше да се каже, че има семейство. Майка му беше починала и живееше само с баща си, който много рядко се прибираше вкъщи. Беше най-големия алкохолик в града и залагаше парите си в местната кръчма, която играеше ролята на казино. Можеше да се каже, че всичко е наред. Люк не се нуждаеше от внимание, ни най-малко от това на баща си. Но по - късно разбра, че баща му не залагал само пари в кръчмата. Узна, че е заложил и единствения си син, а именно Люк. Момчето побърза да избяга без да знае къде отива. Носеше в себе си храна и вода, беше забравил да вземе чисти дрехи. Първоначално мислеше да се самоубие. Знаеше, че ще се прероди отново, но след това реши, че ще се опита да издържи да се изхранва сам.
Тичаше бързо и малко се успокои когато мина табелата на града.Влезе в едни ниви със слънчогледи и леко успокои хода. Изненада се когато видя, че някакво момиче вървеше пред него. Помисли си, че може баща му да е изпратил някой да го преследва, но пък след това се сети, че беше момиче и нямаше да е никак трудно да й затвори устата, ако се наложи.
- Какво правиш тук? - попитах той.

Момичето тръгна уверено към пътя, надявайки се по този път да стигне до някъде. Оставаше ѝ съвсем малко, за да стигне до пътя, но и тук също нямаше никакви признаци на живот. В подобно на това усамотение как би реагирал човек, ако осъзнае, че има някого зад него? Иззад момичето се чу плътен мъжки глас, който ѝ напомни за Херкулес. Изпищя, защото през цялото време си беше въобразявала, че е сама, а в един момент се оказва, че някой е вървял след нея. Помисли си, че е пратеник от баща ѝ Атлас, за да я убие, но за нейна изненада по външния му вид си личеше, че е съвсем обикновен смъртен, който може би се разхождаше. И въпреки това не изглеждаше сякаш се разхожда. От лицето му капеше пот и изглеждаше страшно запъхтян. Сякаш беше тичал с часове..
Катерина го изгледа подозрително. Не можеше на един непознат да започне да обяснява какво всъщност прави на това място. А и едва ли някой щеше да повярва на разказа ѝ.
- Какво правя аз ли? - попита момичето. - Ами ти какво правиш по тези места? Изглеждаш сякаш си тичал километри, за да стигнеш дотук. За къде толкова си се разбързал?
Момчето я погледна изненадано, сякаш беше очаквал Катерина веднага да започне да му разказва историята си. Всъщност все още дори не се бяха запознали.
- Ами.. аз съм Катерина.
Момичето подаде ръка и се здрависа с него. Кожата му беше много студена, сякаш беше държал лед в ръцете си.

Може би Люк трябваше да бъде по-внимателен. Момичето сякаш се изплаши. Вероятно и тя бягаше като Люк. Подозираше, че ще изпищи и той сложи пръст върху устните си в знак да замълчи. Изгледа го отгоре-надолу и след това така и не благоволи да отговори на въпроса му. Вместо това му зададе разни други въпроси. Люк се засмя на опита на момичето да изглежда сякаш въобще не се е била уплашила преди това. Люк не държеше да измъква информация от момичето. Дори още не се бяха запознали. Просто се беше изненадал при появата на това момиче. Не беше и подозирал, че ще си намери компания. Замълчахме и двамата, а след това момичето се представи.
- Хубаво име, Катерина. Аз съм Люк. - Измърмори Люк, а Катерина се подсмихна. - Щом държиш аз да съм пръв. Вече живея може би двадесетия си живот докато се прераждам отново и отново. - Знаех, че мога да й се доверя. - Никога не съм навършвал повече от двадесет години, което означава, че скоро ще умра понеже съм на осемнадесет. Може би няма да ми повярваш. Доста трудно е за обяснение. Сега избягах от вкъщи понеже се оказа, че баща ми ме е заложил в кръчмата.

