В най-дълбоките части на гората

Ужасяващ рев се чу точно зад мен. Нямах време да се обърна, за да видя какво става, затова побягнах гъм гората. Навлизах все по - нъвътре , а земята се тресеше, от тромавите стъпки на съществото което ме преследваше.
- Ще те хвана-а-а!! - изрева чудовището и ме настигна.
Обърнах се, защото видях, че няма накъде да бягам, поне да видя какво ме гони. Със затаен дъх бавно вдигнах очи нагоре и тогава го видях. Огромно космато чудовище с чорлава козина, беше оголило зъбите си и се канеше да ме изяде на една хапка.
- Кой си ти? - чу се треперещ, но уверен глас.
Едва след като чудовището изрева насреща ми, осъзнах, че аз бях задала въпроса. Сърцето ми се разтуптя по - бързо от нормалното, а аз не можех да мисля. Краката ми с раздвижиха и побягнах. Но се спънах в един камък и паднах по лице на земята. Бавно се обърнах по гръб и видях косматото същество да точи лиги над мен. Посегна да ме хване с ръка и отвори огромната си уста. Тогава видях че има три реда остри зъби - два реда отгоре и един отдолу. Вик се изтръгна от устата ми.
Събудих се и усетих влажни листа под тялото си. Отворих очи и се огледах. Видях високите корони на дърветата и облачното небе. Намирах се.. По дяволите, как се бях озовала в гората?! Изправих се и се обърнах, но се блъснах в едно дърво.
- Мамка му! - изругах и сложих ръка върху челото си. Видях че кърви и откъснах плат от ръкава на тънката си блуза. Притиснах го към челото си и погледнах надолу. Тогава видях камъка, върху който се бях спънала в съня ми. Бях на същото място, където и в съня ми?! Дали и сега не сънувах? Ощипах се леко по ръката и установих, че това е реалност. Но какво означаваше това?! Изведнъж загубих съзнание и паднах на земята.. Като се съвзех усетих, че някой се беше провеси над мен. Отворих очи и видях сестра си, която смаяно гледаше нещо до мен. Изправих се и казах:
- Здравей и на теб! Какво гледаш?

Бях решила да се поразходя из гората и без това се опитвах да се скрия от хората, а най-вече от момичетата - Хана, Емили, Мелани и Спенсър. Сякаш когато не бях с тях, те бяха около мен. В съзнанието ми. Ами ако подозираха нещо и аз не бях изиграла ролята както трябва? Мелани определено се беше усъмнила, а Емили.. Емили си е Емили. Тя винаги е вярвала на Али, а аз съм нейно "копие", което означава, че вярва и на мен. А може би е прекалено заслепена от мен.
Изсмях се подигравателно и някъде отдалеч чух вик. Погледнах към хълмовете и се замислих. Нещо ме дърпаше натам. Там определено ставаше нещо интересно.. свързано с Елена. Пак се беше забъркала в нещо.. каква глупачка!
Тръгнах към нея. Според способностите ми, тя се намираше някъде в най-дълбоката част на гората точно зад хълмовете. Мигом се запътих натам, но чесно казано не бях толкова заинтересована за нея. Все пак тя изведнъж се появи в живота ми и тя не заслужаваше да бъде жива. Едната ми сестра умря. Слава богу, иначе не знам как щях да я изтърпя. Сега е ред на другата. А другата щеше да бъде Елена.
След няколко секунди вече се намирах в гората. Беше толкова гъста, а между дърветата се беше спуснала ужасна мъгла. Само след секунди открих Елена. Тя лежеше на земята, сякаш някой преди това я беше нападнал, а най-странното беше, че тя не беше Елена. Не всъщност си беше тя, но беше различна. От гърба ѝ се подаваха огромни бели криле. Приличаше на ангел. Стоях до нея и зачаках да се събуди, люпобитно разглеждайки ангелските ѝ криле. Опитах се да ги докосна, но точно тогава тя се размърда и отвори очи. Погледна към мен и ме попита какво толкова гледам.
- Ти подиграваш ли ми се? Помислих си, че си в опастност, глупачке! А тя, моля ти се ми лети с глупавите си криле и ми се отваря.
Завъртях се на новите си токчета и тръгнах да се връщам обратно, когато усетих ръката ѝ върху рамото си.

