Алеята на парка

Заглавие: Алеята на парка Пон Яну 31, 2011 11:55 am

Тук постоянно имаше хора, които се разхождаха по красивата алея на чистия въздух.

Вървях доста забързано през алеята на парка без да си имам представа на къде точно отивам. Всъщност въртях се в кръг само за да загубя малко време. Напоследък нещо ме измъчваше в лагера. Проблема при полу-боговете беше, че постоянно сънувахме кошмари, които имаше вероятност да се окажат истина. Говорих за това с Хана, но и тя беше разсеяна през последните дни. Напрежението в лагера се беше повишило доста. Определено нещо се беше случило на Олимп, но нито Хирон, нито господин Д. ни казваха нещо.
Докато обикалях отново и отново един стар дъб се блъснах в някой и полетях на земята. Изправих се и подадох ръка на момичето, което също беше на земята. Та това беше Ана.
- Хей! Какво правиш тук?

Бях се отдала на приятно кафе и сърфиране в интернет от телефона си в едно кафене близо до алеята на парка. Докато някакви странни типове с черни, кожени якета и черни слънчеви очила не привлякоха вниманието ми към тях. Наблюдаваха ме, докато аз не ги погледна и когато ги погледнех веднага обръщаха глава на другата страна. Последният път, когато някой ме беше наблюдавал така беше няколко дни преди семейството ми да бъде убито. Това доста ме притесни. Бях готова да се изнеса веднага от кафенето. Наистина. Бях прибрала всичко в малката си чанта и платих сметката. Но се зачудих. Не всички високи, мускулести типове с черни кожени якета и слънчеви очила се оказваха наемни убийци или руснаци със склонност към убиване. Нали? Имаше ги всякакви на този свят. Затова изчаках една сервитьорка да отиде при тях и се заслушах внимателно в отговорите им.
- Не. - каза единия, а зениците ми се разшириха. - Не желаем нищо.
Този акцент. Имаха руски акцент. Дали да ме бяха намерили? Не, това беше невъзможно. Баба каза, че ще се погрижи да не ме намерят отново. Това не можеше да са те. Нали? Нямаше как, освен ако някой близък не им е казал къде съм. Или са ме проследили. Някак си са успели и ето ги сега, наблюдавайки ме. Готови да ми пуснат куршум в сърцето.
викнах сервитьорката и 'и казах, че ги познавам и, че един от тях много си пада по нея, но го е срам да си признае. И също я помолих да не казва, че съм 'и казала аз, защото няма да му е особено приятно ако някой негов роднина го уреди с някоя. Момичето тръгна натам, а аз използвах момента да се измъкна. Взех чантата си и излязох от кафенето. Тръгнах по алеята с бърза походка. За момент погледнах назад, за да видя дали някой ме следи. Точно тогава се блъснах с някой и се озовах на земята. Момчето се изправи и ми подаде ръка. Обърнах поглед към него и се усмихнах. Поех ръката му и се изправих на крака.
- Аз ли? На малка почивка. Ти какво правиш тук? - попитах аз, като въобще не очаквах да се блъсна в Пърси.

Всъщност не се бях срещал с Ана от толкова много време. Бях забравил прекрасните й котешко зелени очи. Беше се разбързала за някъде. Изглеждаше леко задъхана. Сякаш преди това бягаше от някого.
- Какво те гони? - Попитах я и тръгнахме заедно по алеята вече по-бавно. На няколко пъти я видях, че поглеждаше назад. - Не си длъжна да ми казваш. Иначе аз... всичко в лагера ми дойде в повече. Вярно е, че тук не съм в безопастност, но явно нещо е станало на Олимп, защото всички се държат странно. Но да не говорим за мен. Ти как си? Откога не сме се виждали!

На няколко пъти поглеждах назад, за да видя дали онези странни типове не са някъде зад мен и не ме преследват. Но за мое щастие не бяха. Очевидно съм им се измъкнала някак си. Успокоих се малко, щом разбрах, че не са след мен. Единственото нещо, което ме притесняваше в момента бе, че вече ме бяха намерили. Вече знаят, че съм в този град и можеха да изпратят повече хора и аз бях мъртва. Буквално. Но сега да не мисля за собствената си смърт. Да се отдам на момента или на разходката и да не мисля за ничия смърт. Най - вече за моята.
- Наистина от доста дълго време. - казах аз.
Не се бяхме виждали няколко години, а това си беше доста. Радвах се, че го срещнах сега. Усмихнах се и се обърнах към него.
- Аз съм страхотно. Доволна от живота и всичко останало. - казах. - Вече не обикалям света и за сега съм решила да поостана в този град. И не се безпокой. С мен си в безопасност. - засмях се. - Иначе ти как си? Разказвай всичко пропуснато.