Той също ѝ се представи, а след това примамливо започна да разказва историята си. Катерива си представяше някаква обикновена история подходяща за един простосмъртен и много се учуди, когато започна да ѝ говори за животите си. Първоначално си помисли, че се шегува, но изражението му беше напълно сериозно, сякаш и той се опитваше да разгадае на какво се дължи това. Преди това Катерина беше чувала за такива подобни случаи, но според нея това означаваше безсмъртие.
- Имаш предвид, че си безсмъртен? И никога не можеш да умреш напълно? Защо не можеш да доживееш над двадесет години? Възможно ли е да е проклятие? - Изведнъж Катерина спря и наведе глава надолу. Беше задала толкова много въпроси, а сега беше нейн ред да разкаже историята си. Въпросите щяха да почакат, въпреки, че Катерина не издържаше от любопитство. За първи път си мислеше, че наистина може да се довери на някой. Най-интересното беше, че на външен вид малко приличаше на Херкулес. Може би заради това Катерина беше решила да му се довери, но трябваше да внимава защото Херкулес успя да я измами или пък.. няма значение.
- Ние живеехме много години прекрасен живот в една приказна градина заедно с баща ми и сестрите ми, но аз.. аз направих голяма грешка и трябваше да си платя за нея. Прогониха ме от дома ми и сега се опитвам да възстановя положението си. - Обясни Катерина набързо и не пропусна да добави. - Твоят баща се е опитал да те продаде, а моя направо ще ме обезглави, заради това, което направих.

Разказа го по много странен начин. От километри си личеше, че в момента не й се говори за това и Люк реши да не я притиска. Когато тя пожелаеше щеше да има възможността да му обясни. Люк се замисли какво толкова лошо може да е направила и в крайна сметка стигна до извода, че може би е предала някой важен човек.
- Не, не съм безсмъртен. Тоест... нещо като безсмъртен съм, но в този живот ще умра съвсем скоро и ще се преродя в нов. Обикновено с всички хора става така, но те живеят свободно и обикновено умират от старост, а аз... веднъж дори умрях на двадесетия си рожден ден. Тъкмо се надявах, че този път няма да умра. За първи път навърших двадесет и умрях. Точно когато ми сервираха тортата. На няколко пъти се самоубих, защото бях попаднал в най-ужасното семейство. Дори си мислех и сега да го направя, но си намерих компания. - Люк замълча. - Теб.
Катерина се подсмихна.
- Мисля, че на края на пътя има едни стари вили. Ако искаш можем да отидем там.

Катерина не схвана много добре обясненията му, но ѝ се стори тъжно, че никога не е навършвал двадесет. Определено беше доста по-стар от нея, което означаваше, че познава добре света и живота на хората. Катерина все още се чудеше как да му обясни, че за първи път вижда живота на хората и няма представа какво да прави тук. Искаше ѝ се всичко да е както преди. Трябваше да не позволи на Херкулес да се доближи до нея, но го направи и сега тя се намираше в тази ситуация. За момент се замисли и реши, че не е много добра идея да се разхождат заедно. Катерина не се и съмняваше, че баща ѝ Атлас ще изпрати някой да я убие. Не искаше да застрашава и живота на Люк, но ако му го кажеше така щеше да звучи ужасно, затова се съгласи да отидат в онези стари вили. Знаеше, че там ще се случи нещо лошо, но ако откажеше сега всичко щеше да се провали.
Докато вървяха погледна в пазвата си и с радост забеляза, че малкото ѝ ловджийско ножче си беше там. Било е подарък от сестрите ѝ за първия ѝ рожден ден. На Катерина никога досега не ѝ се беше налагало да го използва, но когато имаше оръжие се чувстваше доста по-сигурна и по-уверена.
С Люк повървяха още малко докато стигнат до вилите. След това той посочи една крайна вила, която изглеждаше изоставена, но пък мебелите не бяха в много лошо състояние. Разбира се, беше доста прашно, но поне имаше къде да останат. С Люк се разделиха, за да огледат стаите. Катерина се качи на втория етаж. Обикновено целия под беше отрупан с прах, но на втория етаж се забелязваха и човешки стъпки. Катерина се огледа, но в стаята нямаше никой. Може би нямаше да се притесни толкова, но изглеждаха пресни. Заслиза обратно по стълбите и отиде при Люк, който разглеждаше някакви прибори.
- Мисля, че горе.. - Катерина замълча и се сети, че беше обещала да не излага живота му на опастност. Люк я погледна в очакване. - Мисля, че горе е по-неприятно от колкото тук. - Излъга Катерина. Ако баща ѝ Атлас искаше да изпрати някой по петите ѝ, то надали щеше да бъде обикновен простосмъртен.