- Ти подиграваш ли ми се? Помислих си, че си в опастност, глупачке! А тя, моля ти се ми лети с глупавите си криле и ми се отваря. - разкрещя ми се Виктория, след което се завъртя на токовете си и тръгна да се връща обратно, но аз сложих ръката си на рамото ѝ.
Тя се обърна и ме погледна с досада.
- Какви криле? - объркана попитах аз.
Тогава усетих, че нещо ми тежи на гърба. Като просегнах ръката си, напипах големи крила.
- Какво по дяволите... - изумено започнах, но подигравателния смях на Виктория ме прекъсна. - Сега сигурно си мислиш, че не съм била по-глупава, нали? Ами да те уведомя, че ми се случва за първи път. И аз наистина бях в опастност. Но ти няма как да го знаеш... Мразиш ме, нали? Хубаво, мрази ме, но не се отнасяй с мен като нещо по - нисшо от теб. Аз съм абсолютно същата като теб. Но ти си много по - надменна, високомернаи горделива. В това отношение двете нямаме нищо общо. Което изобщо не ти дава правото да ме унижаваш както и когато поискаш. Аз няма да ти го позволя. Преди изгарях от желание да се запозная с теб, а сега ми се иска въобще да не те бях виждала.
Подтиснах напиращите сълзи в очите ми и се сбогувах с Виктория, след което тръгнах към града, и чух как тя изсумтя. Стори ми се странно, че тя не ме прекъсна и не каза нещо обидно за мен, а само изсумтя. Спрях, защото нещо ме теглеше към нея. Защо бях наговорила такива неща? Та тя никога не ме беше унижавала! Уф, толкова бях тъпа.
- Виж, - обърнах се и бавно запристъпвах към нея - не знам какво ми стана, дойде ми отвътре.. Аз.. аз съжалявам!
Едри сълзи закапаха от очите ми и аз наведох глава. Дълго чаках реакцията на Виктория, но тя не направи нищо. Имах чувството, че стои като вкаменена и само ме гледа.

Не можех да повярвам, че тя каза това. Беше като гръм от ясно небе, като куршум, който беше изстрелян толкова надълбоко.. горделива, високомерна.. Тези думи се забиха като игли в мен. Кой би очаквал, че милото момиченце Елена, било способно да обижда? Но аз щях да я науча. Можеше да ми се прави на интересна, но никой не можеше да ми крещи.
Тя понечи да си тръгне. Добре, спокойно. Трябваше да има и друг начин. Веднъж вече я спрях да си отиде. Можех да го направя и сега. Беше лесно и аз щях да се справя, както се справих и предния път. Тя беше изключително важна за мен. Трябваше да ѝ отмъстя за много неща, но първото нещо беше да бъде близо до мен, за да следя действията ѝ.
Изсумтях тихо, но бях сигурна, че ме е чула. Бях права и след няма и секунда тя се спря и се обърна.
- Добре, виж.. може и да е така. - примигнах притеснено, надявайки се да се хване. Все пак аз бях доста добра актриса, но напоследък имах доста проблеми с момичетата и не можех да мисля както трябва. Тя се върна обратно при мен и ме погледна в очите. Аз също я погледнах и се опитах да изглеждам колкото се може по-мила и да не си личи лицемерието ми. - Права си. Еднакви сме по външност, но всъщност.. наистина сме различни, но не те мразя. Няма за какво да те мразя, Ел. - хванах ръката ѝ. - Ти си сестрата, която винаги съм искала.. И накрая я намерих.
Прегърнах я и усетих сълзите ѝ върху якето ми.

Преминах бързо през гората. Какво по дяволите ставаше в този ши**н град. Всички бяха прекалено приятелски настроени един към друг. Толкова лигаво и дразнещо...
Успях да убия само 5 човека. Та това беше толкова зле,преди бях убивал и по цели села за това време,а сега само някакви 5 нещастни хорица,които дори и не разбраха от къде им е дошло. Имах нужда от разнообразие,затова тръгнах към гората и много скоро се намерих тук. По средата на нищото.
Огледах се предпазливо,а след това извадих малкото си джобно ножче и започнах да си дялкам от едно дърво. Толкова се увлякох,че след малко дървото се наклони. Отстъпих една крачка назад и то падна.
Наведох се малко,а след това отново се огледах. Установих,че тук някъде има хора. Момче и момиче. Единствено имах нужда да разбера,че са вампири за да тръгна след тях
***
Издъхнаха още преди да си покажат жълтите зъбки. Продължих надолу по гората,в търсене на следващата жертва.