- Нали ти казвам. При мен няма почти нищо интересно. Често да ти кажа. Ти нали си момиче и разбираш от тези работи. В лагера на полубоговете има едно момиче. От хижата на Зевс е. Много е готина и приятна. Различна е. Мисля, че имам някакви чувства към нея, но така или иначе не знам как да й го кажа. Притеснявам се, че нейните чувства може би са съвсем различни. По-лесно ми е да имам надежда, отколкото да не стане нищо. Не знам дали си имала някакъв опит в любовта, понеже през живота си пътешествала, но честно казано аз съм много зле в обясняването в любов.
Засмях се и погледнах към Ана, която изглеждаше замислена.
- Идеи?

Скоро наближаваше един от баловете в Мистик Фолс и семействата на основателите бяха твърде заети с приготовленията му. Майка ми постоянно се чудеше какво да ми измисли да върша само и само да не излизам навън... В крайна сметка най-накрая успях да се измъкна от къщи.
Тръгнах към парка по тясната уличка от нашата къща и стигнах до голямата алея на парка. Бръкнах в джоба си, търсейки слушалките за I pod-а си, но за съжаление не ги открих. Най-вероятно ги бях оставил някъде вкъщи докато пренасях кутиите, които майка ми даваше.
Погледнах далеч, докъдето ми стигна погледа и съзрях една позната фигура. Елена...
Когато се доближи, викнах към нея.
- Хей, Ел!

Днес беше един от онези дни, в които бях в настроение за разходки. Мислех да се обадя на Емили или Керълайн, за да се видим. Не се бяхме виждали отдавна и много ми липсваха. После може би щях да се обадя и на Фред.. Реших първо да отида в парка и чак тогава да се обадя на някого, исках да се насладя на прекрасния ден сама за малко. Слушах музика на слушалките и вървях по алеята на парка, когато ми се стори, че някой зад мен викаше името ми. Обърнах се, за да видя дали не ми се е причуло, и се оказа точно обратното. Мат, който бе влюбен в мен от много време, гледаше към мен и се усмихваше широко. Когато видях лъчезарната му усмивка се сетих за времето, когато се държахме толкова непринудено.. Сега, след като го зарязах след кратката ни връзка, винаги имаше леко напрежение между нас. Свалих слушалките от ушите си и на свой ред се усмихнах.
- Здравей, Мат. – поздравих го весело. На външен вид беше по-мъжествен от последната ни среща, но детския блясък в очите му все още си беше там. – Ще се разходиш ли с мен?
Ако приемеше, а бях сигурна че ще го направи, щях да разбера дали все още има чувства към мен, или с времето ме е забравил. Второто беше за предпочитане.

Учудих се, че ме кани на разходка с нея, но веднага се досетих, че може би е от съжаление. Преди време най-накрая мечтата ми се беше сбъднала и ние имахме кратка връзка, която приключи учудващо зле. Любовта на живота ми пожела да си останем просто приятели. Не знаех какво се очакваше да направя аз освен да приема... и го направих. Още ми беше трудно да свикна с мисълта, че повече никога няма да имам възможност да бъда с нея, но трябваше да го направя. Имаше още много момичета в Мистик Фолс.
- Добре, нека се разходим. - казах й с леко забавяне и след това се замислих над това за какво ли си мисли тя в момента, но останах без отговор. Вървяхме няколко минути без да си кажем и думичка. Чувствах се странно в нейна компания и бях сигурен, че тя чувства същото. - Може ли да ти споделя нещо? - попитах я накрая. Тя ме погледна с красивите си кафяви очи и ми се усмихна в отговор. Веднага забелязах, че в очите й съществуваше някаква тъга. - Напоследък се случват много странни неща в Мистик Фолс...