Люк се изненада, че Катерина се съгласи да дойде с него. Всъщност не би трябвало да се изненадва толкова. Това момиче нямаше къде да отиде. Ако не беше избягал от вкъщи щеше да я поканя у тях, но пък ако не беше избягал може би нямаше да я срещне. Стигнаха до вилите. Бяха четири на брой, а под едната имаше малко ханче, което може би беше под затваряне, но въпреки това работеше. Тръгнаха към последната вила и влязоха там. С Катерина се разделиха, за да огледат стаите. Тук имаше доста стари мебели и предмети. Люк се зачуди кой би си оставил тези скъпи неща и се беше изнесъл от тук.
Катерина се появи от втория етаж и заобяснява за горе, но след това спря и Люк я подкани да продължи, смятайки да се качи горе и да види какво има там. После само допълни, че било по-неприятно. Може би я дразнеше всичката тази прах. В ъгъла имаше метла и Люк поизмете малко, мястото на което щях да постеля един непокътнат плат, който Люк намери в гардероба. Разтвори раницата си и извади хляб, вода, сирене и разни курабии и ги даде на Катерина, а след това и той си взе. След като се нахраниха легнаха. Тя изглеждаше уморена, но на Люк никак не му се спеше въпреки, че се смрачаваше. Хвана ръката й - беше ледена. Обърна се. Изглеждаше много зле. Лицето й беше много бяло като сняг, трепере. Люк я разтърси, за да се събуди, но тя само промълви някакъв стон.

Катерина знаеше, че всичко ще бъде наред, но нещо в нея я караше да си тръгне веднага оттук. На няколко пъти се поколеба да каже на Люк, но на него сякаш му беше приятно тук и едва ли би искал да си ходи. На няколко пъти Катерина го попита дали не могат да отидат на по-хубаво място, но той смаяно разглеждаше някои от сребърните прибори и почти не чуваше думите ѝ. След толкова много напразни опити Катерина се отказа и седна на плата, който Люк беше постелил на земята върху един дюшек. Беше меко и приятно, а това я караше да се досеща за Златната градина, нейният дом. Опитваше се да го забрави, но той просто не ѝ излизаше от главата. Катерина затвори очи и след няколко минути се унесе в сън.

***
- Разбира се, господарю! С чест ще поема вашата заповед, но тя е ваша дъщеря! Ако я превземем на наша страна няма да има нужда да я убиваме, господорю, Атлас!
Там имаше мъж, който Катерина виждаше за първи път, а баща ѝ изглеждаше много по-властен от преди. И Катерина беше познала. Те наистина искаха да я убият.
- Прав си. - каза след дълга пауза Атлас. - Може би няма да е лошо да я сплашим. Все пак и аз не я искам мъртва. Единствения, който може да я убие съм аз.
Мъжът срещу Атлас онемя.
- Да, никой не знае и ще те помоля да го запазиш в тайна. Тя носи най-голямата част от проклятието ми, а то наистина ще я съсипе. - Атлас замълча. - Ще кара близките ѝ да страдат, а тя заедно с тях докато не освободим господаря Кронос от Тартар. След това тя ще е принудена да се присъедини към нас, защото никоя кръв не би била по-ценна от нейната, за да се съживи нашия господар!