Беше хубав, слънчев ден и в имението цареше пълен хаос. Виктория излезе с някаква лимузина, баща ми се затвори в оранжерията, Дейв излезе на среща с Роуз, а Джордж се беше заключил в стаята си и не ме пускаше да вляза при него. Когато се отказах от това реших да се поразходя някъде навън. Напоследък ми се случваха доста странни неща. Когато исках лампите да угаснат, те наистина угасваха. Когато бях ядосана на някой го сполетяваше някаква беля. Започнах да се страхувам от себе си.
Напоследък започнах да чета повече книги от библиотеката в имението за вещици и вампири. Честно казано почти не вярвах в тези неща, но ако аз наистина съм вещица (което е вероятно)... това е опасно. Трябва да бъда внимателна.
Реших да отида в най-дълбоките части на гората, където никой няма да ме намери и ще бъда сама. Извадих една свещ от чантата и книгата за вещици. Първото заклинание беше как да се направи щит (нещо като магически кръг). Затворих очи и произнесох заклинанието на глас.

Вече тотално ми писна от досадните малки човечета,които се мислеха за голямата работа. Продължих да вървя. С времето ускорявах крачката си. След не по - малко от пет минути вече тичах,като в дясната си ръка държех малкия нож,с който се канех да убия поредния човек.
Огледах се наоколо,а след това видях някакво момиче. Боже,тази беше вещица. При това нова вещица,защото щеше да разбере за присъствието ми много преди да я видя. Явно все пак не знаеше много заклинания,защото носеше някаква книга със себе си,предположих,че това може би е книга със заклинания.
- Много си смела за само момиче посредата на гората,където няма живи хора. - казах аз и гордо вдигнах глава изглеждайки я злобно,а след това се приближих още малко към нея.

Първоначално се стреснах, но след това се изправих и понечих да тръгна към него. Точно когато направих една крачка нещо ме дръпна назад. Огледах се, но нямаше нищо. Изправих се и отново се опитах да се приближа до мъжът, който се беше появил от нищото. Това нещо ме бутна с такава сила назад, че чак паднах на поляната. И тогава го сързях. Щита. Бях успяла да направя магически кръг!
- Някаква идея как да изляза оттук? - Погледнах към него, а след това попитах: - Кой си ти и как се появи тук?

- Не те интересува кой съм...и дойдох както и ти,използвайки краката си. - троснах й се аз,а след това бавно се приближих към нея. - Ти коя си? - попитах я на свой ред.
От километри можех да позная,че тази вещица имаше щит около себе си. Приближих се още малко към нея и вече се опрях в щита. Погледнах към нея.
- Знаеш ли как се оправя подобно нещо,или си нова в тея неща? - попитах я,а след това я огледах.
От малък мразех вещиците. Нищо,че майка ми беше такава,просто ги ненавиждах. Бяха ми досадни и исках да ги изтребя до една.
Присвих леко очи и скръстих ръцете си пред гърдите,гледайки я преценяващо.

- Как да ти кажа коя съм след като ти не ми казваш кой си? -попитах го, но той не ми отговори - Добре де... казвам се Спенсър.
- Да, нова съм както виждаш и не мога дори да се измъкна от тук. А ти вместо да стоиш там, ела да ми помогнеш.
Разлистих книгата, търсейки някакво друго заклинание което да използвам, за да разваля щита, но не можех да намеря.

Погледнах към малката вещица и нервно извъртях очи. Тази малката започваше да ме дразни прекалено много. Все пак знаех няколко малки трика,който могат да помогнат.
Замахнах с ръка и книгата излетя от ръката й,приземявайки се до едно дърво. Приближих се и вдигнах книгата.
Сега можех да получа всяко заклинание,което исках. Започнах да я разглеждам,когато попаднах на няколко заклинания,които наизустих. Обърнах се към малката.
Направих заклинанието,което унищожава щита и се усмихнах,хвърляйки към нея книгата й. Извъртях ядосано очи.
Явно все пак тази беше доста жалка,щом не можеше да се справи с едно елементарно заклинание за премахване на щит.