Както предполагах, Мат прие поканата ми. Той беше някак умислен и няколко минути вървяхме в неловко мълчание, което не знаех как точно да наруша. Беше ми приятно отново да усетя странното успокояващо излъчване на Мат. Тъкмо се канех да го питам как е, когато той поиска да ми сподели нещо. Погледнах го и се усмихнах. Почти винаги искаше разрешението ми, за да ми сподели каквото и да е.
- Напоследък се случват много странни неща в Мистик Фолс… - каза той и сякаш искаше да каже още нещо, но просто не знаеше как точно да продължи.
- Какво имаш предвид? – казах и леко смръщих вежди. Надявах се така да го подтикна да поясни за какво точно говореше. – Аз не съм забелязала нищо необикновено в последно време.
Тук го излъгах, имаше много странни неща. Та аз самата бях аномалия на фона на всички обикновени хора. Разбира се, ако всички от тях бяха обикновени.. Всъщност напоследък все по-често усещах странни вибрации около мен, но винаги ги игнорирах. Вероятно щях да продължа да ги игнорирам, не исках да се забърквам със свръхестествени същества. Погледнах Мат с очакване, докато той сякаш обмисляше какво точно да ми каже.

- Аз имам предвид, че... - казах й веднага, но спрях.
Не знаех как да продължа. За първи път откакто скъсахме бях прекарвал повече от минута в нейно присъствие. Идваше ми да избягам като малко дете, но аз отдавна не бях такова и заради това трябваше да остана на мястото си и да й обясна всичко след като вече бях намекнал.
Хванах нежно ръката й както едно време и се почувствах странно, заради това веднага я пуснах и застанах пред нея.
- Напоследък се чувствам много странно. - казах й и тя ме погледна объркано - Имам предвид, че съм неспокоен. Усещам нещо като някаква странна енергия, която предвещава нещо лошо. Не знам как да ти го обясня. Сигурно ме мислиш за луд... а може би съм.
Погледнах към земята и стиснах ледените си пръсти в юмрук.

След първия неуспешен опит да ми обясни какво иска да каже, Мат бавно хвана ръката ми. В този момент се почувствах защитена от всичко, както по време на кратката ни връзка, когато почти през цялото време държеше ръката ми и нежно си играеше с нея. Предполагах, че се чувствах в безопасност, защото бях сигурна, че Мат щеше да направи всичко, за да ме защити, независимо дали беше по силите му или не. Чувството отново изчезна, когато Мат отдръпна ръката си, почти веднага, след като бе хванал моята.
- Напоследък се чувствам много странно. – каза той, като втори опит да ми изясни какво става, а аз го погледнах объркано. - Имам предвид, че съм неспокоен. Усещам нещо като някаква странна енергия, която предвещава нещо лошо. Не знам как да ти го обясня. Сигурно ме мислиш за луд... а може би съм.
Думите на Мат сериозно ме притесниха. Не мислех, че е нормално обикновените хора да усещат такива неща постоянно. Дали пък нямаше някакви скрити способности като Емили, която преди няколко години случайно откри, че може да прави магии, без особени усилия?
Минах една крачка пред Мат и се обърнах с лице към него, като препречих пътя му. Погледнах го в очите много сериозно и той отвърна учудено на погледа ми и навлажни устни, както правеше, когато беше притеснен за нещо.
- Мат, ще те питам нещо и искам да ми кажеш истината. Скоро случвало ли ти се е нещо странно, като.. като телевизор който се пуска сам, или чаша, която се чупи изведнъж, без да има видна причина за това?
Това бяха първите примери, които ми хрумнаха. Мат на свой ред ме погледна объркано и предположих, че ме мисли за полудяла. А имаше пълното право да си го мисли след налудничавия въпрос, който му зададох.

Не знаех какво да й отговоря. Да, напоследък наистина ми се случваха разни странни неща. Не като примерите, които тя ми даде, но доста сходни на тях. Не исках да я стряскам точно след раздялата ни и да си мисли, че говоря с нея само защото имам някакъв проблем. Не исках да си мисли, че съм загубеняк защото ме е зарязала. Заради това мисля, че е по-добре да не й казвам, въпреки че ми се стори много запозната с проблема ми.
- Не са ми се случвали такива неща. Може би просто си въобразявам. Напоследък е много напрегнато у нас и сигурно е заради това. Не ми обръщай внимание и забрави за това, което ти казах. - казах на един дъх и погледнах към земята - А какво става с теб напоследък?