***
Катерина започна говори разни неща на сън. Някой беше хванал ръката ѝ. О, не! Бяха разбрали, че е там. Трябваше да намери начин да избяга. Някой разтърси тялото ѝ. Катерина отвори очи и видя Люк над нея. Пърновоначално се изплаши и го удари по лицето. Той хвана носа си, а Катерина стисна устни с физиономията ѝ "Съжалявам, не бях аз..". Люк изглеждаше притеснен. Момичето докосна лицето си. Беше ледено студено и се стичаше пот.
- Искам да се махаме оттук. В-Е-Д-Н-А-Г-А!
Катерина блъсна Люк в страни от нея. Грабна раницата му и го задърпа към изхода.

Не знаеше как да й помогне и се опитваше да я събуди, но без успех. Тя трепереше като лист и говореше разни неща за някакъв Атлас.
На края Люк я разтърси отново и тя отвори очи като го удари с ръка по носа и го избута настрани, за да мине. Грабна чантата му, а след това го задърпа към изхода с обяснението, че трябвало да си вървят.
- Не те разбирам, Катерина. Преди малко каз... - започна Люк, но не завърши защото от стълбите на втория етаж се чу скърцане. Появи се едър мъж. Насочи се към Люк и му удари един юмрук в лицето. Люк не го беше виждал никога през живота си и не разбра с какво е заслужил това, но отвърна със същия удар (дори по-силен) и мъжът се свлече на земята. Вратата се отвори. Оттам влязоха поне още десет като този мъж. Люк започна да се бие с тях, но когато изпускаше някой отиваха назад... Катерина.
- Катерина! - извика Люк и тръгна към нея, но се свлече на пода. Прокара ръка по главата си. Стичаше се алена кръв. Някой го изрита. Падна в безсъзнание.

Катерина беше виновна за всичко. Трябваше отначало да му каже, че горе е видяла онези стъпки, но реши да си мълчи.. уж за да го предпази. Ако сега се случеше нещо с Люк, тя нямаше да си го прости. Грабна една лопата, която стоеше зад вратата и започна да удря мъжете, които идваха към нея. Люк продължаваше да се бие с последните влезли, а Катерина много добре знаеше, че няма да издържи дълго. Някой я хвана през кръста и тя изпищя. Люк се обърна и се затича към нея, но точно в този момент някой го удари с нещо тежко по главата. Чу се лек стон. Катерина извика името му, но той не я чу. Строполи се тромаво на пода и прокара дланта си по задната част на главата си. Имаше толкова много кръв.. Сякаш след това, което видя силите на Катерина се усилиха и тя стисна още по-силно лопатата. Успя да свлече двама на земята, но не можеше да стори нищо на този, който я беше хванал през кръста. Знаеше, че няма шанс да се справи с петима. Усети, че онзи който я беше хванал отпусна леко хватката си, защото Катерина беше престанала да се съпротивлява. Затича се напред с идеята да избяга, което беше доста егоистично от нейна страна да остави тялото на Люк там. Но пък, ако искаше да избяга нямаше как да тича заедно с него. Може би.. вече беше мъртъв. Тази мисъл мина съвсем спокойно в съзнанието ѝ. Колко много се беше променила за един ден. Беше започнала да прилича все повече и повече на баща си. Превръщаше се в егоистична, арогантна и безмилостна дъщеря на титана.
Тръгна надолу тичайки, но някой я хвана за ръката и Катерина падна по стълбите. Веднага след това се изправи, а пред нея стоеше онзи, който беше видяла в съня си. Това беше най-добрия слуга на баща ѝ Атлас.
- Бягай момиче. - каза той, а Катерина се учуди. Предполагаше, че целта им е да я убият, за да съживят Кронос. Не знаеше кой е той, но предполагаше, че не е от добрите. - Спасявай се. Ти носиш проклятието на титана, което означава, че живота ти няма да трае дълго. - довърши той, а Катерина изтръпна. Никога не си беше мислела как ще умре.
- Люк, момчето.. мъртъв ли е? - попита Катерина и погледна назад, но тялото му не се виждаше никъде.
- Забрави за него. Бягай! - извика той и въпреки своите угризения Катерина хвана с ръце разкъсаната си рокля и тръгна обратно през нивата от слънчогледи. Не знаеше какво е станало с Люк, но пък си мислеше, че е по - важно нейното спасение. Може би щеше да го види отново.. някой ден.