Как той направи това? Грабнах книгата, която беше паднала на земята. Стиснах я здраво в ръцете си и пристъпих напред към него.
Още бях прекалено онемяла и изненадана, за да говоря. Не смеех да му кажа нищо. В този момент рязко отстъпих назад. Ами ако той беше опасен? Стиснах още по-здраво дебелата книга.
Опитах се да направя гласа си по-плътен, но той трепереше.
- КАКВО СИ ТИ?

Замислих се за момент. Все пак не исках да я плаша,а тя май се стресна. Приближих се малко към нея и се усмипнах дружелюбно. Подадох дясната си ръка напред,а дугата сложих в джоба си.
- Извинявай,че се държах толкова гадно,аз съм Джейсън! - представих се,а след това леко се наведох напред. - Аз съм магьосник,вещер...точно като теб. - обесних й и се усмихнах приятелски,а след това тръгнах да взема книгата,но тя се дръпна назад. - Виж,няма да успея да ти помогна,ако и ти не искаш. Според мен ще е по - добре да научиш някои остовни магии,защото иначе си загубена,предлагам ти това като приятел,иначе нямам нищо против да се бия с теб,тогава ще видим как ще продължат. - намигнах й,а след това отстъпих назад,подавайки ръката си. - Вярваш ли ми?
Чудех се какво говоря,но всъщност това беше част от малкият ми пъклен план,с който щях да я убия.

Имаше нещо което ми подсказваше да не му вярвам, но аз попринцип лесно се доверявах на хората. Приближих се към него и протегнах ръката си. Когато докоснах ръката му, чувството за недоверие ме обзе повече, но имаше и някакво странно спокойствие. Може би защото и той е магьосник. Но имаше нещо друго в него.
- Вярвам ти. - прошепнах. - Начинаеща съм. Отскоро научих, че съм вещица и честно казано много се притеснявам, когато трябва да използвам силите си. Напоследък получавам и странни реакции и още повече се опасявам да използвам магия. Ами ти?

- Аз съм...магьосник от доста време. Имах много добри учители и успях да развия почти всички магии,знам как да се отбранявам и да нападам,всичко друго е просто заклинания... - обесних на момичето,а след това се усмихнах и грабнах книгата от ръката й и започнах да я разлиствам. Попаднах на едно заклинание и го прочетох на глас. - Това заклинание ти помага да призоваваш предмети. Просто го изричаш и се съсредооточаваш,а след това първия предмет,който си представиш ще се появи в ръката ти. - обесних аз и се усмихнах приятелски,намигайки й,когато срещнах погледа й. - Искаш ли да опиташ? - попитах я леко несигурно,а след това хванах ръката й,разтварайки дланта й,а след това я накарах да си затвори очите. - Повтаряй след мен! - заповядах аз и започнах да изричам думите от проклетото вещерско заклинание. - А после си представи някакъв предмет,фокусирай се над него. Фокусирай цвета,големината,формата...фокусирай всичко свързано с него... - зачаках за момент за да се уверя,че ще го направи,а после казах. - Сега отвори очи...

Странното чувство сякаш изведнъж се изпари. Когато хвана ръката ми и ме накара да затворя очите си почувствах силна енергия. Успокояваше ме факта, че най-накрая съм намерила някого като себе си.
Фокусирах се върху една стара рокля, която имах в гардероба си. Изрекох заклинанието на глас след него и отново си припомних старата зелена рокля, която не бях обличала от години.
Бях толкова унесена, че едва чух далечните му думи и отворих очи. В дясната ми ръка напипах нещо тънко. Някаква памучна материя. Боях се да погледна натам, но когато го видях останах много изненадана. Наистина се беше получило!
- Благодаря ти! - Прегърнах го, а след това се отдалечих една крачка с притеснение.

В момента,в който тя ме прегърна,една лампичка в главата ми светна. Отдръпнах се назад и погледнах към момичето. Не исках да се сближавам с една вещица. Просто го чувствах,че не е правилно така.
- Не,не бива да си близо до мен! - просъсках аз и направих още една крачка. - Не бива изобщо да говориш с мен и да ми благодариш... - допълних аз и усетих,как започвам да изтръпвам,а след това се подпрях на едно дърво,заглеждайки се към обувките си. Не исках да говоря повече с нея,но не можех да хукна ей така,защото тя щеше да се усъмни,че съм магьосник и тогава идваше проблема.
- Просто си върви,разбра ли? Така ще е най - добре!