Беше очевидно, че на Мат не му се говореше по тази тема. Изобщо не повярвах на отговора му, но нямаше да продължа да го разпитвам. Ако решеше, той сам щеше да ми сподели. Въпросът му ме накара да се замисля как да обобщя всичко, което напоследък ставаше с мен.
- Хм.. Ами да кажем, че открих много за себе си. – Казах и след кратка пауза поех дълбоко въздух. Това беше точното време да го питам въпроса, който ме измъчваше преди. – Мат.. Много ли се засегна, когато скъсахм?
Знаех, че го заболя, когато скъсах с него. Предполагах, че щеше отрече, за да не го помисля за ревльо, но очите му го издаваха прекиалено кръсноричиво. Не го изчаках да ми отговори, а добавих:
- Съжалявам, че се случи така, но не можех да продължавам да се самозалъгвам, че те обичам и едновременно с това да лъжа и теб. За мен също беше много трудно, но така беше по-добре и за двама ни. Ти не заслужаваш някой да те лъже така, както аз правих известно време. Постъпих много нечестно спрямо теб, затова трябваше да сложа край възможно най-скоро. И ако се питаш защо изобщо тръгнах с теб… Това беше, защото мислех, че можеше да излезе нещо и просто исках да ти дам шанс. Наистина съжалявам, Мат. – като приключих го погледнах и той отново беше приковал поглед в земята и мислеше нещо. Дали изобщо ме слушаше? Изчаках минута, но отговор не последва, което малко ме притесни. – Мат?

- Да, права си всъщност. - успях само да й кажа в отговор.
Усещах как нещо вътрешно ме задушава. Краката ми някак започнаха да се подкосяват. Знаех, че ще се свлека на земята още в този момент. Не исках поне Елена да ме помни като гаджето си- пълен глупак, заради това се опитах да се съвзема поне малко.
- Лъжата е гадно нещо. - казах на един дъх и усетих как състоянието ми бавно започва да се подобрява. Погледнах разсеяно часовника си, а след това Елена. - Радвам се, че се поразходихме, но аз трябва да вървя. Има толкова много работа покрай подготовката за бала, а майка ми очевидно не може да се справи сама. Доскоро, Елена!
Усмихнах й се насила и тръгнах обратно към къщи. Чувствах се отвратително!

Демон Брой мнения : 16

Макар и любимата част от деня ми да беше нощта, днес реших да избързам с редовните си разходки из този така скучен град. Докато вървях по алеята започнах да си повтарям, че трябваше да си остана в Сиатъл, където лесните момичета бяха доста по-срещани, отколкото тук. първият проблем бе, че всички се познаваха и вторият - че всички бяха прекалено предпазливи.

Още от първия си ден тук разбарх, че съм заобиколен от свръестествени същества, но реших да не си имам вземане-даване с тях. Полу-боговете не бяха склонни към сбивания, а с демоните трябваше да поддържам мир. Може би някой ден щях да разпусна с някой вампир стига да бях в настроение за битка или пък секс.
Докато се лутах из отегчените си мисли, погледът ми се спря на момиче в края на алеята. Вървеше точно срещу мен и очевидно не забелязваше (или просто не и пукаше) за всички погледи, хвърляни към нея от страна на силния пол. За сметка на това жените си показваха злобата като извръщаха погледи от дългите и крака и слаба фигура.

Точно от това имах нужда - от предизвикателство, и знаех, че тази млада дама може да ме разнообрази. Бях дразнител до мозъка на костите си и нямаше да се откажа от нея, само защото щях да бъде обект на раздразнени погледи или обиди от нейна страна.

Затова изчаках тя да се приближи достатъчно и да ме подмине. Когато беше вече зад мен, обърнах посоката и завървях след нея, наслаждавайки се на гледката.

Прекарвах един доста скучен следобед вкъщи и за това реших да излезна за малко навън.Станах от дивана и се качих горе в стаята ми,за да се преоблека.
Облякох една бяла доста оскъдна къса рокля,прибавих към нея един дънков елек и кафяв колан.
Пуснах косата ми да се вее свободно.
Взех си чантата и тръгнах към парка.

Вървях сама,като идиотка,но не ми пукаше.Мъжете ме гледаха все едно до сега не са виждали жена,честно казано ме хвана яд,че съм облякла тази рокля.Не знам какво намираха в мен или просто ме намираха като магистрална фея.

Не бях излизала от доста дълго време насам,но днес времето ми хареса.Беше слънчево,топло,с една дума беше идеалното време.Реших да ида към алеята в парка.
Разхождах се сама и се наслаждавах на чистия въздух и приятното време.

Докато се разхождах бях стигнала до края на алеята и забелязах един мъж,че ме зяпа,но не беше като останалите изчака ме да мина и тръгна след мен.
Това ме издразни и то доста!Вървях без нищо да казвам,но накрая се изнервих и реших да го питам:
-Ъмм,извини ме за глупавият въпрос,но познаваме ли се?-погледнах го въпросително и повдигнах дясната си вежда.

Демон Брой мнения : 16

Останах доволен, че момичето реагира така бързо и пламенно. Личеше си, че е раздразнена, но това само мотивираше демонската ми същност към действие.
-С радост бих се запознал с теб. - подхвърлих и наблюдавах как раздразнението минава през хубавото й лице. -Не се цупи, сладорано, знаеш много добре как действаш на силния пол с тази рокличка.
Момичето ме изгледа ядно и се обърна, явно отказала се да се занимава с мен. Представях си какви мисли й се въртяха в главата заради мен. най-вероятно не много приятни, но жените, и то тези като нея, бяха наясно с чара си.
Продължих да вървя на три крачки зад нея.
-Между другото аз съм Кристофър и съм нов в града. Бих се радвал ако някой ме разведе. - отново заговорих, но момичето така и не се обърно, затова след секунда се изравних с нея и завървяхме рамо до рамо.
-Е, хайде де, ти няма ли да ми се представиш?

Той ми се представи,но аз бях прекалено раздразнена от постъпката му.Надух му се и нищо не казах,продължавах да вървя напред сама.Направи ми коментар,но пак се направих все едно не съм го чула.
Беше доста нахално момче..Забърза темпото си на ходене и ме настигна,доста настояваше да разбере как се казвам.
Настоятелен беше,но и беше секси..Мина лекомислена мисъл в съзнанието ми."Брияна какво по дяволите правиш момиче,спри се!?!"-скара се сама тя на подсъзнанието си.
Най-накрая и тя забърза темпото на ходене и само му се усмихна леко фалшиво.
След десет минути момичето беше нервна до краен предел и спря да ходи за секунда.
Свали чантата от рамото си,отвори я и извади кутията си с цигари.Извади една и я запали,за да се успокой малко.
Пушеше и вървеше нервно.
Когато изпуши цигарата си я хвърли в едно кошче и се обърна към тъмнокосото момче.
-Приятно ми е Брияна!Сега доволен ли си!?Не те питам-чао!-казах аз и тръгнах напред.
Мисля,че му е достатъчно,че му казах името си.Това го правех рядко,но достатъчно ме беше ядосал и ако не му го кажех нямаше да спре да ме следва,за това реших да му го кажа,отколкото да избухна и да изглеждам като чудовище...

Демон Брой мнения : 16

Леле, явно доста се беше изнервила.
-Сигурно си имала тежък ден, но аз мога да ти оправя настроението. - не се токазвах дори след като се сбогува с мен. -С удоволствие ще те изслушам, ще разбера какви са проблемите ти и...да знаеш, добър слушател съм. - "и не само" добавих наум. Определено исках това момиче. Започнах да си я представям все така гневна, но на друго място, хабейки тази енергия не за да бяга от мен, а напротив. Сдържах смеха си, за да не ме помисли за извратен изнасилвач, тъй като не веднъж жените бяха разбирали, че нещо в мен не е наред. Бяха усещали, че съм демон, но аз така и не настоявах да останат с мен за нощта.
Исках да докосна момичето и да видя дали кожата и е толкова гладка, колкото изглежда, но си представих каква щеше да е нейната реакция, затова само добавих:
-Ако си имаш приятел, Брияна, ще те оставя. Но защо ли не съм сигурен, че ако си имаше любовник, той щеше да те пусне да вървиш сама по улиците с тази рокля. - вметнах и наблюдавах гневните й реакции.

Имах чувството,че няма да се откаже ако не започне да му говоря.Постоянно си говореше сам мислейки,че ще му обърна внимание,но не инатът ми не ми го позволява.
Толкова съм ледена от вътре,че си няма и на представа.
Бях отвратена от противоположният пол,мразех мъжете и техните глупави номера опитвайки се да ме вкарат в леглото си.
Много добре знам какво ще стане ако започна да му говоря.Реших да си мълча без да обелвам и дума.
Вървях и го слушах как си бъбреше сам.
Постоянно ми задаваше нелепи въпроси.Ако не спреше щях да избухна.
"Успокой се момиче,не се пали от глупости!"-говореше подсъзнанието ми.Опитвах се да се успокоя,но не можах,за това отново извадих една цигара и я запалих.
След пет минути я бях изпушила,чувствах се чудесно.
Бях спокойна и можех да говоря с това момче,надявах се да не ме раздразни пак с глупавите си въпроси.
Спрях за момент,за да може да дойде до мен.Когато дойде и му казах:
-Нямала съм тежък ден просто ви мразя..Говоря за всички мъже,дразните ме с присъствието си,както искаш така го разбира!-намигнах му аз.-Не нямам си приятел,защото сте егоистични,долни,самонадеяни копелета..Не знаете какво искате и сте нахални.Съжалявам,но това е горчивата истина.-усмихнах се ехидно аз.

Демон Брой мнения : 16

Имах чувството, че са ме ритнали в корема...или на едно още по-лошо място. Никоя жена досега не се беше осмелявала да ми говори така, дори ако я бях зарязал след една вечел заедно. Но ето че Брияна впи студения си поглед в мен и си изля цялата ярост.
За миг млъкнах, тъй като бях останал без думи, което се случваше наистина много рядко. Ала осъзнах, че няма смисъл да продължавам опитите си да я свалям по начина, по който лесните момичета идваха в прегръдките ми и топлеха леглата ми. Явно Брияна бе изживяла доста неща и изводът и за силния пол бе не много приятен.
-Всъщност аз не съм точно като онези мъже, с които явно си била. - млъкнах, защото бях на път да разкрия що за същество съм. Може би щеше да ме разбере като разбереше, че съм демон...или напротив, щеше да побегне.
-Не всички са копелета...добре де, повечето са и признавам, аз понякога също. Да, държах се с теб глупаво и сега искам да поправя нещата. - Брияна не ме поглеждаше, но знаех, че ме слуша.
-Знаеш ли, мисля, че вина за твоя извод има и външния ти вид. Представям си колко мъже ти се лепят с перверзни намерения. - "както и ти, глупако" казах си наум и се почувствах още по виновен. Просто бях сбъркал типа момиче и сега трябваше да се поправя.

Той беше като ударен от мокър парцал,но да така си беше.Всички мъже са еднакви..безскрупулни и нагли,но това няма да се промени.
Сигурно и той си мислеше,че съм еднодневка,но не позна..Не съм от момичетата,който толкова лесно им връзват,още не са ме опознали и да спя с тях..
Всъщност като се замисля преди беше така и честно казано не се радвам на това,което правех да спя и да ги зарязвам..Не е в стила на една дама това,но за мен по това време,в което бях в Лондон беше в стилът ми,но след като си дойдох в Мистик Фолс,нямаше с кой да приспивам,тук всички бяха свръхестествени същества..Не че ме е страх от тях,напротив даже ще ми бъдат предизвикателство,но не нямах много голямо желани,защото градът е малък и почти всички се познаваха.
Кристофър се опита да ме обеди,че повечето мъже на са копелета,но не успя.
-Какво си мислиш,че като ми кажеш,че не сте еднакви и ще се вържа..Жалък опит.-отрязах го аз.
Поне си призна и че той понякога е бил.Всъщност не понякога,а винаги е.Или пък греша.Бях достатъчно объркана,не можех и за това да мисля.
След няма и пет минути започна мен да обвинява,че съм магнит за мъже,защото външният вид ми бил такъв..
-Пич,не ми знаеш историята,сега какво искаш да ме накараш,че съм излязла по рокля ли ?!-погледнах го с присвити очи.-Не всеки ден излизам така,но все пак.
"Успокой се момиче,на бъди лоша."-говореше съзнанието ми,но някак си бях доста раздразнена.
-Просто имам тежко минало,за това може би мразя толкова много мъжете.-вметнах аз,не исках да ме смята за чудовище.-Не знам вече съм много объркана трябва да пробвам и с жена,това с мъжете някак си ми писна ...